Гай-джин

— Хонолулу? — възкликнаха в един глас Струан и Джейми. Това бе необичайна спирка за клиперите им по трасето през Тихия океан до Сан Франциско и обратно.

— Какъв товар караш? — запита Малкълм, като едва не прибави „чичо Шийли“, името, с което го бе наричал в доброто старо време на своето юношество.

— Както обикновено — чай и подправки за Фриско, но имам заповед първо да отнеса пощата на посредниците ни на Хаваите.

— Заповед от майка ми ли?

Шийлинг кимна и весело втренчи сивите си очи в Струан. Бе подочул поверителните клюки за някои от разногласията между майката и сина — годежът на Малкълм и нейното несъгласие бяха в устата на цял Хонконг, но бе получил строги указания да не споменава нищо.

— Как върви търговията в Хавай? — запита Малкълм, пронизан от безпокойство. — Тя каза ли ти?

— Не, госпожа Струан само ми заръча да се отбия тук.

Порив на вятъра разклати кепенците. И тримата погледнаха през прозореца. Тримачтовият клипер стоеше на котва в залива, устоявайки победоносно на големите вълни, платната му бяха готови за вдигане, скоро щеше да полети в открито море и да се понесе с бесните ветрове или пък с попътните, или с каквото там предстоеше. Тримата се издуха като платна от гордост, а Шийлинг усети прилив на нежност, че командва тази царица на морето. После отново съсредоточи вниманието върху Малкълм и разсеяно се почеса по врата с куката си.

— И тук ме изпратиха със същата задача: пощата! — Подаде му чантата. — Мога ли да получа разписка, моля?

— Естествено. — Струан кимна на Джейми и той се зае с нея. — Какво ново в Хонконг?

— Ще разбереш от писмата, но донесох и последните вестници — хонконгски и лондонски; — оставих пакета в кантората ви долу.

Шийлинг гаврътна чая, бързаше да потегли. Това щеше да е четвъртото му пребиваване в Хаваите и добре познаваше красотата на тамошните момичета, изключителната им, любвеобилна природа; парите за тях не бяха от значение — за разлика от Хонконг, Шанхай, пък и от всички други места, в които бе отсядал. „Този път тайно ще купя малко земя. Под чуждо име. Ще се установя на Хаваите догодина, като се оттегля от компанията. Ще ида там и никой няма да ме знае.“ Мисълта да отплава завинаги, да зареже жена си — тая свадлива кранта — и ненаситните си деца в Лондон („Тате, купи ми това“, „Тате, купи ми онова“), не че ги виждаше кой знае колко често, го изпълваше със задоволство.

— Имам предвид местните новини в Хонконг — поясни Струан.

— О! Ами семейството ти е в добро състояние — и госпожа Струан, и брат ти, и сестрите, макар че младият Дънкан се бе простудил бая тежко, когато заминавах. А що се отнася до Хонконг, конните надбягвания са страхотни, както винаги, и храната — и тя. Госпожа Фъдърингил все така процъфтява, въпреки рецесията Търговската къща държи курса, знаеш го по-добре от мен, но както обикновено, пълзят слухове, че нищо не е в ред, разпространявани вероятно от Брокови, ама това си е съвсем в реда на нещата и винаги е било така. — Той се изправи. — Благодаря ви най-любезно. Най-добре да вървя, искам да хвана прилива.

— Няма ли поне да останеш за обяд?

— Не, благодаря, по-добре, да отплавам…

— Какви слухове? — дрезгаво запита Малкълм.

— Не си струва да ги повтарям, господин Малкълм.

— Защо не ме наричаш тай-пан като всички останали? Струан бе раздразнен от предчувствието за съдържанието на пощата. — Аз съм тай-пан, нали?

Шийлинг не промени изражението си, обичаше момчето, възхищаваше му се и го жалеше за бремето, което му се бе стоварило.

— Така е, прав си, време е да престана с това „господин Малкълм“. Ама, ще ме извиниш, навремето баща ти ми каза същото, щом стана тай-пан няколко дни след като тайфунът уби… уби тай-пана господин Дърк. Знаеш колко ми беше скъп и помолих моя капитан, капитан Орлов, за разрешение да поприказвам с господин Кълъм и Орлов ме пусна. И тъй, рекох на баща ти, че винаги съм наричал господин Дърк тай-пан и като особено благоволение го моля да му викам „сър“ или „господин Струан“. Той се съгласи. Прояви особено благоволение. Може ли…

— Чух, че капитан Орлов наричал баща ми „тай-пан“, а дядо ми му беше също толкова скъп, може би дори повече, отколкото на теб.

— Вярно е — потвърди Шийлинг и се изопна. — Когато капитан Орлов изчезна, баща ти ме направи завеждащ флотата. Служих му от все сърце, както ще служа и на теб, и на сина ти, ако доживея дотогава. Като особено благоволение те моля, нека нещата си останат, както бяха при баща ти!

Шийлинг бе просто безценен за Търговската къща. И тримата го знаеха. Както познаваха и неговата непреклонност. Малкълм кимна, все пак засегнат.

— Безопасно плаване, капитане.

— Благодаря, сър. И… и късмет във всичко, господин Струан. И на теб, Джейми.

Докато Шийлинг се отправи към изхода, Малкълм вече бе разчупил първия печат на чантата, но преди капитанът да хване дръжката, вратата се отвори. На прага застана Анжелик. Шапка, морскосиня рокля, ръкавици и слънчобран. И тримата мъже притаиха дъх пред нейната лъчезарност.

— О, извини ме, cheri, не знаех, че си зает…

— Няма нищо, заповядай. — Малкълм с мъка се изправи на крака. — Да ти представя капитана на „Танцуващият облак“ — Шийлинг.

— La, господине, великолепен кораб, късметлия сте.

— Да, да, така е, госпожице. Благодаря ви — отвърна Шийлинг с усмивка. „Господи — помисли си, — не бях я виждал досега, кой ще посмее да обвинява Малкълм?“ — Довиждане, госпожице. — Капитанът отдаде чест и излезе, а не му се искаше да си отива точно сега.

— Извини ме, че ви прекъснах, Малкълм, но ми бе заръчал да те взема за обяда със Сър Уилям… не си забравил, че имам урок по пиано с Андре следобед, пък и уредих в пет да ни направят дагеротип. Здравей, Джейми!

— На нас ли?

— Да. Спомняш ли си забавния италианец, който пристигна с предишния пощенски кораб от Хонконг за известно време. Той ги прави и гарантира, че ще изглеждаме много добре!

Безпокойството на Малкълм се разсея донякъде, усещаше присъствието й с цялото си същество, душа даваше за нея, макар да я бе видял едва преди час — пиха кафе в покоите му в единадесет: тя бе въвела този обичай, а той му се наслаждаваше от все сърце. Струваше му се, че през последните две-три седмици любовта й към него бе разцъфтяла още повече, макар Анжелик да прекарваше повечето си време в яздене, стрелба с лък, уроци по пиано, в подготовка на соарета, писане на писма и водене на дневника си — така живееха всички те. Но щом останеше с него, бе по-грижлива и по-нежна от която и да било жена. Любовта му и неговата потребност от нея нарастваха с всеки изминал ден с непреодолима сила.

— Обядът е в един, скъпа, а сега едва минава дванадесет — отвърна той и тъй като не му се искаше тя да си отива, добави: — Ще ни отделиш ли няколко минути?

— Разбира се. — Тя грациозно, сякаш с танцова стъпка, го доближи, целуна го и се отправи в покоите си. Парфюмът й остана да витае в стаята като очарователен спомен.

Струан разчупи последния печат с треперещи пръсти. Вътре имаше три писма: едно от майка му до него, едно — пак от нея за Джейми. Третото беше от Гордън Чжан, компрадор на компанията и негов чичо.

— Ето — подаде на Джейми адресираното до него писмо, сърцето му блъскаше лудо. Щеше му се Шийлинг да не бе идвал. Двете писма сякаш изгаряха пръстите му.

— Ще те оставя сам — рече Джейми.

— Недей. Лошите вести не бива да се четат насаме. — Малкълм вдигна очи към него: — Отвори своето.

Джейми се подчини и го прочете набързо. Лицето му пламна.

— Лично ли е, Джейми?

— Гласи следното: „Скъпи Джейми — за пръв път от дълго време насам използва предишното обръщение, — можеш да го покажеш на сина ми, ако пожелаеш. Ще изпратя Албърт Макструан от шанхайската ни кантора при вас веднага, щом успея да го уредя. Ще го направиш свой наместник и ще го обучиш на всичко в дейността ни в Япония, така че, освен ако не се случат две неща, той да е в състояние да те замести достойно, след като напуснеш компанията ни. Първото: синът ми да е в Хонконг по Коледа. Второто: ти да го придружиш.“