Фаворитката на султана

Понякога се усещам как мисля по този начин, като използвам фрази, ненавистни ми в устата на майка ми, която си служеше с тях, за да намери извинение за разточителството на съпруга си.

– Той е човек с великодушно сърце – казваше тя след поредния му загубен облог, който ощетява домакинството. – Той е спонтанен. Носи се по вълната на моментното настроение. Не иска да разваля удоволствието на приятелите си, ако се въздържа, ще ги накара да се срамуват... – и така нататък.

След като нещо не може да се промени, трябва да го приемеш. Някак трябва да възпитам мислите си в спокойствие, чувствата си в нежност, освен това тревогите ще се отразят на бебето и ще събудят чудовищните черти у него.

Щом летните жеги отминават, откривам, че животът тук започва да ми харесва, далеч от трескавите съревнования в харема. Останалите жени се оплакват от еднообразието на храната, простото обзавеждане, насекомите, ограниченото пространство в шатрите; но те излизат рядко. Докато аз, след като приключим с вечерята, се отдалечавам от павилионите (макар да не напускам зоната, определена за жените, не съм толкова лекомислена, че да я прекрача) и сядам на една скала, от която мога да гледам близката река и извисяващите се над нея планини.

За пръв път в живота си виждам подобен пейзаж. В Холандия почти няма хълмове, няма дори възвишения. От най-горния етаж на къщата ни в Хага имам поглед чак до бреговете на Шевенинген, отвъд километри паркове и фермерски земи, полдери и дюни, чак до равното сиво море. Беше, простичко казано, не най-вдъхновяващата гледка на света, но пък бе открита, пряма и спокойна, също каквато е природата на самите холандци. Докато седя тук, край бурната река с бучащите ѝ кафяви и кални след дъжда води, между гигантските хълмове с назъбени била, достигащи облаците и небето, се питам дали темпераментът на местните хора не е също отражение на околния пейзаж, който прави настроенията им по-крайни, а страстите – по-изявени. Може би точно това кара султана да е човекът, който е. Слагам ръка на корема си и се моля на всички богове детето, което е в мен, да съчетае най-доброто от двата свята. Моля се да не дам живот на още едно чудовище.

19

С настъпването на зимата узнаваме, че в Тафилалт, където Исмаил провъзгласи по-големия си брат Мулай ал-Харани за управник, оказвайки му безпрецедентна милост след потушаване на безредиците в Маракеш, е възникнал бунт. Ал-Харани обединил сили с по-малкия си брат Мулай ас-Сагир и особено войнствено берберско племе, така наречените Аит Атта, и заедно се подготвяли да предприемат поход към Мекнес, за да превземат незащитената столица.

Щом султанът чува за това, лицето му така се изпълва с кръв, че става почти черно. Фучи из павилионите като буреносен облак, дава гневни нареждания, движи се толкова бързо, че по лицето на Абделазиз, който се опитва да го следва, избиват капчици пот.

– Проклет да е брат ми! Да не би да иска да унищожи всичко, което съм постигнал? Толкова ли ме мрази? Трябваше да го убия още първия път, вместо да му прощавам за бунта. Мислех, че на рамото ми е имало добър ангел, когато проявих снизходителност; оказва се, че всъщност е бил черен демон. Трябваше да побия главата му на кол върху стените на Маракеш, като имах възможност. Този път ще му я отрежа и ще я забуча над главните порти в Мекнес.

Абделазиз възторжено се съгласява. Всяка друга реакция би била самоубийствен акт, когато султанът е в такова настроение. Щом обаче Исмаил заговаря за повеждане на армията на юг през планините, за да бъдат избити бунтовниците, виждам как великият везир пребледнява. През нощта от реката се надига мразовита мъгла като призрачен дъх на хиляди джинове и поглъща шатрите, така че на сутринта са обледени. Лагеруването в подножието на планините е достатъчно лошо в сравнение с лукса, с който е привикнал, но да се предприеме поход през този страховит терен посред зима? Нашият везир не е станал дебел и отпуснат от маршируване по походи; той по-скоро е готов да се върне в Мекнес, за да нагледа строителните работи.

Погледът на Исмаил проблясва, щом се обръща, и осъзнавам, че напълно съзнателно измъчва хаджиба – човек, който няма да му е от голяма полза по време на битка. Оставя го да се изтормози още малко, а след това го прегръща през раменете.

– Не се тревожи, Абду. Няма да те карам да участваш с мен в битката. Съмнявам се, че разполагаме с достатъчно як кон, който да те носи! Не, имам нужда от доверен човек, който да управлява двора, докато ме няма.

Раменете на Абделазиз се отпускат с облекчение. После му хрумва нещо друго и плъзва пресметлив поглед към мен. С великия везир успешно се отбягвахме през последните седмици или поне аз отбягвах него. Но ако Исмаил и Калайджията не са тук, няма кой да ме опази от посегателствата му към мен.

Изведнъж се чувам как казвам:

– Не оставяйте верния си слуга, о, Слънце и Луна на Мароко. Вземете ме със себе си. С радост ще взема участие в битката!

Абделазиз ме стрелва с убийствен поглед.

– Глупости, Нус-Нус! Планината не е място за евнуси. Те не могат да понесат условията, да не говорим за оцеляването в битка. Освен това султанът няма да има нужда от пазител на книгата или прислужник, който да му носи пантофите, точно в този момент! – Той говори за двете ми задължения с такъв сарказъм, че започват да звучат нелепи дори и на мен самия.

– Мисля, че Амаду няма да се чувства особено добре в планините – казва меко Исмаил.

Той се навежда да почеше маймунката по кадифената гушка и тя писука от удоволствие. Ако Исмаил управляваше животинско кралство, и той, и поданиците му биха били много щастливи.

– Ще го поверя на грижите на Белия лебед. – При мисълта за нея ме пронизва болка. Ако отида в армията, ще трябва да оставя Алис на милостта на Абделазиз и Зидана, а и двамата биха се радвали да видят нея и детето ѝ мъртви. – Господарю, ще се подчиня на заповедта ви, независимо дали пожелаете да тръгна, или да остана. – Сякаш има нужда от подобно допълнение.

Добива замислено изражение.

– Ще те направя бухари, Нус-Нус. Ще ти отива.

След това хваща везира под ръка и започват да обмислят тактиката.

Бухари: идеята е толкова абсурдна, че не успявам да сдържа смеха си. Изглежда, дремещият у мен воин все пак ще има възможност да докаже себе си.

Ден преди да тръгнем на похода, една пастирка слиза към лагера от хълмовете с малко стадо кози, всяка от които носи сребърен амулет на врата си, и това предизвиква голяма почуда и много догадки.

– Тя не е жена, а вещица, и това са преобразените ѝ деца.

– Не, това са душите на хора, омагьосани в кози – казва друг и прави жест против уроки. Усмихвам се, като си припомням Омировата Цирцея.

Исмаил, който обичайно би се потресъл от мисълта жена да броди сама, дръзко непокрила лицето си, е силно заинтригуван. Пастирката общува с духовете и умее да предсказва бъдещето, а той иска да се допита преди предприемането на голяма стъпка. Любезен е с нея, въпреки че е възрастна и почерняла от слънцето, и е ласкателен към поверениците ѝ. Тя му изрежда имената на всичките, при все че малките зверчета са десетки на брой и всички изглеждат еднакво – черни, мършави и пълни с енергия. Тя хвърля кокалчета и му предвещава лесна победа, а след това му подарява амулета, който носи на дрехата си: голяма квадратна сребърна плочка, цялата гравирана с чуждоземни символи, за да го пази от зли сили. В отплата той целува ръцете ѝ (нещо, което не съм го виждал да прави никога) и щедро ѝ подава кесия със злато, която взима от Абделазиз, тъй като той не си позволява тази проява на лош вкус да носи пари у себе си.

Изпращам я и я питам коя е и откъде е дошла, а тя отвръща, че се казва Амзир и принадлежи към пустинните туареги. Има синьо-черни петна по устните и около очите, а фактът, че носи масивни сребърни накити на ушите, врата и китките, говори, че не се бои от разбойници. Започвам да се чудя дали не притежава магьоснически способности. В този момент ми хрумва нещо. Договаряме цената и тя се усмихва широко, като ми показва здрави бели зъби.