Фаворитката на султана

– Къде отиваш?

– Чух, че чумата още не е достигнала Маракеш.

– Трябва да е въпрос на няколко седмици, докато порази Града с червените стени – казва търговецът. – А какво има отвъд Маракеш? Само планински племена, а след тях диваците от пустинята. Нус-Нус има предложение за теб.

Обяснявам задачата си. Фридрих изглежда скептичен, за което не го виня.

– Защо изведнъж е нужен нов лекар? Да не би Салгадо окончателно да се е пропил? Или чумата е поразила и него?

Без да обяснявам причината, казвам, че Салгадо е умрял.

Той свива рамене.

– Изненадан съм, че оцеля толкова дълго, за да бъда честен. Той беше съвсем малко повече от шарлатан.

– Твърдите, че сте по-добър лекар от доктор Салгадо? – питам.

– Това не е много трудно. Той практикува медицина от друга епоха. Из целия свят има невероятен подем, опитвам се да бъда в крак с новостите. В Лондон се правят забележителни открития. Ще ми се да отида лично и да видя на какво са способни членовете на Кралското дружество. В момента обаче отпътуването от поразените от чума пристанища на Мароко е на извънредно висока цена и се боя, че не мога да избягам заради липса на средства.

– Султанът ще ви плати щедро за услугите ви – притискам го.

Той сключва пръсти и подпира брадичката си на тях, а след това въздъхва.

– Подозирам, че мога да умра и от меча на султана освен от чумата.

Събира багаж в малка чанта, аз ще се погрижа останалите му вещи да бъдат донесени в двореца. Даниел ни придружава до Сахат ал-Хедим и ни прегръща топло. Отдръпва се от лекаря и ми казва:

– Не забравяй какво ти казах, Нус-Нус. Ела при мен, ако промениш решението си, и ще направя всичко по силите си да ти помогна. Но не чакай твърде дълго. Ако Сара реши да отиде при сестра си в Тетуан, ще тръгна с нея.

– Господ да е с теб, Даниел.

– И с теб, Нус-Нус.

Гледаме го как се отдалечава, а след това тръгваме през опустелия площад към двореца. Сърцето ми подскача, сякаш ме е изпреварило, сякаш вече съм тръгнал да бягам. Изведнъж се появяват нови възможности, други пътища в живота ми, които мога да поема. По пътя заговарям доктора, като се опитвам да звуча безгрижно.

– Сигурно сте натрупали голям опит в медицинските познания за човешкото тяло... – Колебая се да задам въпроса си.

Той спира и ме поглежда. Изражението му е непроницаемо.

– Продължавай – изрича бавно.

Не мога да го погледна. Изведнъж ме обзема срам от състоянието ми и съм неспособен да заговоря. Вървим мълчаливо до Баб ар-Раис. Сега или никога: стягам се и успявам да заговоря с дрезгав глас, преди да сме стигнали там, където стражите могат да ни чуят.

– Докторе, вие знаете как се лекуват всякакви болести. Кажете, вярвате ли, че има лек за евнух?

Спира и ме поглежда съсредоточено, а в очите му има толкова топлота и разбиране, че изведнъж очите ми се насълзяват.

– Говориш за чудо, Нус-Нус – отговаря внимателно.

Исмаил е доволен от новия доктор, който казва на всички да свалят маските, подобни на птичи клюнове, и им разказва за външния свят. Чете философи, стари и нови, и им дава теми за разговори и спорове, което ги разсейва от непосредствения ужас от чумата.

Докато вниманието на султана е отвлечено, събирам сили, преди да съм се разколебал, и се отправям към харема. Пред портите Карим ме поглежда с хлътнали очи. Изглежда, сякаш не е спал от няколко нощи, но бързам прекалено много, за да спра и да попитам как е, а когато той се опитва да завърже разговор, кимам нетърпеливо и му отговарям едносрично, докато накрая ми махва за позволение да вляза.

Съвсем съм забравил, че е петият ден. Жените се разкрасяват: дори чумата не може да попречи на този важен момент. При все че атмосферата е малко по-неспокойна от обичайното, бърборенето им е по-силно, козметичните им експерименти – по-дръзки и странни. С облекчение откривам Алис сама с изключение на прислужницата ѝ в собствените ѝ покои. Лицето ѝ светва, щом ме зърва на вратата; кани ме вътре.

Сега е моментът да ѝ предложа да дойде с мен, да поемем риска за бягство. Прекосявам стаята, а въпросът изгаря устните ми. Дали това е мигът в моя живот, от който започва ново и прекрасно бъдеще? Но Алис ме изпреварва и заговаря първа.

– Мисля, че ще имам дете.

Сърцето ми спира, а после се свива, пронизано от внезапна болка като птичка, която се рее във ведрото синьо небе и неочаквано е пронизана от стрела.

– Сигурна ли си?

Тя се усмихва, свела прикрит доволен поглед. Сигурна е.

– Откога?

Тя показва три пръста пред тъмносинята коприна на робата си. Взирам се в тях, в белотата на пръстите ѝ на фона на ярката материя. Три месеца. Носи в себе си детето на Исмаил от три месеца, а аз не съм знаел. Сукуба; предвестникът на Новата армия на султана. Чувствам... какво? Скованост, последвана от студ, който се разпростира в тялото ми, като че ли то умира малко по малко.

Положила е покровителствено ръка върху все още плоския си корем, гледа надолу извила устни, досущ като някоя от италианските мадони. За миг почти я мразя. Тя е... щастлива. А аз?

Овладявам се с невероятно усилие.

– Поздравления. Владетелят много ще се зарадва – изричам официално. – Надявам се да е момче.

17

Султанът, разбира се, е щастлив. Изпраща на Алис щедри подаръци: часовник с камбанка за покоите ѝ, кана от египетски планински кристал, сирийско кандило за тамян, комплект чинии от Никея, копринени роби, античен гребен, инкрустиран със сребро и седеф. Той гали корема ѝ и го целува; въздържа се от отношения в спалнята. Никога не съм го виждал да се държи така с някоя от другите си жени и гледката ми причинява още по-силна болка.

Не споделям тези интимни подробности със Зидана и въпреки това тя не спира да ме пита без никаква пощада:

– Как може да е бременна?

Преструвам се, че не разбирам подтекста на този въпрос.

– Ако е пила тоника, който ѝ изпращах, това е невъзможно – поглежда ме гневно.

– Благодетелке, сигурен съм, че никога не би отказала... тоника, изпратен от вас.

Пробва друга тактика. Слага ръка на рамото ми.

– Ти прекарваш доста време с малката англичанка. Кажи ми, Нус-Нус, това дете наистина ли е на Исмаил?

Усещам как у мен се надига вина.

– Вие знаете не по-зле от мен, че непорочността на жените на султана се пази постоянно и благословените събития са дар единствено от Слънцето и Луната на Мароко.

Пръстите ѝ се забиват в ръката ми.

– Напълно сигурен ли си в това, Нус-Нус? Напоследък ми се виждаш много доволен. Да не си намерил някой магьосник, който да те излекува? – навежда се още по-близо до мен. – Сигурен ли си, че не си осъществил контакт с нея, малка любовна игра, за да не е самотна? Можеш да ми кажеш, аз съм дискретна. Знам, че се случва от време на време. – Прави пауза. – Въпреки че имаше една египтянка, беше взела роба си в леглото, когато Исмаил не избра нея, и коремът ѝ се поду от истерия, помниш ли я? Внушаваше си, че очаква дете. Промуших корема ѝ с шиш, въздухът излезе и той стана напълно плосък, спомняш ли си? Умря скоро след това, доколкото си спомням. – Разсмива се гръмко.

– Жената е напълно почтена. Горда е с това, че носи детето на султана – казвам с мъчително чувство.

В погледа на Зидана проблясва пламъче, пламъчето на убеждението. Започва да се разхожда, без да пуска рамото ми..

– Тази жена е магьосница. Призовала е джин и му е дала убежище в корема си. Той си стои там и чака да му дойде времето. Разбирам от тези неща, изучавала съм ги. В моето село имаше жена, в която бяха намерили убежище цели десет такива. Джиновете обичат кръв, особено кръв от утробата. Тя ги засищала, давала им сили и ги омагьосвала, обвързвала ги да са зависими само от нея. Командваше ги да изпълняват волята ѝ: да правят другите жени безплодни, а мъжете – импотентни. Връзваше възли в дрехите на новобрачни, та да се скарат. Убиваше животни, отравяше реки. За нея нямаше невъзможни неща. И тя също имаше светли очи, казвам ти. Това е знак за силата им. – Тя снижава гласа си. – Зная каква е, можеш да ѝ го кажеш. Наблюдавам я във всяка секунда. – Обръща се, поглежда надолу, а след това отново към мен. – Виждаш ли? – сочи към земята.