Фаворитката на султана

Бен Хаду се разсмива.

– Доколкото знам, змиите не са благословени с ръце, Си Хамед.

Търговецът не може да спре тирадата си: керванът му бил нападнат от разбойници в гората на Мармора и някак – странно как – сапунът му се появил на пазара в Мекнес, където евреите го продават на висока цена. Той бръква в джоба на робата си, изважда опакован калъп и го поднася под носа на Бен Хаду.

– Сапун от чист зехтин, ароматизиран с лавандула от Прованс! Само аз предлагам тази марсилска стока. Откъде се е взел тогава?

Бен Хаду взема калъпа от ръцете му, разгръща опаковката и го поднася под носа си.

– Лавандула ли? Това ми мирише на бадеми, хубави марокански бадеми.

След дълга заключителна реч той отсъжда в полза на брадатия мъж, а Си Хамед си тръгва, проклинайки.

– Ще пренебрегна богохулствата ти – провиква се Калайджията след него.

След това се обръща към другия човек и стисва ръката му.

– Ще изпратите кутия сапуни в дома ми, нали така?

Ухилват се заговорнически един срещу друг и брадатият мъж си тръгва доволен.

Бен Хаду се обръща към мен и повдига едната си вежда. Винаги съм се чудил откъде идва състоянието му: заплатата му не е малка, но с нея не би могъл да поддържа две къщи в Мекнес и една във Фес, както гласят слуховете, да не говорим за керваните в пустинята, които притежава. Разбира се, не казвам нищо: дискретността е от жизнена важност за длъжността ми.

– Султанът ви вика, мисля, че иска да обсъдите подробности около пътуването на делегацията, сиди.

– Тръгваме в края на седмицата. Събра ли си багажа? – пита по пътя. Изражението му е цинично. Знае добре, че нямам свои вещи.

– Готов съм, ако това имате предвид.

– Мастила, тръстикови клечки, солидно количество египетска хартия.

– Разбира се.

– Надявам се, че имаш подходящи дрехи?

Свивам рамене.

– Аз съм роб, какво значение има?

– Външният вид винаги е от значение. Ще се появиш в присъствието на английския крал и благородниците му. Важно е да си облечен добре, те ще съдят за Мароко и властта на султана по такива подробности. Това, че и най-незначителният член на делегацията ни е богато облечен, ще им покаже нашата сила, ще подсили позициите ни по време на преговорите.

Най-незначителният член... почти бях започнал да мисля, че Бен Хаду е приятел. Глупав Нус-Нус: един евнух и роб няма приятели.

Точно завиваме към колонадата, която води към покоите на султана, когато от харема се разнася невероятна врява: охкане и крясъци, а на фона на общата олелия – нестихващи женски писъци. И двамата застиваме на местата си ужасени и се поглеждаме един друг. Шумът е изключително тревожен.

– Мъртвородено – излага предположението си Калайджията.

– Или смърт – извръщам се към него, а сърцето ми започва да бие все по-бързо. – Вие вървете при Исмаил, а аз ще отида да проверя какво се е случило.

Той кимва и тръгва напред, доволен, че няма да бъде замесен в объркания живот на жените зад желязната порта. Аз заставам пред стража на харема.

– Какво става тук?

Пазачът, едър мъж от племето Асанте, с лице сякаш издялано от камък, ме поглежда хладно.

– Имаш ли пропуск?

– Султанът ме изпрати да проверя за какво е тази врява – лъжа аз.

Той се взира в мен известно време, после се отмества встрани и ме пуска да вляза. Тръгвам забързано по посока на шума с пълното съзнание, че доближавам покоите на Алис и стомахът ми се свива на ледена топка.

Във вътрешния двор пред стаите на Белия лебед има ревящи жени. Хващам прислужницата на Алис, Мамас. Очите ѝ са толкова подути, че са почти затворени, носът ѝ тече.

Тя скрива лице в робата ми, цялото ѝ тяло се тресе от плач. Отдръпвам я от себе си.

– Какво има, Мамас, какво се е случило?

Отваря уста, но тя се разтреперва.

– Мо... мо...

– Какво му има? – Но вече знам. Отмествам момичето встрани и се втурвам в апартамента на Алис. Вътре е почти тъмно. Заради разликата между студената зимна светлина отвън и мрака вътре ми трябват няколко секунди да свикна. Щом очите ми се адаптират, успявам да различа малка фигурка на дивана с отпусната ръка, до която стои Алис и пищи ли, пищи. Воалът ѝ е раздран на ленти, русата ѝ коса не е сплетена, а разчорлена като сламено гнездо на плъхове. Извръща лицето си към мен, а то прилича на маска от кръв, размазан грим и налудничав поглед. За миг пронизителните викове замлъкват, но после си поема отново дъх и вдига два пъти повече шум.

Коленича до дивана и хващам крехката ръчичка на Момо в своята. Още е топла. Прилича на заспал, с отметната назад глава и отворена уста, сякаш диша през нея. Само че не диша. Разтърсвам го.

– Момо! Момо!

Никаква реакция. Никаква, разбира се.

Изтичвам във вътрешния двор, право при Зидана.

– Някой повика ли доктор?

– Няма нужда. – Изглежда скръбна, но блясъкът в очите ѝ я издава. – Прекалено е късно за това.

– Аз ще отида. Султанът уведомен ли е?

Сега вече се усмихва широко.

– Може би ти ще пожелаеш тази чест.

Напротив, но се налага да се заема с това. Излизам тичешком от харема.

Лечебницата на доктор Фридрих е по път за покоите на султана. Потропвам силно на вратата и влизам, без да изчакам отговор. На работната му маса има малко одрано създание, цялото червено и лъскаво. Докторът е застанал над него със скалпел в ръката. Изглежда разтревожен от появата ми. Бързо си спомням биещото сърце в куклата, а след това казвам набързо.

– Имат нужда от вас в харема. Малкият принц Мохамед е мъртъв и има опасност майка му да посегне на живота си от скръб. Аз ще потърся Негово Величество.

Преди да е успял да отговори, тръгвам си и хуквам по коридора, а шляпането на чехлите ми кънти по мраморните плочи.

Султанът води задълбочен разговор с Бен Хаду. Единственото, което успявам да чуя, е "преносими дванайсетинчови оръдия", но то не ми говори нищо. Стряскат се, когато влизам, при все че лицата им се отпускат, щом виждат, че това съм само аз. Коленича с надеждата, че Исмаил няма да убие вестоносеца.

– Ваше Високо Величество, нося ужасна вест. Принц Мохамед, синът на Белия лебед, е мъртъв.

Последвалата вцепеняваща тишина изпълва стаята. Усещам ускорените удари на сърцето си в студените плочки: туп, туп, туп. Султанът надава пронизителен вик, виждам краката му да се движат покрай мен, златистозелена светкавица, и излиза през вратата. Вдигам глава и срещам напрегнатия поглед на Бен Хаду.

– Не е лесно да съобщиш подобно нещо.

– Така е, сиди – отвръщам и се изправям на крака. – Бедното момченце.

– Баща му го обожава.

– Както и всички ние.

– Вероятно някой в по-малка степен от останалите.

Гледаме се съсредоточено. После казвам:

– Не съм наясно с причината за смъртта на детето, не забелязах никакви белези по тялото му.

– Някои... вещества не оставят следи, струва ми се.

– Доктор Фридрих в момента преглежда трупа.

Той изсумтява пренебрежително.

– Доктор Фридрих е купен от султанката.

Продължавам да не показвам емоции.

– Не знам нищо за това. Вижте, трябва да се присъединя към Негово Величество.

Усещам погледа му на гърба си, докато не се скривам от полезрението му.

Момчето е мъртво; доктор Фридрих не открива пулс, а докато Исмаил пристигне, тялото на Момо вече е изстинало. Не се приближава до трупа от суеверие; просто гледа и не може да повярва, че детето, което вчера разнасяше на раменете си из двореца, което викаше и се смееше, лежи неподвижно и никога повече няма да се смее и да вика. Тялото е старателно измито, парфюмирано и увито в чисто бяло платно, а след това отнесено в джамията .и положено пред имама. Досега не бях виждал султанът да ридае, но е неутешим, а когато настъпва моментът детето да бъде погребано, той заявява, че не може да гледа как полагат такава красота в земята, и съм изпратен със съветниците и официалните лица да наблюдавам ритуала. Мъничкото телце на Момо е съблечено и положено в земята, обърнато на изток, към свещения град, който никога няма да види.