Фаворитката на султана

Обръща се отново към мен, развълнуван от новите си планове.

– Представи си, Нус-Нус, само си представи какви деца би могъл да създадеш, стига да си имаше всичко, с такава като Алис!

Изненадвам се от прилива на омраза, който ме залива, при тези думи. Дори когато съм бил ужасен от султана – именно тогава, – лоялността ми винаги е била безрезервна. Но нещо в мен се е променило и причината за това е Алис.

Кимам и се усмихвам, опитвам се да придам на изражението си нещо подобно на възхищение; щом съм освободен, бързо си тръгвам с дневника под мишница. Вървя с наведена глава и не обръщам внимание на нищо наоколо. Стигам в стаята си, оставям книгата на дивана и се обръщам. Прохладният въздух във вътрешния двор, ароматите на цветята и ясното нощно небе ме зоват. Боря се с обърканите си чувства и съм абсолютно неподготвен за атаката.

Нападат ме изведнъж, четирима едновременно. Първият удар е в рамото и е придружен от мигновено затопляне. Някакъв дявол ме удря с тояга! Болката събужда демона в мен. Тръгвам към тях с вик и се хвърлям с необуздана ярост. Успявам да уцеля един и го удрям с такава сила, че той полита назад и се блъска в стената.

– Вземете книгата – провиква се някой и някой опитва да ме удари в главата. По-нисък е от мен и не успява, само ме вбесява още повече. Ръката ми е като оръжие, което черпи сила от яростта ми; юмрукът ми достига до меките части на лицето му и то се смачква под кокалчетата ми. Чува се изхрущяване, а след това клокочещ звук, свлича се, а аз ритам още и още, без да мисля за това, че вероятно наранявам по-скоро краката си, обути единствено в меките чехли, отколкото ребрата му. В този момент пред мен се изправя трети човек. Лицето му се осветява на лунната светлина и разпознавам здравеняка, когото бях видял веднъж в двора. Не мога да си спомня името му – Хамид, Хамза или нещо такова. Погледите ни се срещат, той ме стрелва презрително, но усещам, че изпитва и страх, и щом пристъпвам напред, той свива рамене, като че ли казва "Това не е моя битка", и си тръгва; аз оставам с четвъртия.

– Ти!

Толкова съм изненадан да го видя, че почти не забелязвам ножа, който изважда. "Вероятно – мисля си, докато избягвам първия му удар – това е същият нож, с който е прерязал гърлото на Сиди Кабур." Силно наточен е, зловещото му острие проблясва в полумрака.

– Изрод. Черно нищожество – просъсква той при следващата си атака. – Кой би предположил, че един роб ще има куража да се отбранява така. – Южняшкият му акцент е силно изразен. На тясното му лице се появява жабешка усмивка и забелязвам, че зъбите му са дребни и заострени като на куче.

Разпознавам го.

– Познавам те! – виквам и осъзнаването е тъй огромно, че ме изпълва от глава до пети. Потрепервам. – Знам кой си. Чичо ти ми отне топките, както направи и с твоите!

Той се нахвърля върху мен с убийствена ожесточеност. По някаква причина вместо да тръгна назад и да му отнема предимството, аз се засилвам срещу него и в момента, в който ножът се приближава към мен, сграбчвам китката му с две ръце, обръщам острието към него и ползвам ръката му като лост. Крайникът не може да издържи на подобно усукване. Помагал съм при дисекцията на достатъчно трупове, за да съм наясно с човешката анатомия. Освен това той е по-дребен от мен и внезапно (за пръв път в живота ми) изпитвам желание да нараня някого, да го нараня наистина сериозно. Защото заради този мъж – макар и да е просто пешка – изстрадах какво ли не. Със сурово удовлетворение чувам поддаването на раменната му става и изпукването на хрущяла му. Неспособен да стиска повече ножа, той го изпуска, а аз го притискам към стената (стаята ми е твърде тясна за подобна схватка) и го хващам за гърлото, докато очите му не изпъкват. Те са пълни с омраза, не със страх, не може да се отрече. Личи си, че наистина ме ненавижда за загубата на тестисите си. За това мога да проявя разбиране, но в него няма и следа от солидарност. Взирам се отново в острите му черти и прилежно подстриганата брада.

– Знам кой си – повтарям.

– Доста време ти беше нужно да се сетиш. – По челото му избива пот, капчиците се появяват от порите му една по една.

– Ти уби старец, който никога не е навредил на никого, и го остави да лежи в локва от собствената му кръв.

– Не е навредил на никого? Може би не със собствените си ръце, но помисли за всички, които са използвали дяволската му стока; помисли за неизброимите жертви. Онази дяволска жена трови всеки, който се изпречи на пътя на безценния ѝ келеш. А ти, ти ѝ помагаш! Но някой ден ще отрови и теб. Тя е магьосница, вещица...

Не мога да не се съглася, но изведнъж се чувствам ужасно уморен. Отпускам тежестта си върху ръката, с която стискам гърлото му, така че да престане да говори.

– Всичко това ми е ясно. Не можеш да ми кажеш нищо ново. Знам, че чичо ти е наредил да те кастрират, за да ти намери подходящ пост в двора; накарал те е да убиеш билкаря, за да ме уличи, да те направи мой заместник и дневникът да попадне в ръцете ти, за да го фалшифицирате. Преместил е посещението на Фатима по-рано, за да може детето ѝ да се изкачи в йерархията на наследниците. – Задоволството ми от разширените му очи е безмерно.

– И тъй – започвам да разсъждавам на глас, – следващата стъпка на Абделазиз трябва да е отстраняването на Ахмед, това тригодишно дете...

– Детето е чудовище и е дете на чудовище.

Чудя се за Зидана ли говори, или за Исмаил? Сигурен съм, че светът би бил по-добър без малкия разбойник, но въпреки това мой дълг е да опазя истинската поредност на наследниците. Все пак съм Пазителят на книгата.

– Можех да извикам стражите, щеше да отнеме само миг. Можех да ги накарам да те заведат при султана. Можех да му покажа книгата, да му посоча подмяната... (Разбира се, че не мога: книговезецът на Зидана вече възстанови книгата в оригиналния ѝ вид, но той няма как да знае това.) Няма нужда да обяснявам на владетеля важността на проблема, той е проницателен човек и е жесток. Със сигурност ще нареди да те екзекутират, но първо ще бъдеш подложен на мъчения. По лични причини реших да не правя това. Върви при чичо си и му кажи, че знам всичко, затова да стои далеч от мен или ще разкажа всичко на султана.

Той се озъбва срещу мен.

– Хаджибът и султанът са като братя. Исмаил няма да слуша и дума срещу Абделазиз. Никога няма да ти повярва. – Но въпреки предизвикателните му думи в погледа му се чете колебание.

Стягам хватката си и той най-после кима. Пускам го. Разтрива гърлото си със здравата си ръка, после се навежда да вземе ножа си, но аз стъпвам върху него.

– Просто върви – казвам и той се подчинява, като взема другите двама мъже със себе си.

Докато лежа в леглото си по-късно същата нощ, преживявам боя отново в съзнанието си, наслаждавам се на необузданото насилие, на събуждането на воина в мен, за чието съществуване не подозирах до този момент. Не съжалявам за натъртванията, ценя ги. Сега великият везир със сигурност ще ме убие, без значение дали съм обект на желанията му, но повече няма да бъда безмозъчна пешка в политическите му кроежи. Ще се пазя. Обмислям различните начини, които би могъл да предприеме, за да се справи с мен, и решавам, че най-вероятно ще се спре на отровата. На следващия ден отивам на пазара и купувам маймуна – прекрасен берберски макак – от един търговец на живи животни. Шивач ушива за него роба като моята и малък червен фес, закрепен на главата му с лента под брадичката. Макакът не възразява, че е натруфен, щастлив е, че не е в клетката си и получава плодове. Отвеждам го в двореца на връвчица и щом я подръпва и започва да ми говори нещо, спирам и той се облекчава. Вече е научен на някои неща и това улеснява задачата ми.

Исмаил е очарован от него (той предпочита животните пред хората); дамите от харема с радост го хранят с ядки и фурми. Ходи навсякъде с мен. Уча го на малки трикове и маниери, които разсмиват Исмаил, особено когато се прави на мен и опитва храната, а след това се прави на самия султан (опасна самонадеяност, но той се справя добре с ролята). Нарекох го Амаду, "малък любимец".