Гай-джин

— Съвсем очевидно е, че не беше гол, реферът е…

— Дрънканици! Залагам пет гвинеи за победата на флотата.

Вратът на генерала бе придобил още по-тъмен оттенък на червеното, а това достави удоволствие на Сър Уилям и му помогна да се избави от лошото си настроение. В Колонията и в Пияния град непрекъснато избухваха разправии, от Бакуфу и Митницата пристигаха досадни писма, пък и все още не бе простил глупавото поведение на генерала по време на неразборията.

Не му стигаха тези злочестини, ами с последната поща пристигнаха още по-отвратителни вести и прогнози от Външното министерство: липсата на финансова поддръжка от Парламента щяла да предизвика ново отзоваване на част от дипломатическия персонал и „макар хазната на Империята да е претъпкана, тази година заплатите няма да се повишат. Американската война ще се окаже най-жестоката в цялата история на човечеството заради новоизобретените гранати, бронзови патрони, пушки със задно зареждане, оръдия със задно зареждане и картечници. След разгрома на съюзните войски при Шайлоу и след втората битка при Бул Рън очакванията са, че конфедератите ще спечелят войната; повечето учени глави в Сити са отписали президента Линкълн като нерешителен и некадърен, но, скъпи ми Уили, политиката на НВ си остава все същата: да залагаме и на двете страни, да си заравяме главите в пясъка и да не се забъркваме в тая скапана касапница…“

От Европа също идваха лоши новини: руски казашки войски пак бяха извършили кърваво клане на поляци във Варшава след демонстрации против руското господство; принц Фон Бисмарк бе станал министър-председател на Прусия и пълзяха слухове, че се готвел за война с Франция; Австро-Унгария и Русия май пак се намираха на ръба на въоръжения конфликт; предстояха неизбежни сражения на Балканите…

„И така нататък, ad nauseam 56 — помисли си Сър Уилям начумерено. — Всичко си е все същото! Проклет да бъда, ако повярвам, че Бакуфу ще си изпълнят обещанията, а това означава пак да правя официални визити. Ще ги науча тия японци, че обещанието си е обещание, щом е направено пред британските власти, за Бога, пък и ще напомня същото на Сергеев, Сьоратар и останалите.

Обстрелът на Йедо ще е най-простото и лесно решение — на бърза ръка ще ги принудя да се подчинят. Обаче какво ще правя с Кетърър… може би пък набезите в историческата литература да са го променили. Пфу! Ама че надежди…“

— Бих дал една рубла само да науча за какво мислите — усмихна се граф Сергеев и му предложи сребърна манерка с изгравиран върху нея златен фамилен кръст. — Водката подпомага мисленето.

— Благодаря. — Сър Уилям отпи и усети как топлина се плъзна по хранопровода му. Спомни си прекрасните времена, в посолството в Санкт Петербург, когато бе двадесетгодишен, в центъра на света, а не в тоя аванпост Йокохама; спомни си пиенето и гуляите, баловете, балета и дачите, нощния живот и разкоша — само за избраните, — възбудата, интригите, прекрасните обеди и Вертинска, за която никога не бе забравял.

През пет от седемте му прекарани там години Вертинска му бе любовница, най-малката дъщеря на един фаворизиран дворцов златар, и тя художничка като баща си, който се отнасяше благосклонно към тяхната връзка. Майката на Уилям, също рускиня, душа даваше за момичето и искаше те да се оженят.

— Съжалявам, мила майчице, няма никакви изгледи, колкото и да го желая. Министерството никога няма да одобри такъв брак. Дъщерята на сър Роджър ще ми стане съпруга. Съжалявам…

Той отпи отново, все още страдаше от раздялата им.

— Мислех за Вертинска — каза го на руски.

— Ах! Да, момичетата в матушка Русия са много особени — отговори му съчувствено Сергеев на същия език. — Любовта им, ако излезеш щастливец, трае вечно.

— В дипломатическите кръгове се бяха подсмивали на връзката между англичанина и Вертинска, а тайната царска полиция я бе документирала изцяло като част от досието на Сър Уилям; Сергеев, разбира се, го бе чел. „Глупачка — помисли си той, — защо се самоуби?“ Така и не разбра бе ли научил англичанинът за самоубийството й, станало малко след като негова милост се бе завърнал в Лондон. „Това въобще не ни влизаше в плановете, нито пък се чувствам длъжен да му кажа. Защо ли го стори тя? Заради тоя дебелак? Изключено, но каквато и да е била причината, жалко. Беше полезна и на двама ни и така би могло да продължи години наред.“

— Не допускаш ли, че вашето Министерство на външните работи ще те назначи отново при нас — там има и други като Вертинска.

— Боя се, че вероятността не е голяма.

— Да се надяваме все пак. Да се надяваме и на още нещо, mon ami: че вашият лорд Палмерстон ще схване логиката, според която ние трябва да получим Курилите. Както и Дарданелите — и едните, и другите трябва да станат руски.

Сър Уилям забеляза искриците в чудноватите дръпнати очи на графа; повтори машинално:

— Боя се, че вероятността не е голяма.

Прозвуча сигналът за края на първото полувреме; резултатът си оставаше два на един. Звукът потъна във взаимни обвинения, похвали и закани за страховита разправа с губещите. Марлоу незабавно се приближи до Джейми.

— Смятате ли, че господин Струан и… ъъ… госпожица Ришо ще приемат покана за обяд с мен на борда на „Пърл“ за еднодневно пътешествие? — Запита го така, сякаш идеята току-що му бе хрумнала. — Щом флотата се завърне, предстоят някои изпитания и ще се радвам да ме посетят сега.

— Надявам се да се зарадват, защо не попитате него?

— Кога е най-удобно?

— Всеки ден около единадесет… или точно преди обяда.

— Благодаря, много ви благодаря. — Марлоу разцъфтя в усмивка и едва тогава забеляза колко е блед Джейми. — Ох, добре ли сте?

— Да, благодаря. — Макфей се насили да се усмихне и отмина.

Бе обмислял бъдещето си. Преди няколко седмици бе писал на Морийн Рос, годеницата си в Шотландия, да не го очаква — минаха пет години от годежа им и три, откак я видя за последен път; много съжалявал, знаел, че било мерзост от негова страна да й губи времето толкова години, но се бил напълно, окончателно убедил, че Изтокът определено не е подходящ за дами, и бил също толкова сигурен, че мястото му е в Азия — в Йокохама, Хонконг, Шанхай, където и да е, само не и в Шотландия; нямал никакво намерение да си замине оттук. Да, разбирал, че постъпва непочтено, но с годежа им било свършено. Това било последното му писмо до нея.

Цели четири дни му призляваше — преди да й напише, след като й написа и когато видя как пощенският кораб отплава. Но беше сигурен — тази глава от живота му приключи.

А ето че и главата, свързана със Струанови — толкова обещаваща, с осигурено повишение през следващата година, — също отиваше към края си. „Всемогъщи Боже! Няма начин Малкълм да се върне, значи разполагам само с няколко седмици да реша какво ще правя — а да не забравям, че и Норбърт ще се появи дотогава. И какво? Дали наистина ще се дуелират? Ако го сторят, това е джос, но ти все още си длъжен да предпазваш момчето, доколкото е възможно.

И тъй, нова работа! Къде? Бих искал да остана тук, при Неми, тук се живее нелошо и се откриват добри перспективи за търговия. Хонконг и Шанхай са почти изцяло разпределени — на богаташите морето навсякъде им е до колене. Страхотно е, ако си от Струанови, Брокови или Купърови и тъй нататък, ама е дяволски трудно да пробиеш сам.

Първо ще се поогледам на място. При кого? При Дмитрий в Купър-Тилман ли? Дали ще ме вземат? Да, ама не като високопоставен. А Брок? Да, естествено. И то само заради чудовищната нелоялност на госпожа Струан. Само че и при Норбърт няма изгледи да ме ангажират за висш служител. Но ако Малкълм го убие, какъв удар би било, какво отмъщение! Лънкчърч? Да, със сигурност ще ме приеме, макар че кой ще тръгне да работи за недодяланото леке? Ами ако опиташ самостоятелно? Това би било най-добро, но и най-рисковано; някой трябва да те спонсорира. Ще са ми нужни пари, имам заделени, ала не са достатъчно. Необходими са страшно много, за да започна, за да си стъпя на краката, за акредитиви и застраховки; иска се време да подбера представители в Лондон, Сан Франциско, Хонконг, Шанхай и из цяла Азия, в Париж… и в Санкт Петербург. Не забравяй — руснаците купуват на едро чай и продават много изгодно самурени и други кожи, а ти имаш толкова връзки в Руска Аляска и във всички търговски пунктове в Югозападна Америка. Добро хрумване, но е рисковано. Доста време минава между покупката, продажбата и печалбата, куп опасности за корабите, множество загуби в моретата, а и пиратите…“