Фаворитката на султана

Въздъхвам. Заобиколен съм от хора, страстно убедени в единството на Господ, хора, готови да измъчват и да убиват без капка разкаяние всеки, който твърди обратното. Моят собствен народ вярва, че всяко дърво или езеро в гората притежава дух; че нашите предци ни говорят чрез сънищата и те самите са придобили божественост. Едва ли точно аз съм човекът, който да се впусне в теологичен спор. И все пак изрекох шахада и приех исляма...

– Алис, не очаквам да промениш истинските си убеждения; моля те само да приемеш външната форма на онова, което ти се предлага. Кажи думите и се спаси. Няма да се откажат, докато не те пречупят напълно по всякакви ужасни начини. Казвам ти го от опит.

– Не ми изглеждаш напълно пречупен. Но все пак не съм те познавала, преди да дойдеш тук днес, царедворец, изпратен да промени вярата ми. Разкажи ми за преживяванията си. Искам да знам какво те е превърнало в човека, който би склонил на подобно нещо.

Накланя главата си назад и ми отправя продължителен предизвикателен поглед.

– Не сме тук, за да говорим за мен.

Тя скръства ръце.

– Тогава няма да говорим за нищо и ти ще се провалиш. В такъв случай несъмнено няма да съм единствената, която ще страда.

За това, разбира се, е права. Ако не успея да я убедя да промени вярата си, със сигурност ще попадна в ръцете на Фарук. Преглъщам. Наистина ли трябва да стигна дотам? Да махна маската си и да покажа истинското си лице? Поглеждам я, виждам целеустремеността, волята и гордостта, събрани в тази крехка жена, и осъзнавам, че ѝ дължа цялата истина, която мога да ѝ предоставя.

– Роден съм в село на народа Сенуфо. Далеч оттук, отвъд планините и Великата пустиня. Баща ми беше вожд на малко племе. Имах двама братя и три сестри, но бях най-големият и любимец на майка ми. За баща ми бях разочарование, той искаше да съм като братовчед ми Аю, воин и ловец, но аз предпочитах музиката и танците. Ще ми се да бях обръщал повече внимание на изкуства като боравенето с копие или меч, тогава може би щях да спася живота на майка ми и на най-малкия ми брат... Но когато враговете нападнаха селото ни, бях в гората и свирех на барабани. Щом разбрах какво се е случило, вече беше прекалено късно. Хванаха ме и ме продадоха на търговец на роби, но извадих по-голям късмет, отколкото заслужавах. Първият ми господар беше свестен човек, лекар. Вместо да се отнася с мен като с роб или дори прислужник, той ме направи свой компаньон. Научи ме на четмо и писмо, на анатомия и медицина; купи ми музикални инструменти и насърчи любовта ми към музиката; води ме из цяла Европа и ме облече добре. Мислех се за много издигнат. Братовчед ми Аю би казал, че съм надскочил себе си.

При тези думи тя лекичко се усмихва.

– Роб, който се мисли за джентълмен?

– Нещо подобно.

– Дотук не звучи толкова зле. Изглежда, не си бил пребит от господаря си, за да смениш религията си.

– Не беше нужно. Самият той беше приел исляма, смяташе го за по-толерантна религия от християнството. Аз реших да го приема заради него, а го заобичах чак след това.

Тя стисва устни.

– Значи, са се отнасяли добре с теб, образовали са те и си бил подмамен в религията на неверниците. Не успяваш да ме убедиш, че познаваш добре страданието.

Справедлива забележка.

– Никога не съм поделял с друго живо същество онова, което последва. Дори само... – Затварям очи. – Само споменът за това е болезнен.

Тя не казва нищо, но е вперила в мен поглед, в който се чете очакване, целеустременост, нежелание да бъде склонявана.

Поемам въздух.

– Господарят ми, докторът умря... внезапно. Бях продаден отново, но този път господарят ми не беше добър. Той имаше програма, а аз бях малка част от нея. И малка част от мен трябваше да бъде жертвана в името на този план. Налага ли се да разкажа всички подробности?

– Налага се.

– Заведоха ме в някаква колиба в покрайнините на града и помислих, че искат да ме убият, затова започнах да се съпротивлявам. Щом осъзнах какво са намислили, прииска ми се да го бяха направили. Бях на двайсет и една, висок и силен, ала мисълта за предстояща печалба им вдъхваше кураж. Завлякоха ме вътре. Щом зърнах масата, изцапана в черно от кръвта на онези, които бяха кастрирани преди мен, и зловещите ножове, подредени в проблясваща редица върху парче плат до нея, коленете ми омекнаха и се олюлях като вол, ударен с чук между очите.

Очите ѝ са насочени към мен, ококорени и шокирани. Вдига ръка към устата си.

– От този момент нататък всичко ми е като в мъгла. Тялото не може да проумее такава болка, то изпраща духа някъде другаде. Като птица, кацнала под стряха, погледнах надолу към себе си, с изпружени крака и ръце, кървящ, и не почувствах нищо.

Казаха ми, че в продължение на три часа след операцията са ме разхождали, за да поддържат циркулацията на кръвта. След това ме заровиха до врата в пустинния пясък и ме оставиха така, докато раната заздравее. Не ми дадоха нищо за ядене и пиене през следващите три дни, при все че ми бяха сложили шапка с широка периферия да ме защитава от слънцето и плащаха на момче, което да ме пази от мравките и да пропъжда птиците. То обаче не можеше по никакъв начин да попречи на големците от града, които идваха да ми се присмиват всеки ден. Първия ден не съм ги усетил; на втория не различавах гласовете им от крякането на враните. Ала на третия се върнах в съзнание и ги видях облегнати на стената с проблясващи на слънцето златни бижута. Ядяха фурми и ме замеряха с костилките. Смееха се на виковете ми. "Чуйте го как реве!" "Истински крастав лъв." "Някой да е виждал черен лъв? Това е хиена, диво куче." "Не е от най-изисканите мъже!" "Мъж ли? Че той вече не е никакъв мъж!" Всички се засмяха при тези думи. Заплашвах ги със смърт и разчленяване на езика на Сенуфо, след това на английски, италиански и накрая на арабски. Тогава един от тях застана над мен, повдигна робата си и разклати мъжките си атрибути. "Ето така изглеждат истинските мъже, мръсен перверзнико!" Щеше да се изпикае върху мен, ако в този момент човекът, платил за осакатяването ми, не беше дошъл да прогони него и останалите и да нареди да ме изровят от пясъка. Изненадващо оцелях. Знаех, че оздравявам, защото бях наясно с цената на съставките в компресите и мехлемите, с които налагаха осакатеното място, и съответно можех да изчисля инвестицията им. В мига, в който започнаха да прилагат вълчи лук, който е изключително скъпа билка, знаех, че ще живея, и изпитвах извратено удоволствие от направените разходи.

Очите ѝ блестят. Нима от сълзи? Толкова бях вглъбен в разказа, че не наблюдавах лицето ѝ.

– Не ти ли се искаше да умреш?

– Искаше ми се. Дълго време лелеех желание за смърт. Лежах, изпълнен със скръб, омраза, гняв и срам. Отрекох се от Бог; после отправях молитви към него. Сънувах кошмари и ме връхлитаха спомени – от предишния ми живот, от осакатяването. Ала малко по малко настъпи момент, в който открих, че забелязвам и друго освен собственото си нещастие. Приятното докосване на чистия памук до кожата ми. Изчезването на ужаса от уринирането. Проблясването на слънчевите лъчи. Песента на птиците. Вкуса на хляба. Звука от детски смях...

Една сълза в окото ѝ се плъзва от клепача и се търкулва надолу по бузата ѝ. Усещам как ръката ми сякаш по своя воля се протяга, за да я избърше.

Тя се отдръпва назад като подплашено животно.

– Прощавай.

– Не. Не. Просто ме изненада, това е всичко. – Тя ме поглежда сериозно. – Не очаквах мило отношение.

Мило отношение. Това ли означаваше този жест? Вероятно донякъде е така; но има и мотив за лична изгода. Защото вече усещам контакт с тази жена, свързан съм с нея, долавям у себе си бавно разгарящ се пламък. Трябва някак да я спася от нея самата. Трябва да я убедя да смени вярата си, за да живее и да мога да я виждам съвсем случайно из градините на харема, събрала слънцето в русата си коса, да срещам погледа ѝ от другата страна на фонтана, докато Големия Джон пее меланхоличните си песни...