Фаворитката на султана

Оставяме козите ѝ в една от шатрите и я отвеждам при Зидана.

– Тази жена се казва Амзир. Тя идва от Великата пустиня и също като вас властва над духовете. Реших, че може би ще искате да поговорите с нея.

Султанката оглежда жената от глава до пети без особен интерес.

– Много си слаба – заявява пренебрежително.

Жената от племето на таурегите се усмихва, лека усмивка, но несъмнено остра.

– Ти си много дебела.

Зидана се намества самодоволно. Сякаш определили с тези думи положението си в обществото, тя прави жест, с който я кани да пият чай. Известно време сравняват имената, с които наричат различните духове. Жителката на пустинята показва достатъчно познания и скоро Зидана започва да рисува някакви символи в пръстта, а Амзир ѝ отвръща с интересна комбинация от кръгове и линии.

– Това ще пази момчетата ти – заявява накрая по-възрастната жена – от огън, храна и болести.

– А от отрова?

Кимване.

– А от острие?

Жената от племето на туарегите рисува нов символ.

Зидана се замисля.

– Има и смърт край вода; също и въже...

– Синовете ти ще останат невредими... – Амзир прави пауза, взира се в символите и леко сумти.

– Какво? Какво има?

– Бяла жена, чужденка.

Зидана се обляга назад и присвива очи.

– Продължавай.

– Очаква дете.

Очите ѝ заприличват на цепчици.

– Знам коя е жената. Момче ли ще бъде?

Пустинната жена размахва пръст.

– Няма да повярваш. Единственото ѝ дете ще се окаже момиче. Дори в началото да прилича на момче.

Това носи огромна радост на Зидана, тя се киска.

– Момче, което всъщност е момиче! Ха! Това ми харесва. Значи, синовете ми ще успеят да наследят баща си?

– Стига бялата жена да оцелее.

Това не я радва така силно. Сдържам дъха си. На мен ми звучи прекалено нагласено, но в крайна сметка Зидана кима замислено. След това отрупва жената с подаръци: бижута, парчета ароматен кехлибар, бадемови сладкиши, плодове за козите ѝ. И двете изглеждат предоволни от срещата си. Сбогувам се с туарегската жена, а тя ме поглежда право в очите и се обръща по име към мен: но не ме нарича Нус-Нус, а използва истинското ми племенно име. Това толкова ме изненадва, че не успявам да чуя какво говори след това и я моля да повтори.

– Бъди непоколебим, ти, който си едновременно мъртъв и жив. Предстои ти да преплуваш морета.

После вика козите си, те се изсипват навън от шатрата и жената ги повежда надолу към реката, където тучните пасища още не са попарени от студа, а аз гледам след нея намръщено.

Същия следобед съм пременен за задоволство на Исмаил (а трябва да призная и с известна доза суета от моя страна) в униформата на елитните Черни стражи, състояща се от дълга алена туника върху бяла риза и широки панталони с дълъг пояс от зелен памук. През рамото е преметнат кожен болдрик, а в него има малък извит кинжал, затъкнат пред гърдите. Няма чалма, тъй като Исмаил смята, че покриването на главата носи слабост на всеки бухари по време на битка; а пък и как ще може ангелът да го отведе в рая, ако не може да го хване за плитката на темето? Аз нямам плитка; без чалма се чувствам незащитен и ми е студено. Ако падна в бой, бавно ще се свлека в пъкъла.

Когато отвеждам Амаду, за да го поверя на грижите на Алис, тя не ме разпознава веднага, но се изправя на крака. За пръв път от дълго време я виждам изправена. Коремът ѝ прилича на узряла диня и ме наляга съмнение, че ще роди, докато сме на война.

Маймунката се впуска в издирване на храна из шатрата, търси лакомства под възглавниците, което ме натъжава още повече – лесно може да се заблудиш, че животните те обичат заради самия теб, а не защото си техният източник на храна. Вероятно точно Амаду е причината Алис да ме познае.

– О, Нус-Нус, помислих те за някой от строгите стражи!

– Съжалявам, че съм те разтревожил. Дойдох да се сбогувам. И да оставя Амаду при теб. Струва ми се, че не е готов да участва в битка.

– А ти?

Правя опит да се изпъча, имам чувството, че тези дрехи и дългият меч, който лежи до бедрото ми и ми беше даде лично от Исмаил, не ми подхождат.

– Не изглеждам ли готов?

Известно време ме гледа мълчаливо, а ъгълчетата на устата ѝ сочат надолу. После се приближава и слага ръка върху моята. Вдига поглед към мен и той отново ме залива като огромен син океан.

– Моля те, не се прави на герой, Нус-Нус. Не бъди прекалено смел.

– Тази вечер трябва да положа клетва, че ще дам живота си за нашия султан.

Наблягането на думата "нашия" не остава незабелязано. Очите ѝ се напълват със сълзи.

– И въпреки това – прошепва тя – бих предпочела да се върнеш като страхливец, но жив, отколкото да останеш само спомен за храбрец.

– Берберските жени поръчват на мъжете си да не се връщат, ако бъдат победени. Плутарх казва, че жените от Спарта увещавали синовете си да се върнат с щитовете си или върху тях. В ганайското племе Асанте има поговорка, че жената е тази, която вкарва желязото в меча на мъжа. Толкова ли са различни англичанките?

– Знаеш твърде много – изрича тъжно.

– Знанието никога не е твърде много. Човек не може да живее единствено в своята глава.

– Убедена съм, че не си скучен учен.

– Аз пък, милейди, не съм убеден в нищо. Всъщност това не е истина. Има нещо, в което съм убеден.

– И какво е то? – Стисва ръката ми още по-силно. Усещам всеки от пръстите ѝ поотделно, а кожата ми се събужда от това чувство. Как мога да разкрия сърцето си пред жена, която очаква дете от друг мъж и този мъж е моят господар?

– Би било предателство да го изрека на глас.

– Аз мисля – проронва нежно, – че е светотатство да не го направиш. Но не бих те накарала да пожертваш себе си. – Тя слага пръст върху устните ми, за да запазя мълчание.

Хващам китката ѝ, за да отместя пръста ѝ, навеждам глава и я целувам леко, докато всичко в мен тръпне от копнеж.

Светът се завърта, а може това да съм аз? Мога да се закълна, че за един кратък миг почувствах ръката ѝ да притиска тила ми, да ме придърпва към себе си. Но той отминава, тя се отдръпва и просто стоим и се взираме един в друг. Цялата чудовищност на случилото се надвисва над нас като планета, която се е стоварила помежду ни през покрива на шатрата. Може да ме екзекутират за това, което направих току-що – глупава, безразсъдна постъпка; същото може да сполети и Алис. В този момент Амаду, разочарован от безплодното търсене на храна, изскача бърборейки изпод покривката на дивана и нарушава напрежението помежду ни.

С огромно усилие слагам второто си лице и правя поклон.

– Дано си добре, Алис. Надявам се бебето да се роди лесно. – Тръгвам си бързо, а сърцето ми блъска в гръдния ми кош, сякаш се опитва да изхвърчи, за да остане с нея.

Същата вечер полагам клетва за вярност над Салих ал-Бухари, изящен том на няколко века, поднесен като дар от главнокомандващия на Хеджаз, Баракат бен Мохамед, пазител на свещения град Мека. По тази причина Исмаил го цени изключително и го взема със себе си при всяко пътуване, държи го в собствената си шатра и го оставя да бъде носен от кон с прекрасни накити (същото животно, за което бях поръчал торба за фъшкии със златна бродерия на пазара в Мекнес).

Има поверие, че трябва да прекара последната си нощ в лагера с първата си съпруга. Нанасям подробностите в дневника сутринта преди първата молитва.

Преди слънцето да е напълно изгряло, Исмаил се сбогува със сънения Абделазиз.

– Скъпи приятелю, грижи се добре за жените в харема ми, за съпругите и синовете ми. Ако нещо им се случи, ще наредя да бъдеш влачен от мулета.

Очите на великия везир се ококорват от ужас; тогава императорът избухва в шумен смях.

– Толкова е лесно да те подразни човек, Абду.

След закуска поемаме на път: седемхилядна кавалерия и хиляда и петстотин пешаци. Прекосяваме Мелуия при брода, горещият дъх на конете вдига мъгла наоколо ни и когато се обръщам назад към лагера, виждам нещо като армия от фантоми, придвижваща се между световете.