Фаворитката на султана

Жените също са отишли да се молят в джамията, тъй като впоследствие чувам, че Алис била толкова съсипана, че се държала като подивяла, и решили, че ще е по-добре да остане в покоите си, където ръмжи като див звяр, къса си дрехите и дере бузите си до кръв. На следващия ден отивам в харема и във всички посоки виждам следи от лудостта ѝ: парче от дреха на една страна, капки кръв на друга, сякаш е прокълнато създание, след което никой не иска да почисти.

Сърцето ми копнее да я видя, но когато искам да я посетя, казват ми, че се е затворила в апартамента си и отказва да види когото и да било – че е загубила разсъдъка си и отново се държи животински, по начин, който е срам за всеки добър мюсюлманин и издава неверническата ѝ душа.

Ден преди отпътуването на делегацията съм извикан от Зидана. Тя прелива от радост: излъчва я като слънчева светлина. Беше констатирано, че смъртта на сина на Белия лебед е естествена, сърдечна криза в резултат на дефект, който може да е носил в себе си още от раждането, и не са възбудени никакви подозрения към нея. В допълнение към това Исмаил прекара предишната нощ в компанията ѝ (въпреки че не ми беше наредено да го запиша в дневника), а изобщо не поиска да види Алис, уведомява ме тя със задоволство. Изглежда, момчето му е било по-скъпо от майката.

Тя ми подава торба от телешка кожа, пълна с монети и бижута, които да използвам, за да открия желания от нея еликсир; или да убедя човека, който го приготвя, да дойде в двореца в Мекнес. Докато ми я подава, хваща ръцете ми.

– Благодаря ти, Нус-Нус, при всичките трудности, които сме срещали през годините, ти доказа, че си истински приятел и верен слуга.

Тръгвам си и започва да ми се гади.

Имам още една задача, преди да тръгна с Бен Хаду, и тя е да предам задълженията си в двора и дневника. Ужасявам се от това: между двама ни със Самир Рафик съществува смъртна вражда. Нямам желание да се доближавам до него и с натежало сърце се връщам в стаичката си. Но мъжът, който ме чака там, не е Самир, не е дори мъж, а слабо, грозновато момче. Представя се като Азиз бен Фауд и предвидливо се е сетил да вземе собствените си пособия за писане: мастила, пера и преносимо писалище. Докато му разяснявам задълженията му, той ме изненадва с разбиране и бърз ум. Почеркът му е елегантен, редовете правилно подредени. Следи прехласнато всяка моя дума и изпълнява каквото съм му казал точно и без възражения.

Наблюдава ме, докато откривам бележката относно раждането на Момо и добавям в празното поле, което винаги се оставя за такова развитие на нещата: Емир Мохамед бен Исмаил е обявен за мъртъв на Третия 5-и ден, зу алкада 1091 година по хиджра, Господ да го благослови.

– Бедното момченце – промълвява тихо Азиз. Изненадан съм от сълзите в очите му.

Подавам му дневника и той го поема с две ръце, изпълнен с благоговение, погалва корицата, сякаш е живо същество, и грижливо я мушва в предпазния калъф.

– Ще го пазя с цената на живота си, господине – обещава, – няма да е нужно да ми се карате, когато се върнете. Ще се постарая да поддържам високия ви стандарт.

Не си спомням кога някой се е отнасял с мен с такова уважение; имам чувството, че не го заслужавам.

Казах, че имам да изпълня още една задача: всъщност предаването на дневника беше последното ми официално задължение. Има още нещо, което е неформално, но най-важно от всичко.

Султанът не напуска покоите си през целия ден. Ето защо след последната молитва на излизане от джамията вместо да завия наляво и да се върна в кралския апартамент, мога да завия надясно и да се отправя към града.

В медината е зловещо през нощта. По празните тесни пътечки ехото от стъпките ми звучи, сякаш някой ме следи, и през цялото време поглеждам през рамо. През една врата се стрелва котка и сърцето ми подскача. Звукът от собственото ми потропване на една врата ми се струва толкова силен, че едва ли не очаквам да се появят стражите.

Даниел ар-Рибати отваря вратата и в първия момент и двамата се взираме един в друг. Убеден съм, че този ден е струвал много и на двама ни: той изглежда измъчен, вероятно и аз не изглеждам по-добре.

– Влизай, Нус-Нус – подканя ме той. Прегръщаме се. Вече сме повече от приятели, ние сме съучастници в обща рискована задача.

Още не съм успял да задам въпроса, който така искам, а той се усмихва и кимва към тавана. Влизаме в стаичка на горния етаж, осветена от малка свещ. В златния кръг на светлината се вижда мъничка фигурка, завита с раирано одеяло. Коленича до нея и хващам ръчичката, която се показва, в своята.

– Момо?

В един напрегнат миг няма никаква реакция, след това момчето се стяга, сбърчва нос, разтърква очи, свива се; дръпва ръката си, сякаш иска да се обърне и отново да заспи.

– Момо! – Този път отваря очи. За миг ми се виждат толкова черни и безизразни, та съм сигурен, че е загубил разсъдъка си заради побъркания ни план. После мракът е разцепен от характера му и те се изпълват с живот. Фокусира погледа си и щом ме вижда, усмихва се.

Никога през живота си не съм усещал такова облекчение. Прегръщам го силно. Над главата му виждам Даниел, който се хили срещу мен.

– Виждаш ли, той е добре. Дадох му противоотрова срещу татула и щом се съвзе на сутринта, изяде половин филия хляб и пилешко бутче по-бързо и от куче. А след това захърка – хубав, оздравителен сън.

Момо се изправя в седнало положение. Кожата му е така прозрачна, сякаш е призрак на самия себе си, което на практика е истина.

– Къде е мама? – мига бавно, като че ли му коства усилие.

– Още е в двореца. Тя... – Млъквам. – Добре е... – Какво друго мога да кажа? Той още не е навършил четири години, как би могъл да разбере какво става, през какво трябва да премине майка му? Трябва да се връщам, мисля си. Трябва някак да ѝ кажа, че той е жив, или тя наистина ще се побърка от тревога.

– Кога ще дойде?

– Още не може да дойде. Не се бой, Момо. Ти ще дойдеш на пътешествие с мен, дълго пътешествие, майка ти така поръча.

Личицето му светва за миг и отново помръква. Очите му се напълват със сълзи, но той е прекалено горд, за да заплаче.

– Добре тогава – изрича задавено. – Кога тръгваме?

– Утре. Няколко дни ще пътуваме с керван от мулета до Танжер, а след това с кораб до Англия, откъдето е семейството на майка ти. Няма да е много удобно, Момо, и ще трябва да бъдеш много тих и смел. Можеш ли да се постараеш заради мама?

Той кима сериозно.

– Нека да ти покажа сандъка – казва тихо Даниел, като хваща рамото ми. – Остави момчето да спи, утре ще е в по-добра форма.

Завивам Момо с одеялата и слагам върховете на пръстите си на челото му, както правеше майка ми с мен, за да прогони лошите духове и неприятните мисли.

– Почини си. Ще дойда за теб сутринта, инш^,аллах.

– Инш'аллах – повтаря сънено той и се обръща на другата страна.

Големият дървен сандък за пътуване е великолепен. Кухият тайник в основата, в който ще лежи бедният Момо, е облечен с подплатена тапицерия с дискретни отвори за въздух отстрани и отдолу. Надявам се, че никой няма да проверява съдържанието, нито да заподозре за тайното отделение. Имам леки сънотворни, ако се наложи, но въпреки това ми е трудно да си представя как бедното момченце ще издържи: да лежи неподвижно с часове, докато го клатушкат мулета и носачи, е предизвикателство и за най-отчаяния беглец, да не говорим за жизнено дете, което обикновено не може да застане на едно място и не е в състояние напълно да осъзнае нуждата от потайност. Върху него ще бъдат натоварени купчини сол и захар, торби с шафран и подправки, които ще бъдат поднесени на английския крал като дар от султана. Изискани ценности, но не чак толкова скъпи или редки, че да служат като примамка за крадци, надявам се.

Толкова много неща могат да се объркат по време на това приключение, че по-добре да не се замислям за всички мрачни възможности. Но поне сега Момо е жив и очевидно няма сериозни последици от опасната отвара, която получи сутринта от собствената ръка на Зидана, която си мислеше, че го обрича на смърт. Отварата, която самият аз ѝ осигурих. Тази дръзка двойна игра, която играх, беше подтиквана от невероятната изобретателност на Алис, нарастващия ѝ ужас за сина ѝ и нищожната възможност за бягство с делегацията за Англия. Но нямаше да мога да изпълня плана без добрия търговец. Той рискува живота си, за да ни помогне, и то без друга отплата, освен приятелство. Точно Даниел – а не някой от неблагонадеждните билкари – осигури отварата, състояща се предимно от извлек от пустинен татул, която дадох на Зидана и докара Момо до привидна смърт; Даниел беше този, който ме увери, че приятелят му доктор Фридрих ще удостовери кончината на момчето; Фридрих, който през последните седмици изпробваше субстанцията върху всякакви създания с най-различни размери, за да прецизира дозата. Даниел заедно със зет си Исаак следваха погребалната процесия, скриха се, докато всички се разотидат, извадиха детето от платното в рохкавата пръст и го замениха с костите на друго безименно дете, починало по време на чумата, а след това заведе Момо в дома си, където да ме изчака. Даниел беше поръчал сандъка на до верен дърводелец; пак той осигури солта и другите стоки, които да се сложат вътре – това беше и поводът да посетя дома му, тъй като поне тази част беше официална поръчка и щеше да се плати от хазната.