Фаворитката на султана

В Залата на посланиците се състои аудиенция, водена от сър Джеймс Леели, английския посланик. Дворецът е пълен с високопоставени личности и сановници, облечени в най-прекрасните си дрехи; Исмаил е обгрижван от множество прислужници, които му веят с ветрила. Любимата му за момента котка – елегантна безкосместа женска, която той нарича Ейда – се е проснала в скута му напълно неподвижна, а морскозелените ѝ очи шарят хладнокръвно наоколо. Сядам в краката на султана с писалището си и книгата със записки от официалните срещи. Съвсем скоро обаче се появява Самир Рафик със сноп листа и тръстикови пръчки и се настанява от другата страна. Известно време се гледаме кръвнишки, сякаш бихме се били до смърт с писалките си, а след това поглеждам извън кожата си от гняв към Исмаил. Той се смее на изражението ми и ме погалва по главата, като че ли съм някоя от котките му.

– Понякога е по-добре да имаш двама писари.

– Но той не говори английски, да не говорим за писането! – обяснявам, като дори в собствените си уши звуча като сприхаво хлапе. – Каква е ползата от него при тази среща?

– Самир ако ще да записва песните на дворцовите гълъби, – все едно ми е – смее се Исмаил. – Ако английският посланик добие впечатлението, че съм обграден от образовани хора, ще бъде по-внимателен и неговият крал ще се отнася към нас с подобаващо уважение.

Сър Джеймс Леели изглежда стабилен мъж с едро лице и масивно тяло, с мрачно, но официално облекло, син сюртук до коленете, бежова жилетка и тъмни бричове. Перуката му под шапка с перо е мръснокафява и неподредените къдрици стигат до раменете. По него няма никакви финтифлюшки, изглежда съвсем различно от пратеника си. По някаква причина – или вероятно заради големия контраст в общото впечатление – Исмаил изпитва неприязън към човека на мига и привиква Бен Хаду напред.

– Кажи му, че в кралско присъствие трябва да свали не само шапката си, но и перуката в знак на подобаващо уважение!

Съобщението е надлежно предадено. След дълга и напрегната пауза посланикът се подчинява. Черепът под перуката на сър Джеймс на места е покрит със сив мъх; изглежда притеснен и гневен едновременно, но се овладява и двамата си разменят поздрави и любезности, необходими при подобна визита.

Следва поднасянето на дарове от страна на посланика, които най-после са пристигнали; можеше да не се обременява с тях, тъй като Исмаил е напълно незаинтересован. След дългото закъснение – повече от два месеца – той очакваше натруфени дрехи и бижута, образци на лукса в английското висше общество и манифактура. Вместо това имаше топове брокат, съсипани по време на пътуването, изпъстрени с петна от мухъл и вода. Английските мускети, донесени от посланика, причиниха експлозия при стрелбата и всичко това разгневи Исмаил и сериозно развали настроението на бедния сър Джеймс. Той смъмря лейтенанта си, за това че мускетите не са били надлежно проверени, преди да бъдат поднесени: безпомощният поглед на лейтенанта ме навежда на мисълта за заблудата им, че в Мароко, това затънтено място, модерните оръжия не са добре познати (макар от години да обстрелваме стените на фортовете им в Танжер с оръдията си и да взривяваме водостоците им с барут от години); или че султанът ни е само пионка, а не военен пълководец.

Следва оглеждането на дванайсет коне Голуей, докарани за конюшните на султана, избрани заради чистокръвната си порода и дължината на опашките. На пръв поглед изглеждат красиви животни и поне някой се е погрижил да ги почисти, преди да бъдат представени, гривите и опашките им са сресани, а юздите лъснати. Но не са пременени в ярки цветове, както обича султанът; освен това той е в лошо настроение, така че веднага отсъжда: "крантите стават единствено за кланицата".

Не знам дали фактът, че се почувства пренебрегнат от неподходящите подаръци, го накара да промени сроковете, които смяташе да предложи, но Исмаил започва да се държи безцеремонно със сър Джеймс. На посланика е предложен избор между половин година мир или две години примирие. Английските колонизатори могат да търгуват, да пасат добитъка си и да го хранят с фураж, да добиват камък от кариерите; в замяна на това мароканците ще получат големи количества платове (без петна); мускети (с които може да се стреля, без да се взривяват); снаряди, барут и оръдия. Категорично отхвърля настоятелното искане на Леели да се позволи на неверниците да възстановят укрепленията си извън града.

Сър Джеймс клати глава. Сроковете са невъзможни, те са в сериозен ущърб на англичаните. Той припомня на султана, че Танжер не е придобит чрез агресия, а е част от зестрата на кралица Катарина при брака ѝ с краля на Англия.

Това още повече подклажда гнева на Исмаил: португалците никога не са имали права върху тази земя, обяснява той на посланика. Не им е принадлежала, че да я подаряват заедно с второразредната си принцеса на краля на просяците.

Сър Джеймс стисва устни, но не си позволява да избухне при острата забележка. Заради безизходната ситуация по въпроса с Танжер, той заговаря за проблема с броя на английските пленници, държани от султана. Исмаил го повежда на обиколка на строежите, Самир и аз подтичваме след тях заедно с останалите от огромния му антураж и се опитваме да водим бележки, докато той крачи от една страна на друга и посочва големия брой чуждестранни работници, всички те (очевидно) са французи, испанци, италианци, гърци, португалци. Сред тях няма нито един англичанин. Посланикът, разбира се, не вярва на това: посочва един мъж, след него друг и те са свалени долу.

– Кажи името си и страната, от която идваш! – иска се от тях.

Те отговарят един по един.

– Жан-Мари от Бретан; Беноа от Марсилия; Давид от Кадис; Джовани от Неапол.

– Къде са затворниците, взети от Танжер? – настоява раздразнено сър Джеймс. – Бяха взети повече от двеста пленници от гарнизона.

Исмаил разперва ръце извинително.

– Боя се, че голяма част от тях починаха. Заради бойните си рани и други слабости. Изглежда, англичаните не са така корави, както може да се очаква от такава войнствена раса. Предадох оцелелите на вашия пратеник като жест на добра воля и милост.

Сър Джеймс продължава с типичната си прямота.

– Има още поне хиляда и петстотин души, отвлечени от търговската флотилия и други плавателни съдове през последните няколко години. Множество от корабите ни са конфискувани, а екипажите им са безследно изчезнали.

– Известно е, че моретата край вашите брегове са изключително бурни. – Султанът изглежда крайно незаинтересован. Той е добър актьор. Знам добре къде са повечето от английските пленници: скрити са в тъмниците под Залата на посланиците. Това е представата на Исмаил за шега. – Някои приеха истинската вяра и сега животът им е благословен от Аллах. Взели са си добри мюсюлмански съпруги и отглеждат добри деца мюсюлмани като свободни хора в кралството ми.

Нарежда да доведат един такъв изменник, който казва, че истинското му име е Уилям Харви от Хъл. Разпознавам го, макар че е облечен като мароканец, той е един от пленниците, който сипеше обиди към мен от крепостната стена в онзи съдбовен ден, когато Сиди Кабур беше убит от мъжа с червената плетена шапчица, стоящ сега на три крачки от мен. Харви обяснява напълно безсрамно на сър Джеймс, че е доволен от живота си, че е сменил вярата си по собствена воля, че се е оженил за прекрасна чернокожа жена, която е много по-благоразположена и весела от съпругата, която е оставил у дома, и животът му в Мекнес е сто пъти по-хубав от този, който е имал като член на флота на Негово Английско Величество.

Вижда се как лицето на сър Джеймс помръква по време на тази възхвала, но той запазва самообладание и накрая Исмаил признава, че има само сто и трийсет английски роби, седемдесет от които са от Танжер; останалите шейсет са част от прислугата на високопоставените му лица и в момента се обучават на порядките в двора.

– Ваше Величество, предлагам ви откуп от петдесет испански сребърника за всеки от тях.