Фаворитката на султана

ФАВОРИТКАТА НА СУЛТАНА

Първа част

1

Дъждът вали силно още от среднощ и е превърнал земята в тресавище. Излива се по керемидите на покрива и по терасите, на които жените обикновено простират прането и надничат, за да следят движенията на мъжете долу. Струите му бият по зелената теракота на джамията Шауия, по четирите златни ябълки и полумесеца върху високото минаре. Стичат се по оградата на двореца и образуват тъмни като кръв петна.

Занаятчиите стоят с роби, залепнали за телата им, пред масивните крила от кедрово дърво на главната порта, вече подгизнали и изпръскани с кал. Никой не се е досетил да запази дървото от дъжда; а това е сезонът, в който невени би трябвало да покриват голите червени хълмове като оранжева снежна покривка, а смокините в градските градини да започват да зреят.

На съседния континент френският крал е зает с разточителни планове за Версай и градините му. Султан Мулай Исмаил, владетелят на Мароко, е обявил, че ще построи дворец, пред който Версай ще изглежда като джудже: зидовете ще се простират от тук, в Мекнес, на почти петстотин километра в планините Северен Атлас чак до Маракеш! Първият етап – Дар Кбира с дванайсетте си кули, джамии, хамами, вътрешни дворове, градини, кухни, казарми и малки куполовидни постройки – е почти завършен. Баб ар-Раис, главната порта на комплекса, ще бъде официално открита след един ден. От всички краища на империята за събитието пристигат областни владетели с дарове от роби, златотъкани платове, френски настолни часовници и сребърни свещници. Исмаил възнамерява собственоръчно да заколи вълк точно в полунощ, да положи черепа му в стената и да зарови тялото му под портата. Но как, ако самата врата – символ на цялото грандиозно събитие – не е довършена? Какво ще направи султанът, ако плановете му бъдат осуетени?

Поне един от занаятчиите замислено почесва тила си.

Малка група роби европейци работи усърдно отсреща в горния край на външната стена, поправя огромната дупка от срутването през нощта. Трамбованата глина е напоена с вода: явно пясъкът и варовикът не са били добре положени още в началото, а дъждът окончателно е нарушил стабилността им. Няма съмнение, че и поправката няма да бъде по-успешна и всички ще бъдат бичувани заради небрежност. Или по-лошо.

Работниците са мършави и бледи, чертите на лицата им са изострени от глад, робите им са прокъсани и мръсни. Един от тях, с гъста брада и хлътнали очи, се заглежда в далечината.

– Боже, и свине не биха оцелели на този студ.

Този до него кимва мрачно.

– Гадно е като в Хъл през зимата.

– В Хъл поне има ейл.

– Ейл и жени.

Дружна въздишка.

– Дори жените в Хъл ми се струват нелоши след няколко месеца на това място.

– А като си помислиш, че предприе плаване, за да се отървеш от жените!

Тази забележка предизвиква кратък горчив смях. Оцелелите след месеци, прекарани в смрадливите подземия, в които бяха затворени тези чуждоземни нещастници след пленяването им от търговски и рибарски кораби на път от Корк за Корнуол, са прекарали първите си седмици в Мароко, разказвайки си един на друг истории, които да поддържат жив спомена за дома.

Уил Харви изведнъж се изправя и отмята мократа от дъжда коса от лицето си.

– За бога, вижте това.

Всички се обръщат. От вътрешна врата на двореца се показва странно приспособление, а след него висока фигура, превита на две, за да може да излезе, която се изправя. Носи алена роба, покрита отчасти с бяло вълнено наметало със златни кантове. Държи кръгло парче плат на дълга дръжка над увитата си с чалма глава, за да се пази от дъжда.

– Що за дяволско чудо е това – пита Харви.

– На мен ми прилича на чадър – обажда се преподобният Ебели.

– Не пособието, глупако: онова, което го носи. Виж как се движи като тренирано испанско пони!

Фигурата внимателно заобикаля локвите. Върху украсените си чехли носи високи коркови налъми, подгизнали от кал. Работниците го наблюдават с все по-голямо изумление и започват да подвикват:

– Палячо!

– Женчо!

Рядко удоволствие е да прехвърлят тормоза върху някой друг, без значение, че е чужденец и не разбира обидите.

– Префърцунено конте!

– Изнежена дамичка!

– Безполов!

При тази забележка, най-невинна от всички, фигурата внезапно спира, накланя назад нелепото приспособление и ги поглежда. Облеклото и поведението са им изглеждали женствени, но лицето, което се обръща към тях, показва цялата измамност на това впечатление. Със сигурност не е изнежено, нито фино. Прилича на изсечено от обсидиан или на потъмняло от старост твърдо дърво. Мрачно и неподвижно като военна маска, не подсказва нищо за човека под нея – с изключение на предупредителната бяла линия под черните ириси, насочени към тях.

– Трябва да внимавате повече кого обиждате.

Сред робите настъпва тишина, породена от шока.

– Само да щракна с пръсти и надзирателите веднага ще дотичат.

Под навеса над вратата, на около трийсетина метра разстояние, четирима мъже запарват чай в самовар. Парата се издига около тях и им придава призрачен вид. Ала усещането за ефимерност е измамно: на мига, в който им се удаде възможността да наказват, биха прекъснали приготвянето на чая, за да се озоват пред мъжете с готови камшици и пръчки.

Затворниците не могат да си намерят място от неудобство, осъзнали грешката си твърде късно. Никой друг не говори английски в тази забравена от бога страна!

Царедворецът изрича безстрастно:

– Тези мъже са избрани заради своята безпощадност. Не притежават и капчица човечност. Наредено им е да наказват мързела и непокорството без милост, ще ви убият и ще зазидат труповете ви в стените, които възстановявате, без да им мигне окото. Има кой да заеме местата ви. Животът в Мекнес не струва много.

Пленниците знаят, че това е самата истина. Отчаяно се взират в Уил Харви като техен говорител (все пак той беше виновен, че привлякоха вниманието на мъжа); той обаче стои с наведена глава и чака да го ударят. Никой не продумва. Напрежението е осезаемо.

Накрая Харви вдига глава. Изражението му е изпълнено с упорство.

– Човек ли сте? Или дявол? Готов ли сте да видите как умираме заради няколко неразумни забележки?

Останалите си поемат дъх; царедворецът обаче се усмихва мрачно за миг; после отново слага маската.

– Дали съм човек? Хм, добър въпрос...

Прави пауза, позволява им да огледат добре обточеното му със злато наметало, скъпите гривни на мускулестата му предмищница, сребърната пластина на лявото му ухо.

– Аз съм нещо половинчато, никой съм: роб, досущ като вас. Трябва да бъдете благодарни, че когато ме накълцаха, не отнеха сърцето ми. – Чадърът отново се накланя и скрива лицето му.

Никой не продумва, не са сигурни в смисъла на думите му. Гледат как царедворецът продължава да си проправя път през калта към ширналия се празен терен помежду двореца и медината зад него. Минава покрай надзирателите; спира. Те сдържат дъха си. Ясно е, че се поздравяват, но това е всичко. Най-после става ясно, че са се отървали на косъм, и се връщат към безкрайния си труд. Живеят, за да работят – и да умрат – някой друг ден. А това в крайна сметка е едничкото, към което всички се стремим.