Гай-джин

— Добре я използваш.

— Лесно е да се научи човек, Огама-доно, много е лесно. — С предпазливо нехайство Йоши постави нов патрон в цевта, напълно сигурен, че това е първата пушка, която Огама вижда. Бе я донесъл и бе довел стрелците си съзнателно, за да го впечатли, да го извади от равновесие и да го принуди повече да внимава с опитите за убийство. — Да се убива с това е отвратително, страхливо, недостойно.

— Да, да, така е. Мога ли да видя пушката, моля!

— Разбира се. — Йоши постави предпазителя. — Тя е американска — последна мода магазинна пушка. Скоро ще получа доставка от пет хиляди. — Усмивката му бе тънка, спомняйки си как бе погазил заповедта на Огама. — Моят прадядо мъдро е поставил извън закона всички пушки — всеки може да убива с една от тях, отблизо и отдалеч, даймио, търговец, крадец, ронин, селянин, жена, дете. Моят прадядо е бил много мъдър. Жалко, че не можем да сторим същото, гай-джин го направиха невъзможно.

Пушката изглеждаше странна за Огама, по-тежка от меч, смазана и смъртоносна и това усещане по особен начин се сля с вълнението от внезапното нападение, убийствата, писъците и битката. Съгледвачите докладваха, че Кацумата наистина е вътре и значи скоро главата на омразния му враг ще бъде изложена на показ. Всичко това го изпълваше с непреодолима сладникава погнуса.

„Добре е да се убива така, без опасност за теб самия — помисли си той, пръстите му галеха цевта, — но Йоши пак е прав. Във вражески ръце… а всички други ръце ще са вражески. Пет хиляди? Ийе, трудно ще се преборя с него. Аз поръчах само хиляда — откъде ли взема пари, земните му са почти толкова затънали в дългове, колкото моите… ах, да, разменя ги срещу отстъпката от златните мини. Умно. Аз ще направя същото. Какъв ли е тайният му план? Притежава ли и той «Пурпурно небе»? Ако Йоши получи пет хиляди, аз трябва да получа десет. Тази вечер той доведе четирийсет свои души. Защо? Дали за да ми напомни, че се съгласих за толкова на всяка порта? Четирийсет стрелци с пушки могат лесно да изтребят мои двеста, освен ако не са също така добре въоръжени.“

— Имаш ли още от тях тук? — попита той.

Йоши реши да бъде искрен:

— В момента не.

Огама замислено му върна пушката и насочи вниманието си към колибите.

Шумът от битката стихваше, а прашенето на пожара се разрастваше; обитателите се опитваха да го потушат, наредени в редици, по които си подаваха ведра с вода. Покривите на набелязаната колиба и другите от двете й страни също горяха. Избухна нов отчаян ръкопашен бой, тъй като още шиши напуснаха пламналата постройка, мнозина вече бяха ранени. Йоши каза:

— Кацумата не е сред тях.

— Може би се е опитал да се измъкне отзад. Там, вън от полезрението им, петима шиши вече лежаха мъртви в мръсотията редом с осем самураи на Огама и шестима ранени. Нова схватка между трима шиши и десет самураи на Огама вървеше към своя неизбежен завършек. — Последва соно-джой и тримата мъже се втурнаха към смъртта. Трийсет самураи от Чошу, строени в дълбочина, чакаха следващия пробив. От процепите в шоджи се издигаше дим. Воня на горяща плът се носеше във въздуха. Никакво движение отвътре. Офицер махна на един от самураите.

— Докладвай на военачалника какво става тук и го попитай дали да чакаме, или да влезем.

Мъжът изтича.

Отпред схватката приключи, както всички останали. Тримата шиши загинаха храбро. Още дванайсет умряха, както и седемнайсет самураи от Чошу, а един от хората на Йоши бе разкъсан на парчета. Четиринайсет бяха ранени, трима шиши — безпомощни, обезоръжени и все още живи. Военачалникът изслуша доклада.

— Кажи на офицера да чака и убива всички, които се мернат навън. — Той викна една група, която държеше в резерв. — Изпразнете колибите, докато все още има възможност. Убивайте всички, които не се предадат, но не и ранените.

Самураите веднага хукнаха към вратата. Вътре се чуха кратки викове, после настана тишина. Един от самураите излезе отново, кръв цвъртеше от зверски разрез в бедрото му.

— Половин дузина ранени, много трупове.

— Измъкни ги, докато не се е срутил покривът.

Труповете и ранените бяха подредени пред Йоши и Огама, чиновниците стояха наблизо. Факлите хвърляха странни сенки. Двайсет и девет убити. Единайсет зле ранени. Кацумата не беше сред тях.

— Къде е той? — изкрещя Огама на главния представител на властта, вбесен. Йоши също бе ядосан; никой не знаеше точния брой на враговете вътре, когато бе започнала битката.

Човекът падна на колене:

— Господарю, кълна се, че беше вътре и че не е излизал.

Огама пристъпи до най-близкия ранен шиши:

— Къде е той?

Мъжът го погледна през болката си:

— Кой?

— Кацумата! Кацумата!

— Кой? Не познавам никакъв… никакъв Кацумата. Соно-джой, предателю! Убий ме и стига вече.

— Много бързаш — процеди през зъби Огама. Всеки от ранените бе разпитан. Огама погледна всяко лице — никакъв Кацумата. Нито Такеда.

— Убийте ги всичките.

— Нека да умрат с чест, като самураи — рече Йоши.

— Разбира се. И двамата погледнаха как покривът на колибата падна и стените се срутиха сред порой от искри, повличайки съседните колиби. Росенето отново премина в дъжд.

— Военачалнико! Загаси огъня. Трябва да има мазе, скривалище, ако това говно не е пълен глупак. — Огама закрачи окончателно вбесен, вярваше, че по някакъв начин са го измамили.

Главният чиновник нервно се изправи и се промъкна боязливо към Йоши.

— Извини ме господарю — прошепна той, — но и жената я няма. Сигурно има скр…

— Каква жена?

— Беше млада. От Сацума. От няколко седмици е с тях. Смятахме, че е приятелка на Кацумата. Съжалявам, но и Такеда не е там.

— Кой?

— Шиши от Чошу, когото следяхме. Може би той е съгледвачът на Огама — виждали са го да се промъква в главната квартира на Огама в деня преди нашето неуспешно нападение над Кацумата.

— Сигурно ли е, че Кацумата и другите двама са били вътре?

— Да, господарю. И тримата, господарю.

— Тогава има мазе или таен изход.

Откриха го призори. Вентилационен капак над тесен тунел, достатъчен човек да пропълзи през него, който свършваше доста далеч в покрита с бурени градина на необитаема барака. Огама ядно ритна маскирания капак.

— Бака!

— Ще обявим награда за главата на Кацумата. Специална награда — каза Йоши, също ядосан. Очевидно провалът се бе отразил на отношенията им, толкова мъчително манипулирани и едва започнали. Но той беше твърде хитър, за да спомене за Такеда или жената — тя не беше от значение. — Кацумата сигурно е все още в Киото. Ще наредим на Бакуфу да го намерят и заловят или да ни донесат главата му.

— Ще наредя на моите привърженици да направят същото. — Огама се бе поуспокоил. Той също си мислеше за Такеда, чудеше се дали бягството му вещае добро или зло. Той погледна военачалника, който се бе приближил. — Да?

— Желаеш ли да видиш главите, господарю?

— Да. Йоши-доно?

— Да.

На ранените шиши бе позволено да умрат достойно без допълнителна болка. Бяха обезглавени по ритуала, главите им бяха измити и наредени според церемонията. Четирийсет. „Отново тази цифра — помисли си Огама тревожно. — Поличба ли е това?“ Все пак скри безпокойството си, не познаваше никого от тях.

— Видях ги — каза Огама официално, зората бе влажна поради лекия дъжд.

— Видях ги — тържествено рече и Йоши.

— Набучете главите на колове, двайсет пред моите порти и двайсет пред портите на господаря Йоши.

— А надписът, господарю? — попита военачалникът.

— Йоши-доно, какво предлагаш?

След пауза, като знаеше, че пак го изпитват, Йоши предложи:

— Двата надписа могат да гласят: Тези разбойници ронини бяха наказани за престъпленията против Императора. Нека всички се пазят от злодеяния. Добре ли е?

— Да. А подписът? — И двамата знаеха, че това е много важно и трудно за решаване. Ако Огама се подпишеше сам, това загатваше, че той е законният господар на Портите; ако Йоши го подпишеше, това щеше да предполага, че Огама му е подчинен — законно бе, но и дума не можеше да става. Печатът на Бакуфу загатваше за същото. Дворцовият печат щеше да е неподходящо забъркване на Императора в светските дела.