Фаворитката на султана

Връщам се след изпълнението на задача за султанката и завивам зад един ъгъл в харема, когато заварвам Зидан, разкрачил крака над Момо в празния двор, да държи главата на детето под водата на фонтана. Момо рита яростно, но Зидан е деветгодишен и е много по-силен от него. Малкото чудовище е толкова съсредоточено в убийствената си мисия, че не ме чува; обзема ме такава ярост, та едва не го хващам за врата, за да го вдигна във въздуха с една ръка. За миг сам се стряскам от силата си – колко лесно мога да изцедя живота от него във всеки момент; и колко много ми се иска да го направя, – но Зидан е още по-уплашен.

Момо се измъква от фонтана и сяда разтреперан на скосения ръб, докато оглеждам ужасната синина на челото му, което ме разгневява още повече. Разтърсвам Зидан, както лъв би раздрусал пале.

– Ще кажа на баща ти – заплашвам го аз – и ако още веднъж посегнеш на Мохамед, лично ще те убия.

Пускам го, а той само ме гледа с празен поглед, после се завърта на пети. Добре знам къде ще отиде: право при майка си. Е, после ще му мисля, в този момент не ме е грижа. Слагам ръка на раменете на Момо и оглеждам натъртеното място, което е потъмняло като презрял банан.

– Боли ли?

Той клати глава решително. Момо е доста силно момче за възрастта си, лесно можеш да забравиш, че е само на три.

– Не трябва никога да се шляеш сам, светът е опасно място.

Той кима сериозно.

– Беше просто игра – казва най-после.

Каква воля! Притежава гордостта на майка си. Сърцето ми се свива, сякаш е мое дете.

– Не беше игра, Момо, и двамата знаем това. Сега ще те заведа обратно при майка ти и трябва да останеш там.

– Няма да кажеш, нали?

– Няма да кажа на майка ти, това ще я разтревожи прекалено много.

– Не, иска ми се да не казваш на тати.

– Защо да не го правя?

– Ще ме помисли за слабак.

Известно време просто го гледам. Подобна мъдрост у малко момченце е така плашеща, че те слисва.

– Не мога да допусна Зидан да остане ненаказан за това.

– Ако не кажеш, обещавам ти, че ще бъда внимателен.

Издава долната си устна напред, в погледа му проблясва син огън. Гледаме се известно време и си мисля, че от него ще излезе прекрасен мъж, ако оцелее дотогава. Най-накрая обещавам.

На следващия ден съм в джамията със султана и му помагам да обуе чехлите си след молитвата аер, когато един от прислужниците в харема се хвърля на земята пред нас и опира чело в пода.

– Султанката настоява за присъствието ви – изпелтечва той.

Исмаил сграбчва момчето за рамото и го изправя.

– Настоява ли? Никой не може да настоява пред мен! – Хвърля страховит кръвнишки поглед.

Детето започва да плаче и абсолютно изненадващо погледът на Исмаил омеква.

– В името на небесата, Али, не бъди толкова малодушен. Доставяй съобщенията си правилно.

Али се поколебава, после поглежда към мен.

– Султанката настоява за вашето присъствие – натъртва той.

Султанът вдига вежди към мен.

– Да не би да е забравила, че работиш за мен? – Въпросът е риторичен, не казвам нищо. – Е, по-добре върви и виж какво иска. Хайде. Ще взема Самир за огледа на строителните работи.

Самир?

От сенките на Преддверието за обувките изниква силует. Облечен е с бяла копринена роба и носи червена плетена шапчица, а костите на лицето му са остро изсечени. Брадата му е толкова рядка, сякаш е нарисувана с тънка четка и очна линия. Носи мастила и писалки и купчинка листа. Поглежда ме с неприкрит триумф. Последния път, когато го видях, беше в компанията на още трима главорези и имаха намерение да ме убият, но аз му извадих рамото и го оставих да си върви. Изпълнен с внезапна жестокост, надявам се още да го боли.

– Тичай, Нус-Нус – изсъсква той, – аз ще се погрижа за Негово Величество.

Ще ми се да се затичам към него и да смачкам присмехулното му изражение; разбира се, не правя нищо такова. Отмествам поглед от него, покланям се на султана и бързо излизам от залата, огряна от залязващото следобедно слънце.

По целия път към харема в съзнанието ми се въртят цял куп въпроси: как е успял племенникът на екзекутиран предател да спечели отново благоволението на султана? И защо моят враг е дошъл тук? Не мога да си представя, че някъде в плановете му, каквито и да са те, не се крие мисълта за отмъщение. Припомням си фалшификацията в дневника и как беше поправена след това и стискам ръцете си в юмруци от двете си страни.

Това поне разсейва съзнанието ми от причината, заради която ме вика Зидана, тъй като добре знам каква е. Щом ме въвеждат при нея, виждам Зидан да седи в скута на майка си със зачервени очи. Трябва да ги е натъркал с лук, мисля си, дори лигльо като Зидан не може да плаче в продължение на двайсет и осем часа. Покланям се и се опитвам да изглеждам възможно най-спокоен и сдържан: довереният прислужник на султана.

Зидана обаче не се впечатлява от нищо. Обкръжена е от останалите кралски съпруги – Умелез и Лала Билкис – и трите ме гледат като съдии, които са ме хванали да извършвам гнусно престъпление и са се събрали да ме осъдят. В следващия момент хармонията е нарушена от султанката, която става от мястото си, облещва очи, а от устата ѝ хвърчи слюнка. Размахва малка черна фигурка пред очите ми.

– Виждаш ли това? Виждаш ли го, Нус-Нус? Това е смъртта ти.

Държи кукла, направена от някаква черна глина с бели мъниста, на които са нарисувани черни точки за очи, и има дупка вместо уста, сякаш застинала в беззвучен вик. Облечена е със същите дрехи, които нося в момента: дневната ми униформа от бяла памучна роба със златна бродерия на яката и ръкавите, жълти чехли и бяла чалма; дори липсата на златната гривна, която дадох на Мохамед преди няколко дни, не е останала незабелязана.

Побиват ме тръпки. Въпреки че съм се разхождал по цивилизованите улици и дворци в Европа, чел съм литературата на повече от десет страни и съм предал душата си на Аллах, не мога да се отърся от убежденията си, получени в племето Сенуфо, същите, в които са били възпитавани прадедите ми.

Зидана вдига робата на куклата: на мястото, където слабото тяло се свързва с дълги крака, жестоко виси мъжки член без топки. Тя нежно прокарва оцветения си в оранжево нокът от корема към гръдната кост. После пръстът ѝ се забива и отваря малък отвор в гърдите на куклата, откъдето се показва...

В гърлото ми се надига жлъчка. Онова, което съзирам, е невъзможно. Вътре бие истинско мъничко сърце. Докато го гледам ужасен, то пулсира ритмично и дори се забързва с ускоряването на моя пулс.

Зидана затваря вратичката, зад която се крие отвратителното нещо, и ми се усмихва.

– Трябва само да го извадя и ще паднеш мъртъв. да не си посмял да докоснеш момчето ми втори път.

Тя взима кутия от сандалово дърво, отваря гравирания капак и поставя образа ми вътре. Преди да е успяла да го затвори, мярвам и други фигури вътре. Една от тях не може да бъде сбъркана, има златиста коса и е направена от светла глина; до нея има момченце със сини мъниста вместо очи...

Опитвам се да се убедя, че това са глупости: просто начинът на Зидана да тормози хората – по-скоро манипулация, отколкото магия. Тези кукли нямат други способности, освен да вдъхват страх; увещавам себе си, че органът, който бях видял да тупти по своето подобие, е бил просто илюзия; но първичният страх ме е сграбчил в ноктите си и не ме пуска. Сънувам кошмари, не мога да се отърся от тях.

Страховете ми не се отнасят само за мен, но също и за Алис и Момо. Винаги съм балансирал на тясна пътечка между султана и първата съпруга, но си мислех, че нещата между Зидана и Белия лебед са се успокоили и ако не са приятелки, то поне са достигнали някаква степен на търпимост. Сега осъзнавам, че не е така. Омразата на Зидана се корени дълбоко и е нестихваща. По един или друг начин тя ще изчака момента, в който ще види съперницата си и нейния син мъртви, точно както постъпи с великия везир: чрез отравяне, убийство или интриги. Или пък чрез вуду, нейната традиционна магия. Потрепервам.