Фаворитката на султана

Малеео. Древна майко, запази ме!

Тръгвам бързо към меллах. Тропам силно на вратата на къщата на Даниел ар-Рибати. Звукът кънти по тясната уличка, чужд на тишината наоколо. Толкова е тихо, че чувам собственото си дишане, хриптящо заради маската. Стоя там дълго, чакам, но не чувам нищичко. После се отваря капак на прозорец над мен и виждам неясен силует. Не мога да кажа дали е самият Даниел, или някой от слугите му, докато не чувам глас:

– Кой е?

Измествам птичата маска за миг, за да покажа лицето си, и малко след това в краката ми издрънчава връзка железни ключове. Влизам в прохладното тъмно помещение.

– Приличаш на демон от картина на Йеронимус Бош. – Даниел се появява от ъгъла на стълбището. Изглежда едновременно развеселен и притеснен.

Чувствам се нелепо, затова свалям маската, а търговецът слиза по стълбите тичешком и ме прегръща топло. Усещането да съм така притиснат към друго човешко същество е странно. Не мога да си спомня кога за последно ми се е случвало. Стоя известно време така, неспособен да отвърна, не знам какво да направя, но накрая го прегръщам и аз.

– Много се радвам да те видя, момчето ми. Настъпиха ужасни времена.

Питам за прислужниците, а той ми казва, че са ги освободили, за да могат да бъдат със семействата си. Жена му спи горе, стояла будна цяла нощ, защото помагала при раждането на братовчедка си.

– Някой би казал, че е лоша поличба да се родиш по време на епидемия, но според мен Господ ни дава знак, че нищо не е по-силно от любовта, дори и смъртта.

При тези думи успявам само да кимна. Пием чай, който търговецът приготвя сам, съсредоточен в действията си като човек, който се занимава с непривична задача, и обяснявам повода за идването си. Погледът на Даниел е непроницаем, безизразен, докато му обяснявам, че Исмаил иска европейски доктор, някой запознат с лечението на епидемиите в Рим, Париж и Лондон.

– Султанът иска каквото му е угодно.

– А аз трябва да му го намеря. Или да се изправя пред последствията.

Търговецът стисва устни, докато размишлява. След известно време ме пита:

– Защо правиш това, Нус-Нус?

– Какво правя?

– Продължаваш да работиш за Мулай Исмаил. Този човек е, меко казано, луд. – Косъмчетата на тила ми настръхват, като че ли в стената зад мен се крият шпиони. Щом вижда, че не успявам да намеря отговор, Даниел се усмихва тъжно. – Би било измяна да кажеш истината, нали така? – Той се навежда напред и леко докосва коляното ми. Да не би през всичките тези години да съм тълкувал интереса му към мен грешно? Из целия град има мъже със съпруги и деца, които спазват поведение пред обществото, а си имат по някое момче в медината. – Слушай, Нус-Нус. И преди съм виждал градове, обхванати от чума. Отраснал съм в Левант. Всички се страхуват, и то с основание. Но чумата е като войната – дава много възможности. В случаи на чума има по-голямо движение, промени, дори хаос. Човек може да изчезне, без да се бои особено от преследване. – Сините му очи са напрегнати. – Бягай, докато можеш. Напусни Мекнес и лудия султан. Може да си евнух, но не е нужно да бъдеш роб. Ти си интелигентен човек, културен, образован. Лесно ще си намериш работа другаде. Мога да помогна, имам контакти в Алжир, Венеция, Лондон, Кайро, Сафед, Хеброн: търговци като мен самия, хора със собствен бизнес, които биха оценили дарбите ти. Можеш да се отправиш към всеки от тези градове и да заживееш нов живот. Исмаил е прекалено загрижен за себе си, за да се тревожи за избягал роб. Махни се, докато можеш, или ще съжаляваш до края на живота си.

Единственото, което мога да направя, е да го зяпам като малоумен. Той е прав, разбира се. Освен това съм видял доста от света, за който говори, движението на международната търговия, където рядко се задават въпроси за произхода. Често съм си мечтал да избягам от потисничеството на Исмаил, от Абделазиз, Зидана, ужасните интриги и отмъстителност в двора. Но с робската обица на ухото ми, цвета на кожата, без пари и влиятелни приятели, знам, че не бих стигнал далеч, преди някой да се възползва от възможността да ме върне на господаря ми, за да засвидетелства своята преданост. Но сега, сега в този хаос, вероятно бих успял да избягам, да стана преписвач, преводач, посредник... Изведнъж започвам да се чувствам безтегловен, изправен пред различни възможности. Тогава сърцето ми ми напомня: не мога да тръгна никъде без Алис.

Той вижда отговора в неприкритото ми лице.

– Прекалено лоялен си.

– Не точно лоялността е това, което ме задържа тук.

– Тогава страх?

– И това не е.

– Ах, значи е любов.

Усещам топлината, която пълзи по лицето ми, и се опитвам да я потисна.

– Любов е – признавам най-сетне.

Даниел ар-Рибати изглежда тъжен.

– Който и да те задържа тук, трябва да знае, че е истински късметлия, щом е повелител на толкова смело сърце.

– Тя нищо не знае. Така и не съм ѝ казал.

– Ах, Нус-Нус, несподелената любов е тъжно нещо. Поне излей сърцето си и виж как ще ти отговори тя. Може да тръгне с теб. Ако не го направи, поне ще получиш отговора си и би трябвало да заминеш сам.

– Ще ми се да беше толкова просто – изричам с плам.

– Любовта винаги е проста. Това е най-простото нещо на света. Помита всичко по пътя си, за да си проправи път.

Усмихвам се унило.

– Колко добре знам това. Проправи си път в сърцето ми.

– Надявам се тя да си заслужава, Нус-Нус. Ти си добър мъж.

– Добър ли съм? Понякога съм така изпълнен с гняв и страх, че си мисля, че съм най-големият грешник на този свят. А това, дали съм мъж...

– Иска се повече от отрязването на две парченца месо, за да ти бъде отнето това. – Изтласква длани от бедрата си и се изправя на крака. – Хайде, да проверим дали доктор Фридрих си е у дома.

Вървим през лабиринта от пусти улички. Търговецът се движи устремено, ръцете му се размахват, робата се полюшва, кожените му обувки шляпат по калдъръма. Не ги сваля дори когато минаваме пред Великата джамия, което е нарушение на закона, и щеше да бъде наказан с бой, стига стражите да бяха наоколо. Градът обаче отново е превзет от истинските си обитатели, безпризорните животни и обикновените хора – всички останали са избягали или са умрели. Вървя след Даниел, правя една голяма крачка на всеки две негови, а птичата маска се полюшва в ръката ми, чувствам се много по-свободен, отколкото преди, макар и само в съзнанието си.

В уличката зад централния пазар Даниел завива надясно, след това наляво и спира пред мръсна врата от ковано желязо, с олющена боя, която някога е била синя. Потропва силно и чакаме. Следва тишина и никой не се появява. Наскоро добитият ми оптимизъм започва да се изпарява.

Звукът от приближаващи стъпки, шумен в заобикалящата ни тишина, ни кара да се обърнем едновременно. Един човек завива зад ъгъла. Това е висок мъж с плоска, кръгла черна шапка: не е качулка, нито фес или чалма, значи, не е мароканец.

Търговецът пристъпва напред.

– Фридрих?

Човекът спира, а след това бързо се приближава към нас.

– Даниел?

Ръкуват се, смеят се и си говорят нещо на немски, не е сред езиците, които разбирам. Накрая се обръщат към мен.

– А това е Нус-Нус, евнух от двора на султан Мулай Исмаил.

Озовавам се очи в очи с лекаря, рядко изживяване. Хваща мечешки ръката ми и бързо я разтърсва, а след това кима към клюновидната маска.

– Това няма да ти помогне – отбелязва с насмешка.

Отключва декоративната врата и ни кани вътре. Отвъд тъмните коридори зървам огряна от слънцето градина, изобилстваща от растения, и усещам как сърцето ми копнее за нейната светлина и птичи песни, но докторът ни отвежда в кабинета си – стая, пълна с книги, свитъци, хартии и всевъзможни принадлежности. Доктор Фридрих се настанява внимателно на голям дървен стол и прави жест да седнем върху два огромни сандъка в средата на стаята.

– Събираш багаж? – пита Даниел.

– Време е да тръгвам. Оставането ми тук е безсмислено. Тези, които още не са умрели, или умиращи, заминават едни през други.