Фаворитката на султана

– Ваше Величество! – Внимателно оставям дневника и коленича върху копринените килими.

– Ставай, Нус-Нус – нарежда ми, изпълнен с нетърпение, и ме дръпва за ръката. – Кажи на глупавата жена да съблече проклетите си дрехи!

Изправям се на крака. Алис седи свита в ъгъла на султанския диван и прикрива с ръце гърдите си. Раздърпаният копринен кафтан – яркорозов вместо изцапания тюркоазен – виси от раменете ѝ като ивици раздрана кожа. Тя не вдига поглед, когато я приближавам.

Толкова често съм ставал свидетел на насилие на това място, внезапна смърт, осакатяване или нараняване; присъствал съм на стотици актове на дефлориране, съблазняване и – без да го увъртам – на изнасилвания, та би трябвало да съм претръпнал достатъчно да го понеса още веднъж. Изглежда обаче, че не съм.

– Алис.

Тя вдига поглед към мен.

– Съжалявам, че причинявам такива грижи – казва.

– Алис, не бива да го ядосваш повече. Позволи му да направи каквото трябва и скоро всичко ще приключи. – Думите ми ми звучат ужасно още докато ги произнасям. – Свали си дрехите, Алис.

Известно време ме гледа втренчено. Не мога да прочета какво се крие в тези сини дълбини. Обвинение? Разочарование? Гняв? Продължава да не отмества поглед от мен, докато смъква остатъците от кафтана от раменете си. Под него не носи нищо. Макар очите ми да са приковани в нейните, с периферното си зрение виждам всеки сантиметър от голата ѝ кожа, деликатните ѝ ключици, тънките ѝ предмишници, заоблените ѝ гърди.

Исмаил ме избутва встрани.

– Спри да зяпаш, момче. Не че мога да те виня, тя е истинска прасковка, нали? Малко е слаба за моя вкус, но пък е прасковка. – Кълна се, че лигите му потекоха.

Гласът на мюезина, който призовава вярващите за петата молитва, нарушава атмосферата на осветеното от свещи помещение и султанът се разколебава. Затваря очи и виждам, че устните му се движат, сякаш прошепва "Прости ми, Милостиви". После мигновено изхлузва туниката си през главата и застава чисто гол. Отклонявам поглед, ала прекалено късно, и зървам нещо, което нямах намерение да съзирам.

Не че не съм виждал Негово Благородно Величество гол досега; придружавал съм го в хамама хиляди пъти. Търкал съм му гърба и съм му разтривал крайниците с мехлем след лов. Жилав е този владетел, жилав и добре сложен. Мускулите му приличат на възлести клони. Бих могъл да го скърша на две в ръкопашен бой. Но той излъчва мощ дори и в най-малките движения, като че ли е роден, за да бъде монарх, въпреки че дойде на власт едва преди пет години. Това усещане се натрапва дори когато е в най-релаксираното си състояние, ала развилнее ли се, направо е стряскащ.

– Застани зад паравана, Нус-Нус, и ѝ кажи да легне на леглото.

Усещам погледа на Алис от другия край на стаята върху себе си, оставям дневника и заемам мястото си зад резбованото кедрово дърво. Очите ѝ не се откъсват от мен, макар да ме вижда само през пролуките на орнаментите. С треперещ глас ѝ казвам:

– Моля те, Алис, отиди на леглото.

Тя се изправя безмълвно, като оставя разкъсания кафтан да се свлече около глезените ѝ. Би трябвало да изглежда уязвима, уплашена, ала достойнството ѝ служи като броня. Обръща се към мен, сякаш се предлага, и не мога да сваля поглед от нея, не мога дори да мигна. Сякаш времето е спряло между два удара на сърцето ми.

– Кажи ѝ да се качи на леглото, по дяволите! – излайва Исмаил и разваля магията. – На колене.

Обикновено постъпва така с християнските неверници: кара ги да покажат задните си части, за да ги обязди като животно, без да позволи никакъв човешки контакт, единствено сексуален акт. По този начин ги принизява, дава им да разберат, че цени сменилите вярата си по принуда или по своя воля по-малко от онези, които са мюсюлманки по рождение. Това е още едно от странните противоречия у него: въпреки че той е този, който настоява да сменят вярата си, цени силата на убежденията им. Виждал съм го да пролива истински сълзи за жени, които избират мъченичеството, вместо да се отрекат от вярата си.

Предавам ѝ заповедта му с по-меки думи и виждам как потреперва.

– Съжалявам, Алис – започвам да ѝ говоря, но тя ме спира с поглед. – Ще свърши. Ще се моля за син – хубаво, силно и здраво момче.

Тя се намества върху белия чаршаф, постлан върху голямото легло, с лице към мен. Прониква в нея без нежности и виждам гримасата ѝ, но се овладява и изпълнява механично инструкциите, които ѝ предавам, сякаш от нея се иска да премести стол или да отвори чекмедже.

Надявам се съвкуплението да бъде бързо заради всички нас и след малко Исмаил ръмжи с отметната назад глава, а всяко мускулче в тялото му е напрегнато от сласт. През цялото време очите ѝ не се отместват от моите и знам, че съм нейното убежище, опорната точка, приютила душата ѝ по време на телесния тормоз. Като че ли помежду ни е опъната нажежена до червено жица: чувствам болката ѝ като огън в собствените си вътрешности, всеки мой нерв е оголен от състрадание.

И изведнъж се обърквам още повече, защото се чувствам набъбнал и втвърден. Това така ме шокира, че отмествам погледа си от нейния, за да го наведа надолу. Повдигането на джелабата ми не може да е грешка. Що за нечестива магия е това? Да не би у мен да се е вселил демон? Да не би невероятната потентност на султана да ми е повлияла? Но аз съм присъствал на стотици – хиляди! – от изживяванията му, описани в дневника, и съм бивал изпълнен единствено с неодобрение или безстрастно отегчение. Това трябва да е чудо! Ще ми се да извикам от радост; но веднага след това ме обзема срам. Толкова ли съм не в ред, че да се почувствам жив на фона на болката и унижението на друго човешко същество? Ерекцията спада също тъй бързо, както се е появила, и когато успявам да се насиля да вдигна поглед, султанът е приключил, а Алис се е извърнала и от двама ни, притиснала окървавения чаршаф към себе си.

След като си е свършил работата, Исмаил облича богато бродираната си роба, отправя се бързо към вратата и се провиква към жените да я отведат. Те влетяват шумно и се суетят около кръвта по чаршафа – точно това е целта им (защото сега ще изтичат в харема да обявят невинността на англичанката и потентността на султана, така че какъвто и да е резултатът, той със сигурност ще е негово дело), загръщат я в пищната дреха, която се полага на онази, дефлорирана от владетеля, и бързо я отвеждат.

Следя я с поглед, но тя не поглежда към мен.

Премина през най-лошата част; сега важното е да бъде издръжлива. Но това не е никакво успокоение. Чувствам се ограбен, празен – уплашен. Изпитвам усещания, подобни на преживяното, след като спах с една проститутка във Венеция. Тогава не го признах пред себе си, нито съм го обмислял впоследствие, но лишеното от любов преживяване остави у мен чувство на срам, а сега имам чувството, че не султанът, а аз бях онзи, който се възползва от Алис, а после я изостави.

– Нус-Нус!

Властният тон ме изтръгва от унеса ми. Изправям се на крака в такава паника, че изпускам дневника, навеждам се да го вдигна и Убежденията параван се сгромолясва помежду ни. Известно време се взираме един в друг, просто като двама мъже – нищо повече. Но моментът отминава, страхът се завръща и осъзнавам, че се чудя дали ще усетя края си, но той просто се усмихва. Изражението му е разсеяно, замечтано.

– Великолепна е тази англичанка.

– Алис.

– Така ли се казва?

– Да, господине. Алис. Алис Суон. – И изведнъж в съзнанието ми, просто така, изниква споменът за последния път, когато срещнах тази дума на английски. "Аз ще съм в ролята на лебеда, ще умра в музиката." Спомням си думите, но не и контекста. Доктор Луис ме научи на английски от книгата, която толкова ценеше, петдесетгодишна, омачкана от обич и ползване. Думите бяха от пиесата за краля на маврите и бялата жена, която беше взел за своя съпруга. Устните ми се извиват.

– Защо се смееш?

Трудно ще му обясня причината. Вместо това се мъча да поясня значението на думата, но не мога да си спомня името на птицата на арабски. Опитвам се да покажа с жест: правя вълнисти движения с ръка във въздуха, за да наподобя прекрасната шия на създанието.