Фаворитката на султана

Исмаил дори не мигва.

– Благодарността не струва нищо. Белия лебед... ах, Белия лебед е безценен. Но дори и да успеем да се договорим за определена цена (което, разбира се, няма да се случи, тъй като тя ми е изключително скъпа), жената е приела истинската вяра и не би пожелала да остави малкия си рай тук, нито детето си. Нашият син Мохамед е сред престолонаследниците на тази държава, не може да отиде никъде без моята благословия.

– Аз... разбирам. – Посланикът е сконфузен, стрелва ме с обвинителен поглед. – Значи, се връщаме на въпроса с мъжете пленници...

Султанът махва с ръка, отегчен е от всичко това.

– Ела, Нус-Нус. – Обръща гръб на англичанина – непростима обида – и си тръгва, без да каже нищо.

На следващия ден сър Джеймс Лесли и свитата му си тръгват. Аз съм сред изпратените да ги придружат до северния път. Също и Самир Рафик. Трудно може да се прецени кой кого шпионира. При все че тафраутинът говори съвсем малко или никакъв английски, виждам как наблюдава мен, Бен Хаду и Каид Омар при всяка дума, която си разменяме. Сър Джеймс е рязък с мен и не ме поглежда в очите. Мисля, че ме обвинява за вчерашния си срам. Докато се сбогувам с него по английски маниер, с помахване с ръка, питам дали ще повдигне въпроса пред по-влиятелни лица, когато се върне в Англия, но той ми отговаря само:

– Книгата е затворена в това отношение – и подкарва коня си напред, за да настигне съветника и Калайджията, за официално сбогуване.

– Какво беше това? – пита Самир с изсеченото си лице, изгарящо от любопитство.

Аз прикривам разочарованието си.

– Нищо, което да те интересува – отговарям кратко.

– Той никога няма да те пусне да си отидеш, нито пък Момо – казвам на Белия лебед при следващата възможност да посетя харема. – Съжалявам, Алис, опитах.

Очите ѝ се напълват със сълзи. Влагата прелива и се плъзва надолу, като размазва грима ѝ. Тя избърсва сълзите си гневно, сякаш и собственото ѝ тяло я предава като останалата част от света. По безупречното ѝ лице остават черни следи. Ръката ме сърби да се протегна и да докосна бузата ѝ, но тя не е в настроение.

– По дяволите! И те да вървят по дяволите! По дяволите всички мъже! – Вдига поглед. – Прости ми, Нус-Нус, не те слагам в това число.

Не знам кое би ме карало да се чувствам по-зле: да бъда в това число или да не влизам в категорията на мъжете.

28

 От няколко седмици Момо страда от ужасни кошмари; два пъти го заварвам да ходи насън. Снощи се събудих и го открих да стои във вътрешния двор.

Чувала съм, че когато френският крал бил дете, майстор на име Камю му направил миниатюрна карета с коне, лакей, паж и пътничка и фигурките можели да се движат като истински. Щом повиках сина си по име, той се извърна към мен, лунната светлина се отразяваше в очите му, но приличаше на някое от онези изобретения: идеално подобие на човешко същество, но лишено от душа, празно отвътре.

– Момо! – извиках го нежно. – Какво правиш?

Той ми отговори монотонно:

– Трябва да съм готов.

– Готов за какво?

– Той идва да ме убие.

– Кой идва?

Не ми отговори, просто стоеше, а лунният блясък се отразяваше в погледа му.

– Миличък, ела с мен, нека те сложа в леглото. Там ще си в безопасност.

– Никой не е в безопасност.

Потрепервам.

Накрая все пак успявам да го върна в леглото, той веднага заспива и не помръдва до сутринта, но аз лежа будна през останалата част от нощта. Тази сутрин, докато го обличам, питам го:

– Как се разбираш със Зидан?

Той ми хвърля бърз мрачен поглед, очите му са станали почти черни.

– Той ми е брат.

– Да не ти е направил нещо?

Добива отбранително изражение.

– Не.

– Сигурен ли си?

Той кима, но не ме поглежда.

– И не те е заплашвал по някакъв начин?

– Глупава мама. Той ми е приятел.

– Ако го направи, трябва да ми кажеш, Мохамед. Обещаваш ли?

– Обещавам, мамо.

– Сигурна съм, че баща ти не искаше да те нарани, когато те удари онзи път. Мислеше за друго. Беше ядосан на мен, а нали знаеш, че когато се разгневи, ами... не може да се сдържа. Но той те обича много, Мохамед, никога не се съмнявай в това.

Момо кима сериозно, тъй като, естествено, е прекалено малък, за да разбира. Той е толкова смел малък мъж, а още е почти бебе. Трябва да го спася, независимо какво ще ми струва, защото когато не съм с него, сърцето ми се свива като юмрук.

Имам план, план, който ми хрумна през часовете, в които се взирах в тавана през последните нощи. Научила съм се на много неща в мароканския двор. Научила съм се на лукавство, наблюдателност и самостоятелност. Научила съм малко арабски, но не показвам знанията си: слушах как Зидана дава напътствия на прислужниците си и им разказва за отровите. Научила съм се да показвам второ лице, както ме посъветва Нус-Нус, да се усмихвам, вместо да плюя и дера. Научила съм се да показвам наслада дори когато се чувствам наранена и унизена; накратко, научила съм се да бъда толкова добра актриса, че. Бих могла да изляза на сцената редом с най-добрите уличници в Лондон.

А малката ми прислужница Мамас, дъщерята на готвача, ми помага с допълнителни очи и уши. Показа, че е умел шпионин. Изглежда толкова мъничка и невинна, още е почти дете, така че езиците се развързват пред нея. Задава въпроси, които друг не би посмял да зададе. Сприятелила се е с момчето на билкаря и благодарение на това, че познава необичайни съставки, след като е отраснала в кралската кухня, може да говори с него за най-различни неща. Тя е истинско съкровище. Заради баща си Малик, готвачът на султана, може да се разхожда навсякъде из двореца, трябва само да каже, че отива при баща си. Но рядко ѝ се налага да дава обяснения, всички познават малката Мамас, с прекрасните ѝ черни очи и усмивката с липсващи зъби.

Изпращам я да доведе Нус-Нус.

– Чувам, че ще се изпраща делегация в Лондон.

Той ме поглежда изненадано.

– Харемът може да е затворен между стени и порти и да е охраняван, но слуховете минават през всякакви заграждения.

– Да, Каид Мохамед Бен Хаду ще я ръководи. Английският посланик помоли за това, тъй като не остана особено доволен от откупа, който султанът иска за робите, нито от развитието на проблема в Танжер, затова делегацията ще гостува на краля в Лондон, за да продължат преговорите. Мисля, че се бои да не бъде обвинен, че е провел преговорите некадърно и не е постигнал успешен резултат.

– И кой ще пътува с Бен Хаду?

– Каид Мохамед Шариф, английският изменник Хамза и още десетина души.

Шариф е достатъчно представителен, освен това има някаква заплетена роднинска връзка с кралското семейство. Но Хамза! Името връща неприятен спомен в съзнанието ми: той беше един от тримата души, които ме нападнаха заедно със Самир Рафик преди толкова месеци. Защо подобен човек е включен в такава престижна делегация? Отново усещам горчилка в гърлото си.

– А десетината вече избрани ли са?

Нус-Нус свива рамене.

– Не съм осведомен по този въпрос.

– Кой решава?

– Защо питаш? Султанът, разбира се.

– Трябва да направиш всичко възможно да изпрати теб като придружител на Бен Хаду.

– Мен? Исмаил няма да изпрати мен.

– Заради мен, Нус-Нус, не можеш ли да намериш начин?

Изглежда, изпитва някакви колебания, сбърчила е вежди сериозно. Ще ми се да протегна ръка и да погаля гънките, но не мога: на това място отвсякъде дебнат очи.

– Ще опитам, но по-добре ми кажи защо искаш това от мен.

– Искам да отнесеш... едно мое послание.

29

Вече си тръгвам от харема, когато Самира, една от прислужниците на Зидана, дотичва при мен.

– Господарката ми те вика.