Фаворитката на султана

– Сигурен съм, че заразата не се пренася по въздуха. Ще трябва да се надяваме на нова епидемия, за да мога да изпробвам теорията си.

Потреперих и искрено се надявах подобно нещо да не се случва: да се озова в капан в този град – толкова красив на пръв поглед, но пълен с тесни тъмни пътеки, усойни кътчета и миризливи водни площи, в които със сигурност се въдеха всякакви зарази, – беше моят кошмар.

Стигнахме до църквата на свети Йов в северозападната част на града, близо до еврейското гето, където имахме работа, след това посетихме Църквата на Изкупителя, а най-накрая – Братството на свети Рох, за да задоволим любопитството на доктора към църквите в града, построени заради чумата. По-голямата част от картините, които видяхме в тях, бяха далеч от реалността, пълни с големи бели ангели, светещи мадони и дебели бебета; но в едно студио близо до Братството открихме младия художник Антонио Занчи – довършваше монументална картина, в която детайлно бяха показани полуголите трупове на жертвите на чумата, спускани от мостовете и от прозорците към кафеникав мъж, който ги подрежда в гондоли, наскоро боядисани в черно; тела, изхвърлени в каналите; мъчителната гледка на ужасните им бубони и циреи. Стоях като хипнотизиран, докато мъжът работеше. Нанасянето на боите върху платното, създаването на форми и перспектива върху нещо плоско и обикновено, ми се стори магичен процес, но също така ме притесни по някакъв необясним начин. Имах чувството, че ще върне отново чумата на този свят с графичното ѝ изобразяване.

Докато работеше, Занчи ни разказа за свети Рох, италианския светец, покровител на болните от чума. Бяхме видели лика му из целия град: как посещава поразените от чума в болницата, където, разбира се, той също бил поразен от тази болест; как вдига робата си, за да покаже белега на чумата на бедрото си. Според Занчи той допълзял до гората и легнал в очакване на смъртта, придружен единствено от кученцето си, което всеки ден му носело хляб, отмъкнат от градските пекарни; като отплата за добрината му и грижите за болните обаче се явил ангел, който да се грижи за него, и той по чудо бил спасен.

Забелязвах скептицизма на господаря си, при все че изчака да излезем, преди да заяви:

– Поредните суеверия. Хората могат да преживеят чумата. Ако издържат до петия ден, телесните течности са спечелили битката. Това няма нищо общо с молитвите или добротата, пред очите ми повече грешници са възвръщали здравето си, отколкото светци! Но названието Големия мор не е дадено просто така

– Казват, че един на всеки трима на това място е загинал през 1630 година.

Един на всеки трима. Сега си спомням тези зловещи думи.

Алис. Зидана. Исмаил.

Алис. Зидана. Аз.

Алис. Исмаил. Аз.

Нощ след нощ се тормозя от този ужас.

Пощенски гълъби пристигат от Фес ден след ден с ужасни вести. Хората умират на пазара, по улиците, падат мъртви от мулетата си на път към магазина. Там, където щавят кожите и се смята, че неприятните миризми на гуано и урина, използвани при обработката на кожите, със сигурност предпазват от напастта, един човек се килва в ямите за боядисване, незабелязан от останалите. Трупът му се появява избелял и боядисан в отровно жълто, затова в началото го мислят за демон от пъкъла. Епидемията не зачита социалното положение, нито добротата: сред починалите има пазители на реда, благородници и марабути; има имами и мюезини. Исмаил връща съобщение, в което нарежда преброяване на населението, инструктира разделяне на града на сектори и преброяване на жертвите по улици, за да се установи средна стойност. По този начин скоро става ясно, че загиналите са вече повече от шест хиляди; цифрата се удвоява, а след това още веднъж с всяка изминала седмица. Калайджията моли за аудиенция при султана.

– Господарю – започва официално той, – епидемията е смъртоносна и извън контрол. Трябва да се преместим от Мекнес в планините.

Разбира се, Абделазиз, който стои от дясната страна на султана, възразява:

– Мекнес е напълно безопасен, господарю. Никой тук не е заразен и можем да бъдем сигурни, че такъв няма да влезе през портите ни.

Той хваща ръката на Исмаил – единственият човек, който може да дръзне да докосне султана без позволение – и го отвежда настрани. Бен Хаду ги гледа, докато се отдалечават, след това се обръща и среща погледа ми.

– Значи, си още жив, Нус-Нус? – пита меко. – Мислех, че би искал да знаеш, че племенникът на Абделазиз го няма вече. Изпратих го във Фес. – Окото му се присвива. Намигване или тик? При Калайджията никога не можеш да бъдеш сигурен.

Исмаил нарежда портите на двореца да се заключат, така че Мекнес да бъде напълно изолиран, а пътниците, пристигащи от заразените градове, да бъдат убивани мигом, щом бъдат видени. Категоричен е: няма да напусне новата си столица, въпреки че изпитва постоянен страх от заразата и ни кара да проверяваме тялото му денем и нощем за зловещите признаци на болестта. Дори прекара две последователни нощи сам, за пръв път през петте години, в които му служа, а следващия път, когато избира момиче, съвкуплението е белязано от безразличие, сякаш съзнанието му е заето с нещо друго.

Няколко дни по-късно настъпва първата смърт в Мекнес. Дали е съвпадение, че умира точно съпругата на гледача на пощенските гълъби? Исмаил нарежда всички птици да бъдат умъртвени; убеден е, че са летели през заразен въздух. Чакаме. Вероятно си е отишла от някаква болест, нещо, което прилича на чумата. Още обмисляме възможните варианти, докато умират още трима, които нямат никаква връзка с починалата жена.

Щом чува това, Исмаил пребледнява. Кара ме да му разкажа всичко, което знам за чумата в Европа, всичко, което съм научил от предишния си господар, и онова, което съм видял по време на пътуванията си. Поръчва птичи маски за двора и настоява всички да ги носим в негово присъствие. Маски върху маските. Храната му се приготвя единствено от ръцете на Зидана. Тя седи, навела глава над тенджерата, а той застава срещу нея с броеницата си. Биха създали впечатление за уютна домашна гледка, ако не беше огромната бяла човка върху лицето на Зидана, докато султанът седи насреща ѝ и следи всяко нейно движение като огромна хищна птица. Той се храни отделно от двора, което означава, че ние с Амаду се ползваме от същата привилегия, и при все че менюто ни е еднообразно (всеки ден нахут и кускус), не се разболяваме.

Точно когато изглежда, че епидемията няма да се разпространи в Мекнес, чумата взима първата си жертва в харема: Фатима. Започва с главоболие, след това се появяват болки в ставите и никой не подозира, че може това да е началото, защото Фатима винаги се оплаква от нещо или някого в търсене на внимание. Но щом започва потенето и подуването на бубоните, виковете ѝ се чуват до другия край на двореца. Исмаил е разстроен – тя го е дарила с двама сина, въпреки че единият почина. Изпраща да доведат доктор Салгадо.

Какво може да направи бедният лекар? Докато той пристигне, болната е впила ноктите в тялото си. Охлажда я, пуска ѝ кръв, увива я в студени кърпи. Щом това не помага, той се допитва до Зидана, която приготвя лапа за прогонване на лошите течности вън от червата. Гнойта, която изтича, вони толкова лошо, че дори докторът излиза във вътрешния двор да повърне. Час след това тя е мъртва и по стечение на обстоятелствата същото се случва с момчето ѝ. В този момент успешният план на хаджиба рухва изведнъж.

Щом вестта стига до султана, той влетява в харема, вижда Салгадо, който бърза да си отиде оттам, и в миг на безумие и мъка вади меча си и го съсича, задето не е успял да я спаси.

И ето че сме затворени в най-прекрасния дворец на света, заобиколени от смърт и руини, без да има кой да се погрижи за нас в бедата. Изпратен съм в медината, за да открия с всички възможни средства друг европейски доктор. Напускам двореца с птичата си маска, натъпкана с билки, и се отправям към града. Мястото е странно и променено. Централният площад е опустял, поне от хора. Из сенките се спотайват мършави котки и мяукат жално, като минавам покрай тях; уличните кучета лежат уморено на една страна, няма кой да ги прогони. Откривам едно безпризорно магаре да броди около сергиите с подправки. Всички дюкяни и кервансараи са затворени. От уличките на медината се виждат само бели стени и заключени порти. Въпреки че семейният живот в мароканските къщи се крие зад тези стени, тишината е зловеща; изглежда и гълъбите са отлетели. Щом доближавам меллах, сърцето ми подскача от пронизителен писък, изведнъж тичешком иззад ъгъла се появява чисто гола жена. Толкова е невероятно да видиш необлечена жена на публично място, че оставам като хипнотизиран. Тича право към мен, черната ѝ дълга коса се вее около главата ѝ, а устата ѝ е отворена в ридание. От бузите ѝ тече кръв, раздрала ги е с ноктите си. Покрита е с белезите на чумата: тъмни рози по бедрата и гърдите. Изпадам в ужас и се долепям до стената, а тя притичва покрай мен, без да ме види.