Фаворитката на султана

– Кажете какво имате за мен! – нарежда нетърпеливо, докато мъжете още коленичат на пода. – Бързо! Ставайте!

Очаквах да носят плячка: злато и сребро, скъпи дрехи, съкровища, заграбени от победените вождове от Риф. Е, предполагам, че точно това би взел военачалникът: най-ценното, което имат. Чува се дружно ахване, щом от първата торба изпада глава и се търкулва зловещо по мраморния под. Казвам си, че ще падне голямо чистене. Главите са отрязани скоро и от тях още се стича кръв и слуз. Трябва да са принудили затворниците да вървят през по-голямата част от пътя и да са ги обезглавили тази сутрин. Чудя се какво ли ще направи султанът, ако се досети. Сигурен съм, че би предпочел сам да ги разчлени, и то без да бърза особено. Но очевидно това е без значение. Той коленичи и опира длани на пода между тях, забравил за локвите и мръсотията, обръща главите една по една, изпълнен със задоволство, докато генералът изрежда имената им и племената, към които принадлежат.

– Отлично – не спира да повтаря Исмаил, – отлично. Още от враговете на Господ са мъртви. – Последно бях чул, че берберите са мюсюлмани като всички нас; изглежда обаче, че не може да си добър мюсюлманин и едновременно с това да си срещу султана.

Наредено ми е заедно с група роби да събера злокобните трофеи и да ги отнеса на евреите, докато Исмаил инспектира конете, пленниците и вещите, докарани от войниците му.

Името на меллах, еврейския квартал на града, произлиза от арабското ал-маллах – "мястото на солта", и точно по тази причина сме тук, защото само богатите евреи от квартала имат достатъчно сол, с която да се консервират тези символи на триумфа, така че щом Исмаил ги набучи върху градските стени, да се запазят известно време, преди предателската им плът да започне да капе върху главите на добрите жители на Мекнес.

Евреите в Мекнес лесно се различават: в града мъжете по закон са задължени да носят червени шапчици и черни наметала и да са с боси крака; в техния район (който е близо до двореца, за да може достъпът на султана до парите им да е по-лесен) се обличат както желаят. Жените се разхождат с непокрити лица и са красиви и дръзки; мъжете ги бива в търговията, точно затова са тук и повечето лесно се смесват с мароканците. В двора има немалко от тях, тъй като тук се ползват с повече уважение и не са толкова тормозени, колкото на други места, въпреки че султанът им налага безмилостни данъци. Казват, че без тях той би бил като без ръце: те предоставят парите за армията и строителството. В замяна им се позволява да преследват интересите си в бизнеса и да проповядват религията си що-годе спокойно.

Нося главите при Даниел ар-Рибати, уважаван търговец, който ръководи няколко кервана в Сахара с размерите на малки села и цяла флотилия кораби за продаване на стоката от пустинята – слонова кост и сол, индиго и щраусови пера, злато и роби, кехлибар и памук – в Европа, Левант и Константинопол. Той е човек на възраст, може би в края на петдесетте, мургав и четвъртит, с грижливо подстригана брада и ясни сини очи. Има контакти навсякъде, а репутацията му е едновременно на хитър и честен, което не се среща често в тези среди. Говори се също, че състоянието му е заровено в пещери под меллах, че плаща едва една стотна от дължимите данъци и че е богат като Крез или Савската царица.

Взима глава от една торба и я оглежда съсредоточено. Тя е отблъскваща, вратът е прерязан със силен замах на меча, разполовил лицето. Ар-Рибати цъка с език: това ще излезе скъпа работа (очевидно за него; никога не е за сметка на султана), но той не придиря; продължителното му пребиваване на това място се основава на даване и вземане, при все че на него вероятно му се вижда повече като даване и даване.

– Две седмици – заключава кратко той. – Върни се след две седмици и ще бъдат идеални.

Изказвам съмненията си, че Исмаил няма да е съгласен да чака толкова дълго за трофеите си, а той се разсмива.

– Дори султанът не може да накара солта да побърза.

Тази вечер Исмаил отвежда в леглото си една от дъщерите на победените вождове, хубаво петнайсетгодишно момиче с непокорни вежди и буйна черна коса. Когато я довеждат, изглежда доста послушна и съм освободен, но едва съм стигнал на няколко крачки от стаята си, и от апартамента на владетеля се раздава зверски рев. Хуквам обратно, а там заварвам стража, който се опитва да изтръгне нож от нея. Не мога да си представя как е успяла да го вмъкне. Всъщност мога. О, небеса, трябва да е наистина решително създание. Исмаил ме зърва и махва с ръка, за да ме отпрати през смях.

– Няма поражения, Нус-Нус, върви си.

Оттеглям се с чувство на облекчение – първо, че няма да ми се наложи да бъда свидетел на съвкуплението, което, сигурен съм, няма да бъде приятно; второ, защото тя не е Алис. Поставям отметка в дневника за берберската принцеса, чието име така и не разбрах, лягам в леглото си и заспивам като бебе. До момента, в който съм грубо събуден.

В мига, в който отварям очи, дори и без момчето да разтърсва ръката ми, вече знам, че нещо не е наред: светлината, тя не е както трябва. Прекалено ярка е, дори и за тези летни месеци. Първата молитва трябва да е отминала поне преди час.

Веднага се изправям в седнало положение.

– Султанът?

Абид кима, трудно му е да си намери думите.

– Не е добре. Пита за теб.

Навличам една роба и хуквам. Той лежи на дивана, изглежда блед. По челото му са избили капки пот. Разтревожен съм: Исмаил боледува рядко, макар често да се оплаква от въображаеми болежки. Освен това никога, абсолютно никога не пропуска първата молитва.

– Доведи доктор Салгадо – прошепва той.

Докторът, помохамеданчен испанец, спи, когато стигам при него, събужда се бавно, със зачервено лице и мътни очи. Дъхът му вони на чесън и вино. Щом му казвам, че султанът спешно има нужда от него, очите му се ококорват от паника. Вмъквам се в съседния двор, за да му накъсам шепа ментови листа, докато се облече. Сдъвква ги като животно с отворена уста, за да освежи дъха си, докато бързаме към покоите на султана.

Исмаил не се заблуждава от нашата хитрост, отказва се от мъжа и ме праща да доведа Зидана вместо него. Късмет за Салгадо, че се чувства зле, иначе главата на доктора щеше да прави компания на тези на берберите.

Намирам султанката седнала във вътрешния си двор да се взира в купчина пилешки вътрешности пред тревожните погледи на група жени. Вдига глава.

– Предстои смърт – изрича радостно. Слага ръце на мощните си бедра и се изправя, в този миг мухите нападат горещото месо.

Не са ми нужни пилешки дреболии за подобно предсказание: тук всеки ден някой умира.

– Султанът ви вика, не е добре.

Не ме пита какво му има, сякаш вече знае. Докато събира нещата си, оглеждам се във всички посоки, но няма дори следа от Алис. Не зная дали трябва да се чувствам облекчен, или разочарован; нервите ми са оголени и опънати като на котка. Не знам какво бих ѝ казал, дори да я бях открил. Но нея я няма и започвам да се тревожа дали не ѝ се е случило нещо лошо. Обзет от внезапен ужас се обръщам към Лейла, питам я как е, а тя ми се усмихва мило и казва, че е добре, "само е малко самотна". Не е чудо невидяно евнусите да забавляват жените от харема: хората са изобретателни по отношение на удоволствията си – пръсти и езици, мъжки органи, направени от восък, от камък, от злато и дори обикновени зеленчуци с подходяща форма. Ако султанът знаеше какво се случва под носа му, би изпаднал в апоплектичен припадък; в интерес на всички е тези неща да останат в тайна.

Лейла се беше опитвала да ме примами в игричките си в продължение почти на година. Мисля, че по-скоро я ръководи желанието за недостижимото, отколкото някакво влечение към мен, но се усмихвам и казвам, че ѝ съчувствам, а след това питам за други фаворитки в харема, за здравето на няколко деца, чиито имена успявам да си спомня, и чак тогава, след като търпеливо съм изслушал цялата поредица от дребни неразположения или болести, питам за Алис – или за англичанката, която смени вярата си, както я наричам.