Гай-джин

Тя се вторачи в отрязаната си ръка, сякаш не вярваше на очите си. Кръвта шуртеше като река. Не усещаше болка. С другата си длан притисна отрязаното и спря бликащата кръв. Войниците се втурнаха да я заловят, но Йоши отново ги изруга да се дръпнат. Гърдите му се вдигаха и спущаха — опитваше се да си поеме дъх, докато я наблюдаваше внимателно.

— Коя си ти?

— Сумомо Фуджахито… шиши — задъха се девойката. Храбростта и силите й бързо гаснеха. Със сетен напън изскимтя „соно-джооой“, пусна отсечената си китка, пипнешком намери последния шурикен, мушна един от отровните му шипове в раната си и залитна към Йоши, за да го прободе. Но той се бе приготвил.

С един замах я разряза точно от мястото, където шията й се сливаше с тялото, през гръдния кош и сабята му излезе изпод мишницата й. Околните затаиха дъх до един със съзнанието, че са станали свидетели на събитие, което ще се предава от уста на уста през вековете и което доказва, че този мъж е достоен наследник на великия шогун и с право носи неговото име. Но всички бяха разтърсени при вида на толкова кръв. Абе се окопити пръв:

— Какво стана, господарю?

— Спечелих — сурово рече Йоши, докато оглеждаше раненото си рамо. По кимоното му избиваше кръв. Болеше го, а сърцето му сякаш щеше да се пръсне. — Намери лекар… тръгваме веднага.

Охраната се разтича да изпълни повелите му. Абе откъсна поглед от трупа на Сумомо. Койко стенеше и се гърчеше окаяно, впиваше нокти в татамите и ги разцепваше. Запъти се към нея, но Йоши го спря:

— Внимавай, глупако! И тя е участвала в заговора! — Абе предпазливо изрита ножа на Сумомо. — Обърни я по гръб!

Военачалникът го стори с крак.

Почти не се виждаше кръв. Шурикенът бе приковал кимоното към плътта на Койко и това бе спряло кръвотечението. Почти целият стоманен кръг бе се забил в тялото й. Като се изключат пристъпите на агонията, които на вълни изкривяваха лицето й, тя бе красива както винаги.

Йоши бе изпълнен с ненавист.

За първи път се озоваваше толкова близо до смъртта си. Предишното нападение беше нищо в сравнение с това. Сам не разбираше как е устоял на яростния и неочакван пристъп. На няколко пъти умишлено бе предизвикал съдбата и ужасът да си на ръба се оказа съвсем различен от очакванията му. „Този ужас би могъл да превърне всекиго в нищожество“ — мислеше си Йоши с намерението да насече Койко на парчета, вбесен, задето го е предала, или пък да я остави на мъките й.

Ръцете й безсилно се впиваха в гръдта й. Тя се опитваше да изтръгне оттам оръжието, което й причиняваше кошмарната болка. Но не можа. Прониза я конвулсия и това я изтощи. Отвори очи, видя Йоши да стои над нея, свали ръце от гърдите си и ги вдигна към главата си, та да оправи прическата си за него.

— Помогни ми, Тора-чан — изхлипа Койко. Думите излизаха от устата и едва разбираеми. — Моля те, помогниии… болиии…

— Кой те изпрати при мен? А нея? Кой?

— Помогни мини… о, моля, боли, боли… аз исках да спася… спася… — Гласът й заглъхна и тя отново се видя с ножа в ръка героично да изпълнява дълга си към него, беззащитния, видя се как се втурва да го предпази, да му предаде ножа, с който тя самата не умееше да борави, и да попречи на изменницата да го рани с летящата стомана, да я пресрещне вместо него и да му спаси живота, тъй че той да й благодари и да й прости. Не че бе се провинила в нещо — само му служеше, доставяше му удоволствие, обожаваше го…

— Какво ще правим с нея? — гнусливо запита Абе, уверен, както и всички останали, че шурикенът е бил намазан с отрова и тя все едно ще умре. Някои от отровите бяха безмилостни.

„Хвърли я на бунището — мина тутакси през съзнанието на Йоши, а стомахът му се изпълни с отвратителна сладникава жлъч — и я остави на кучетата и на болката й.“ Той се навъси; терзаеше се, като виждаше, че тя все още е красива, дори желана, и само лигавите й стонове подчертаваха противната, горчива мисъл, че цяла епоха от живота му е свършила.

Отсега нататък и завинаги щеше да остане самотен. Тя бе унищожила доверието му. Щом тази жена, която щедро бе обсипвал с толкова обич и привързаност, можа да го предаде, всеки друг би го сторил. Никога вече нямаше да се довери на жена и да сподели с нея толкова много. Никога. Тя бе разрушила това у него. Изражението му се ожесточи.

— Хвърли…

И тогава си спомни за нейните глупави стихчета, за нейните щастливи стихотворения, за веселието и удоволствието, с които го бе дарявала, за добрите й съвети и за удовлетворението. Внезапно го връхлетя тежка тъга пред жестокостите на живота. Все още стискаше сабята в ръката си. Вратлето на Койко бе толкова крехко. Ударът бе лек.

— Соно-джой, а? — прошепна Йоши, обезумял от загубата й.

„Проклетите шиши! Те са виновни за смъртта й.

Кой ли е изпратил Сумомо? Кацумата! Той ще да е — същият стил на фехтуване, същото коварство. На два пъти неговите убийци без малко да ме очистят. Трети път няма да има. Ще ги изтрия от лицето на земята. Докато съм жив, Кацумата ще бъде враг, всички шиши са врагове. Проклети шиши… проклети гай-джин!

Тяхна е вината — на гай-джин. Те са чума. Ако не бяха те, всичко това нямаше да се случи, нямаше да ги има мръсните споразумения, нито шиши, нито соно-джой, нито гнойната язва Йокохама.

Проклети да са гай-джин. Сега вече ще си платят.“

40.

Йокохама

Същия ден следобед Джейми Макфей излезе от редакцията на „Йокохама гардиън“ кипнал от негодувание. Тикна последния брой на вестника под мишницата си и забърза по Хай стрийт. Духаше солен, мразовит вятър. Морето търкаляше големи островърхи вълни и изглеждаше сиво и непривлекателно. Крачеше разгневено. Такова бе и настроението му. „Господи, защо Малкълм не ме предупреди. Съвсем се е смахнал, направо е полудял — мислеше си Джейми. — Това непременно ще предизвика неприятности.“

— К’во става? — запита го Лънкчърч, като видя смачкания вестник и се смути от необичайната забързаност на Макфей. Той самият бе тръгнал да вземе своя брой преди следобедната си почивка и се бе спрял за момент да се изпикае в канавката. — Ей, за дуела ли съобщават, а?

— Какъв дуел? — озъби му се Джейми. Ширеха се слухове, че ще стане всеки момент, макар засега никой да не знаеше, че е предвиден за вдругиден — сряда. — За Бога, престани да поливаш тоя кестен!

— Що се докачваш, друже. — Едрият червендалест мъж се закопча и вдигна колана над шкембето си, но той тутакси се смъкна надолу. — Е, к’ва е тая шибана работа? — Лънкчърч ръгна с ръка вестника. — К’во толкоз е писал оня шибан Нетълсмит, та чак оная работа ти е увиснала?

— Абе все същото — отвърна Макфей, за да не споменава истинската причина. — В уводната си статия твърди, че флотата ни била от стара коза яре, армията си точела байонетите, а десет хиляди сипан били тръгнали от Индия да ни подпомогнат.

— Еби им майката!

— Да. На всичкото отгоре тоя проклет губернатор си я кара, както си знае: ще разгони фамилията на икономиката в Хонконг. Нетълсмит препечатва уводната статия на „Таймс“, в която се възхвалява планът да се опожарят опиумните плантации в Бенгалия и да се засадят с чай. Това кратко съобщение ще предизвика сърдечни кризи по цяла Азия, Като че ли познавачите по света могат да се задоволят с боклука от Дарджилинг! Тия тъпи копелета ще ни разорят и в същото време ще съсипят британската икономика. Сега да тичам, пък ще се видим на събранието.

— Шибани събрания! Само си губим шибаното време — изруга Лънкчърч. — Да им еба правителството! Що не си вдигнем шибани барикади като ония шибани жабари! И да сринем Йедо с артилерията, ама на секундата! Дребосъкът Уили няма здрави гащи, а на оня педал Кетърър… — Той продължи да псува доста след като Джейми си бе отишъл. Хората по стъргалото се мръщеха и ускоряваха крачка към редакцията на вестника.

Малкълм Струан вдигна очи, когато Джейми почука. Веднага зърна вестника.

— Добре. Тъкмо се канех да питам за него.