Фаворитката на султана

Султанът се изсмива презрително.

– Стойността на откупа за всеки мъж е двеста; за прислужниците на царедворците ми е по-висока, стига да решат да се върнат.

– Двеста испански сребърника?! Това е абсурдно!

– Мислех, че Англия е богата страна и високо цени хората си.

– Сър, стойността на човек е неоценима. Ала двеста испански сребърника... – Посланикът явно не намира думи, лицето му е станало яркочервено и той пръхти.

Исмаил е самият чар.

– Помислете си, драги. Ще наредя да донесат сладкиши и шербет в покоите ви, за да можете да се освежите и да поразсъждавате над въпроса на спокойствие.

Ако сър Джеймс се е надявал да умилостиви султана на банкета тази вечер, трябва горчиво да се е разочаровал: Исмаил рядко се храни пред хора – убеден е, че положението му се принизява, ако го видят да се поддава на тези първични нужди. След като изпълнявам задължението си да опитам храната на султана, изпратен съм да седна до посланика, за да отговарям на въпросите му относно двора и най-вече да слушам и да гледам внимателно, особено Бен Хаду, който стои от другата страна на посланика и към когото Исмаил изпитва известни съмнения. Преди седмица го замери по главата с ценен керамичен съд от Изник с крясъци:

– Махай се от очите ми, куче, син на християнка!

Съветникът стъпка съда и аз бях този, който трябваше да събере парчетата. Забравих кое доведе господарят ми до това състояние – понякога не е нужно нещо особено, – но обвинението, че Бен Хаду е син на неверница, ме изуми. Вероятно това обяснява познанията му по английски. При всички положения му е отредено място от дясната страна на посланика, докато аз седя от по-малко престижната лява страна. Щастлив съм от факта, че няма и следа от Самир Рафик.

Масата е разкошна. Малик е надминал себе си. Основното блюдо е цяла овца, още на шиша, приготвена с мед, кориандър, бадеми, круши и орехи. В съд от ковано сребро има яхния от козе месо със сос от пресен зелен кориандър и кимион; върху златни плата са сервирани печени пилета с шафран; ароматен кускус с гълъби и пилета, поръсени с бадеми и стафиди; горещи пайове от меко бяло козе сирене и фурми; пържени десерти и пасти, ухаещи на канела, полети с мед; малки бадемови кексчета във форма на рога на газела и полумесеци, пълнени със смачкани кокосови ядки, шамфъстък и розова вода. По-рано хапнах съвсем малко от основната храна на Исмаил – любимия му кускус със стафиди, – затова съм повече от щастлив, че мога да се насладя на празника с останалите. Известно време не се чува друго освен звуци от хранене и похвали, похвали и хранене.

Изчаквам, докато Бен Хаду стане от масата, за да се облекчи, и казвам тихо на сър Джеймс:

– Моля ви, не показвайте тревогата си от това, което ще ви кажа, сър. Нашата дискретност е от жизнена важност.

Посланикът не притежава актьорски умения: зяпва ме изненадано. Навеждам се към храната си, като че ли съм напълно погълнат от стремежа си да отделя месото от кокала. Забелязах, че поднесоха на сър Джеймс и свитата му някакви пособия за хранене по последна мода, като че ли не могат да се справят със собствените си ръце. Докато продължавам да се боря с хрущяла, казвам тихо:

– В харема на султана има една англичанка. Името ѝ е Алис Суон. Близките ѝ се преместили в Хага по време на гражданската ви война, баща ѝ бил предан роялист, но избягали, за да спасят живота си. Алис била взета за пленница от корсари по време на пътуване от Холандия с цел да се омъжи за английски джентълмен. Началникът на корсарите я подари на султана преди четири години; оттогава е тук. Не е опитвала да върне свободата си чрез откуп. Казва, че овдовялата ѝ майка е възрастна и не разполага почти с никакви пари, а така и не е виждала годеника си.

Рискувам да го погледна набързо, за да видя дали съм привлякъл вниманието му.

– Защо ми казвате това?

– Животът ѝ тук е в опасност: можете ли да ѝ помогнете да се измъкне?

– Искате да кажете да платя откупа ѝ?

– Да.

Той се разсмива.

– Вашият султан се опита да ме кара да платя по двеста испански сребърника за обикновен роб. Колко мислите, че ще иска за жена от харема си?

Цяло състояние, знам си го. Ала продължавам да упорствам.

– Тя е английска дама. Не е ли срам за страната ви да бъде тук?

Стисва устни.

– Потурчила ли се е?

Що за груб израз.

– Само на думи, сър, не и в сърцето си. Ако не беше приела исляма, нямаше да оцелее дълго.

– Тогава не мога да направя нищо за нея, щом се е превърнала в ренегат, независимо по принуда или не.

– Сър, ако не ѝ помогнете, боя се, че нито тя, нито малкият ѝ син ще доживеят до края на годината.

– Не мога да съм полезен в този случай. Тя вече е мохамеданка, както и хлапето ѝ. Трябва да мислите за себе си.

– Това не е много християнско от ваша страна... сър.

Погледът му изведнъж става пронизващ.

– Не съм свикнал да получавам съвети от негър без топки!

Опитвам се да прикрия гнева си. Пресягам се през масата за купа с крехки мръвки и му предлагам да си вземе с усмивка.

– Простете ми, прекалих. Приемете извиненията ми. Сигурен съм, че това ще ви се услади, истински деликатес.

Укротен, той бодва една с вилицата си, нарязва я на две и опитва.

– Ммм. Невероятно вкусно. Какво е?

– Овчи тестиси, сготвени в петгодишна мазнина – отговарям донякъде удовлетворен и гледам как пребледнява и започва да трие плътните си устни. Щом Бен Хаду се връща, аз се извинявам и си тръгвам.

Преговорите на следващия ден не започват добре: посланикът е оставил шапката в покоите си, но е проявил наглостта да вземе перуката. Коментарът на Исмаил, че това е преднамерена обида, не закъснява, а след това злобно обявява, че не може да работи с неверник, който дори няма възпитанието да свали ботушите си в цивилизована компания. Посланикът възразява, че англичаните не работят по чорапи, но Исмаил е непреклонен. Щом сваля ботушите, всички разбираме защо толкова настояваше да остане с тях: чорапите на сър Джеймс са в окаяно състояние, с дупки на кутретата и петите. През останалата част от срещата той е очевидно смутен и през цялото време се опитва да крие краката си.

Разговорите за бъдещето на Танжер очевидно няма да доведат до нищо, тъй като Исмаил е настроен свадливо. Накрая сър Джеймс вижда, че губи всички шансове за мир или примирие и се съгласява със сроковете, но при едно условие.

– Сър, тогава ще трябва да ви помоля да изпратите свой посланик, който да ме придружи до Англия, за да се срещне с крал Чарлс и съветниците му и да продължат дискусията по този въпрос.

След кратко обмисляне Исмаил се съгласява, което е истинска изненада за мен. Очевидно и посланикът не го е очаквал, явно си е въобразил, че е спечелил точка, и решава да избърза с въпроса за английските роби. Но Исмаил е непреклонен по отношение на цената за откупа.

– По двеста испански сребърника за всеки човек или нищо.

Сър Джеймс въздъхва тежко.

– Освен това стои и проблемът с англичанката в харема ви.

– Англичанка? – повтаря Исмаил, сякаш не е сигурен дали е чул добре.

– Алис Суон, струва ми се.

Седнал до султана, за да водя бележки, навеждам глава и отчаяно затварям очи. Тези англичани са така смущаващо директни! Имат ли представа, че е безкрайно грубо да се хвърлят направо в толкова деликатна тема като бик в розова градина. Но Исмаил, изглежда, се забавлява.

– В покоите на двореца ми има хиляди жени от всички страни на света – перчи се той. – Има жени от Франция, Испания, Италия, Гърция и Турция; дами от Русия и Китай, от Индия и бреговете на Нюфаундленд. От джунглите в Гвинея и Бразилия, пристанищата на Ирландия и Исландия. А вие искате да отведете една-единствена англичанка?

– Тя е моя сънародничка и разбрах, че баща ѝ е бил пламенен поддръжник на бащата на нашия крал в края на живота му. Убеден съм, че държавата ни ще ви бъде много благодарна, ако ни я върнете.