Фаворитката на султана

– Мислех, че си си тръгнал и си ме оставил – казва тя тихо.

Поколебавам се, но после признавам.

– За малко да го направя. – Не бива никога да узнава колко близо бях.

Докато съм събирал нещата си и съм планирал бягството си, тя е разгръщала кърпата със заразата на чумата. От тази мисъл в гърлото ми се надига горчилка.

– Не бих могла да те виня за подобно нещо. Всички трябва да се грижим за себе си в тези времена. Трябва да си тръгнеш, Нус-Нус. Тръгвай сега, това може да е единственият ти шанс за свобода.

Каква свобода е това, ако сърцето и съзнанието ти са в окови? Само поклащам глава.

– Не мога да си тръгна.

Би било лъжа, ако кажа, че не се радвам – тя ме поглежда съсредоточено и въпреки изразителните ѝ сини очи не знам как да изтълкувам този поглед, затова се извръщам встрани. Накрая тя протяга ръка, английски жест, и аз я хващам леко в своята. Тя е гореща и изпълнена с живот, с два живота. Навеждам глава и я притискам с чело; след това се налага да си тръгна бързо, защото очите ми са пълни със сълзи.

Колоната с багажа е дълга няколко километра: десетки и десетки колички и каруци за Исмаил и личните му дрехи, бижута, злато и оръжия; леглото му, килими, завивки и любими мебели; преносимият му хамам; благовонията и парфюмите му, кандила и гарафи, Коранът му, килимчетата му за молитва; любимите му котки. Абделазиз, доктор Фридрих и Бен Хаду пътуват с Исмаил, заобикалени от елитните воини бухари и кавалерията. Аз пътувам с робите прислужници и нищожния ни багаж: дрехи, завивки и по няколко лични вещи. След нас са жените и децата с пазачите на вътрешните дворове, около петстотин на брой, всичките евнуси. Следват астрономите, благородниците от двора и висшите сановници; семействата и прислугата им. След това са каруците с принадлежностите; Малик и кухненските му помощници; шивачките, шивачите, конярите, ковачите и останалите занаятчии. Опашката с товарите се извива по хълмовете зад нас много по-далеч от там, докъдето стига погледът ни. Знам, че някъде назад има и армия от роби, които вървят пеша, предимно африканци. Християните остават в града, за да продължат работата си под погледа на най-доверените (което означава най-жестоките) надзиратели. Исмаил остави дълъг списък със задачи на главния строител и очаква те да са свършени преди завръщането му, и горко им, ако не са изпълнени с абсолютно съвършенство.

След пет дни път на юг достигаме прохладното подножие на Атласките планини и правим лагер край бистро зелените води на река Мелуия. Съблечен до кръста, помагам на другите роби да опънем шатрите на султана, задача, усложнена от факта, че земята не е равна, а и павилионите – черно-бели от външната страна и зеленочервени от вътрешната – са така наблъскани един в друг, че всеки върви в краката на другия. Вече беше се разразил бой, тъй като някой ударил по невнимание друг, докато замахвал с чука, а пострадалият възнегодувал; астрономите се затрудняват с подреждането на уредите си на непознатото място, разделили са се на два лагера и спорят помежду си за точната посока на Кааба – съществена подробност предвид това, че султанът трябва винаги да ляга с глава към Мека. Точно в този момент Исмаил се задава с Алис от дясната си страна и Зидана от лявата.

Коленичим на тревата, свели очи.

– За какво е всичко това? – Слухът на Исмаил е като на прилеп, дочул е кавгите.

Виждам как звездобройците си разменят изпълнени с паника погледи и на мига забравят за споровете.

– Робите не слушат наставленията, ориентирали са шатрите погрешно. Кааба е точно в тази посока. – Главният астроном показва на султана стрелката на своята кибла, а Исмаил се навежда, за да види добре гравирания месингов диск. Вдига глава с мораво от гняв лице. След толкова години не се изненадвам от бързата промяна на настроението му, но дори аз не съм подготвен за това избухване.

– Застреляйте ги всичките! – крещи към стражите. Махва с ръка, за да покаже, че има предвид всички, които са участвали в опъването на тентите, повече от четирийсет от нас. – Искам ги мъртви, всичките! Те обиждат Пророка! Обиждат мен! Застреляйте ги всичките!

Изпълва ме такова отчаяние, че ми се иска да скоча на крака и да хукна. Сякаш някаква магия ме е приковала на мястото ми и не мога да помръдна. Успявам единствено да вдигна глава за миг, за да видя куршума, който лети към мен.

Стражът, застанал най-близо до султана, се поколебава: фатално. Исмаил веднага се нахвърля върху него и взима оръжието му. Горкият нещастник не го пуска на мига и това се оказва последното нещо, което прави, защото вече е свел изненадано поглед към украсената със скъпоценни камъни дръжка на кралския кинжал, който стърчи от гърдите му. Устата му се отваря и разкрива късче от отрязан език. После тихо се строполява, като пуска оръжието. Исмаил го взема, стреля към онзи с чука, но не уцелва него, а наведеното тяло на мъжа до мен, който извиква стреснато и отскача над земята, а топлата му кръв ме оплисква. Като по команда останалите стражи започват бурна стрелба. Изведнъж настава касапница.

Чувам женски писък и въпреки че никога не съм я чувал да пищи, знам, че това е Алис.

– Господарю, не!

Мъжки глас: Калайджията: Каид Мохамед бен Хаду Отур.

– Имаме нужда от мунициите, господарю. Хълмовете са пълни с бербери.

Калайджията е умен мъж; освен това е смел. Няма смисъл да се търси нежната страна на Исмаил, той не притежава такава. Бен Хаду поема инициативата да даде сигнал на стражите да спрат огъня. Следва кратък разговор между султана и неговия съветник, след това Исмаил идва сред нас, излъчващ злост подобно на вулканичен облак. Виждам как чехлите със златна бродерия минават покрай мен, малко сред това се чува влажно изхрущяване и някой започва да вие като животно. Не мога да се сдържа да не се обърна и виждам как Исмаил излива гнева си, стиснал жестоко в двете си ръце пръчките от шатрата, и троши черепи наляво и надясно.

Ще умра. Убедеността тежи като олово в стомаха ми. Тук, най-позорно, върху земя, която не е моята, без основателна причина. Ще умра.

Много пъти съм се доближавал до смъртта. В кралския дворец всеки ден някой умира, често от ръката на Исмаил. Някои неща трябва да бъдат направени от самия султан: все пак той е наместник на самия Пророк и е толкова близо до Господ, колкото никой от нас няма да бъде. Казват, че онези, които са били убити от султана, със сигурност ще бъдат възнаградени в рая със сенчести градини, пълни с рози, в които текат реки от мляко, мед и вино, а фонтаните ухаят на джинджифил и камфор и са наобиколени от девици, парфюмирани с ароматна смола. Проблемът е, че в пристъп на паника вярвам в Малеео и Колотиоло, а за беда те не предлагат подобни изкушения.

Опитвам да се подготвя да посрещна агресията, но не мога да спра да мисля за размазващия удар в крехкия ми череп, разплискването на кръвта и мозъка ми и това, че ще умра тук, смачкан с пръчката на шатрата пред очите на жената, която обичам.

Тази мисъл ме шокира до такава степен, че се раздвижвам. Оглеждам се. Исмаил е на десетина крачки от мен, а яростта му не утихва. Приближава. Виждам как рита тялото на следващия роб; не помръдва, очевидно е мъртъв, така че той го подминава. Мъжът, който лежи до мен, е жертва на стрелбата, половината му глава е пръсната по тревата. Тайно се пресягам, вземам шепа от кръвта и слузта на нещастника. Размазвам ги по главата и шията си и заставам в измъчена поза, изкривил врат, и чакам смъртта.

Лежа там, докато топлината напуска деня, докато пада мрак и луната изгрява.

– Вече можеш да станеш, Нус-Нус.

Примигвам, извръщам глава и чувствам лицето си странно: студено и сковано. Абделазиз е застанал над мен с ръце на хълбоците. Луната осветява скъпоценностите върху чалмата му. Лицето му е в сянка, но усещам усмивката му да се рее във въздуха между нас.

– Умник. Видях какво направи.

Няма ли го? Опитвам да помръдна, но тялото не ми се подчинява. С огромни усилия успявам да се надигна. Още изпитвам странно усещане в лицето, сякаш не е моето, а после си припомням.