Фаворитката на султана

Поглеждам към мястото, което ми показва. Камъните вероятно не са пометени и в сянката ѝ има прахоляк, който червенее от слънцето.

– Какво?

– Там, там! – Размахва пръст във въздуха. – Виждаш ли колко е тънка сянката ми! Тя я е омагьосала. Изобщо не е бременна! Краде от плътта ми за своя сметка. Опитва се да съсипе красотата ми, опитва се да ме унищожи. Знае, че Исмаил не може да търпи мършави жени!

Оставам със зяпнала уста. Дали да споменавам, че в този час всички сенки са тънки, удължени от ъгъла на слънцето? Или това няма да е особено разумно? Никога не съм я виждал да се държи толкова налудничаво. За миг (само за миг) ми дожалява за нея, изпитвам почти приятелско чувство, но скоро сме избавени от това положение.

Радостта на султана от състоянието на Алис е мимолетна, тъй като го наляга нова грижа. Членовете на курията съобщават за увеличаване на броя на починалите в града. Измислили са метод за преброяване, при който използват дълги разграфени пръчки, които показват тревожните резултати, и малко след получаването на последните данни султанът заявява, че той и избрани членове от домакинството му ще се оттеглят временно в планините до овладяване на епидемията.

Първоначално идеята звучи добре, едва ли не изход от ситуацията: продължителен пикник – въпреки че пикникът с него е плод на невероятно планиране, което включва цял куп вещи, златни и сребърни плата, самовари за чай; цели орди мулета, които да откарат избраните от харема компаньонки, тълпи музиканти и кошниците с любимите котки на Исмаил, които да споделят удоволствието му. Самият Исмаил предпочита да пътува с позлатената си карета с осем от любимите си куртизанки. Спомням как веднъж една от котките прояви дързостта да си позволи да подгони и убие един от кралските зайци; след това имаше безочието да се настани пред султана и да го изяде, като започна от носа, сякаш и тя се приобщава към пикника. Исмаил нареди котката да бъде вързана, набита и влачена по улиците на града заради унищожаването на кралска собственост.

Оповестено е, че султанът ще вземе със себе си не само личната си прислуга, но също и двеста избрани жени от харема му, седемстотин стражи и постоянната си армия. Това означава, че най-малко трийсет хиляди мъже, жени, деца и евнуси ще се отправят към планините между този град и Маракеш.

Подготвянето на провизии за толкова много хора е предизвикателство за възможностите дори на великия везир, който, кълна се, през последната седмица е свалил тегло, равно на една овца, докато тича насам-натам из двореца, среща се с доставчици, организира транспорта на стоките, договаря се с вождовете на племената, чиято помощ ще ни е нужна. Чувам, че само за транспортирането на златото на султана ще бъдат необходими дузина каруци и четири дузини волове (подозирам, че останалата част е заровена в тайни стаи, пазени от духове и проклятия).

Изискванията на Зидана са още по-големи. Вече ходих няколко пъти до пазара за цели торби къна, маслинен сапун, лечебни билки – и стотици други вещества, по-голямата част от които, отровни. Следват топове коприна, галантерийни принадлежности и откриването на трийсет шивачки, които да отпътуват с нея в планините, което предвид чумата се оказва по-трудно, отколкото изглежда.

Нощем не мога да престана да мисля за думите на Даниел ар-Рибати отново и отново. Ако ще бягам от господарите си, това е моят шанс. В двора вече е настъпил хаос. Непознати влизат и излизат; сановниците отпращат семействата си при близки на юг, където чумата още не се е разпространила, а моите задачи ми дават повод да влизам и излизам от двореца по всяко време, без да бъда проверяван. Бих могъл да си тръгна оттук. Да открия Даниел и да приема помощта му. Да напусна Мекнес и никога повече да не се върна. Да заживея нов живот другаде. Където и да е. Като свободен човек.

Една сутрин, когато гневът на Исмаил пламва от неизменната мудност на строителите до такава степен, че повлича един от тях и го хвърля на изгладнелите лъвове, които бързо и кърваво се справят с тялото му, осъзнавам, че в съзнанието ми неумолимо се е загнездила мисълта за бягство.

Тази идея ме тормози цяла сутрин, докато накрая не мога да търпя повече. Щом ме освобождават, изтичвам в стаята си, отварям дървения шкаф, събирам нещата си и застигнат от някаква сляпа ярост, след миг се оказва, че крача целенасочено покрай колонадата към Баб ар-Раис с вързоп на рамо. Облечен съм в джелаба, която ще бъде достатъчно прикритие, докато стигна до медината. Отвъд нея е останалата част от живота ми.

В развитата ми чалма са прибрани книгата ми на Руми, Корана ми, чиста туника, чифт дълги шалвари, най-хубавата ми писалка и шишенце с мастило. Ако нещата тръгнат зле, ще предложа услугите си като преписвач на книги или обществен писар на писма. На колана до тялото си имам малка кесийка, в която са всичките ми монети. Вероятно ще стигнат да си купя муле. Колко струва едно муле? Нямам представа. Със сигурност повече след плъзването на чумата из града, който толкова хора отчаяно искат да напуснат. Е, може би е прекалено да си мечтая за муле, мога да разчитам и на краката си...

– Нус-Нус!

Думите ѝ едва се чуват, останала е без дъх. Диша дълбоко, подпира ръце на бедрата си, гърдите ѝ се повдигат. Изправя се, усмихва се малко срамежливо.

– Търсих те навсякъде.

Това е Макарим, робинята на Алис.

Протяга ръка към мен и виждам кориандър, чиито красиви листа са увехнали от топлата ръка на момичето.

Кориандър.

Хората минават покрай нас, като че ли сме две скали по средата на река. Опитвам да потисна треперенето на гласа си и питам:

– Господарката ти добре ли е?

– Не знам. Притеснена е. Нервна. По-бледа от обичайното.

Отбиваме се в стаята ми, където оставям нещата си. Пред портите на харема се изненадвам, че не виждам Карим, а по-възрастен страж, чието име мисля, че беше Ибрахим.

– Къде е Карим?

Ибрахим прави гримаса и прокарва пръст през гърлото си.

– Мъртъв ли е?

Пазачът се ухилва срещу мен с отворена уста, в която съзирам основата на отрязания му език. Потрепервам, но не заради осакатяването, което е често срещано, а при спомена за вида на Карим последния път, когато го видях; как опита да поговори с мен, но аз бързах. Минавам през портите и изричам кратка молитва за душата му; надявам се да ми прости за това, че бях лош приятел.

Алис е бяла като жасминово цветче. Покланям се официално и тя избухва в сълзи, което не е типично за нея. Намръщвам се.

– Защо ме извика? – Изведнъж се чувствам обиден като джина от лампата, който е обезпокоен без основателна причина.

С трепереща ръка ми показва дантела върху килима в другия край на стаята, квадратно парче, върху което има четири-пет тъмни кръпки.

– Тази жена е чудовище! Не стига, че се опита да ме отрови с отварите си, а сега ми изпраща това...

Приближавам се към парчето дантела и се взирам в него, изпълнен с недоумение. Какво е това? Резени сушена смокиня? Парченца дървесна смола?

– "Носи това до сърцето си" – каза. – "Ще ти донесе късмет". Но, разбира се, не спомена за какъв късмет говори.

Навеждам се да огледам нещата по-внимателно.

– Не го докосвай! – пищи ужасено Алис.

Това са корички, сега успявам да ги различа. Втвърдена гной и кръв. Инстинктът ми подсказва, че са от бубоните, причинени от чумата на Фатима, и отскачам рязко.

– Малеео, древна майко, опази ме! – Думите излизат от мен, без да се усетя.

Поглеждам Алис, а тя се усмихва през сълзи.

– Старите навици умират трудно – казва и се прекръства.

– Алис – изричам предупредително, а тя отпуска ръката си.

– Не сме толкова различни, колкото изглежда. И двамата се молим на своя бог в критичен момент.

– В критичен момент и тайно, стига да цениш живота си.

Пращам момичето Макарим за щипки в кухнята и щом се връща, паля огън във вътрешния двор, изгарям кърпата заедно с всичко върху нея и го гледам, докато остава единствено пепел; дори и нея заравям в земята.