Фаворитката на султана

Спомням си Сафавидския Коран и потръпвам.

Преди последната молитва нанасям записките си.

13

Минава повече от седмица, откакто не съм била привиквана в леглото на султана. През това време се чувствам облекчена, че не се налага отвратителната случка да се повтаря. Дали съм избързала? Това е въпросът, който ме тормози. Възможно ли е изобщо да се забременее при подобно странно съвкупление?

След насилието му над мен, бях повивана като бебе от две тъмнокожи момичета, бърборещи като свраки, та да не се повреди евентуално посятото семе; на следващия ден, след като ме разповиха, докосваха кожата ми учудено и натискаха с пръсти ръката ми, за да видят след колко време кожата отново ще порозовее. Измита, подсушена и облечена, бях качена на носилка и понесена из вътрешните дворове на харема, докато останалите жени виеха пронизително, а езиците им се плъзваха от единия край на устата към другия – досущ като пациенти в лудница.

За тях това беше нещо като празненство, на мен обаче ми призляваше само от вида им. Затова гледах встрани или над главите им, към сводовете на колонадите и пълзящите цветя; към птичките в яркосиньото небе. Някъде отвъд тях Бог, когото бях отхвърлила, гледаше надолу и съдеше ли, съдеше...

Толкова дълго плаках за греховете си, че не ми останаха сълзи.

– Алис!

Името ми е произнесено по странен начин, сричките са напълно разчленени. Вдигам поглед и виждам, че това е кралицата (или каквато там се води), която е дошла да ме посети. Невероятно дебела, тя цялата е окичена с безвкусни бижута и шалове: около бичия ѝ врат са преметнати масивни златни и перлени нанизи; меката част на ушите ѝ е увиснала от тежките обици; чалмата, обшита с пайети и скъпоценни камъни, е нахлупена над веждите и се скрива в буйната ѝ коса; гривните стигат от китката до рамото (цяло чудо е, че успява да свие ръцете си, освен това е мускулеста като мъж). Кожата ѝ е черна като въглища, същата като на евнуха Нус-Нус, онзи, чието лице е като маска. Поставя ръката си до моята и се смее на контраста. Не ми прилича на дружелюбен смях, по-скоро ми се присмива, показва ми колко се различавам от нея, тъмна и лъскава, сочна и пищна, докато аз съм бледо, слабо, крехко създание. Ухилва се толкова широко, че виждам златните ѝ зъби и празните места на онези, които ѝ липсват, но очите ѝ проблясват към мен сурови и студени като твърди камъчета.

После се обръща, взема нещо от една от придружителките си и ми го подава. Това е чаша, златна като Граала, а в нея има някаква тъмна течност, от която се надига пара и странен аромат. През цялото време не спира да говори успокоително и да ме потупва по ръката, като че ли докосването ще преведе смисъла.

Каквото и да е сипано в съда, нямам желание да го пия. Клатя глава и избутвам ръката ѝ с цялата любезност, на която съм способна, но тя настоява, дори повдига устната ми и с другата си огромна ръка насила накланя главата ми назад. Съдържанието на чашата има остра, горчива миризма; извъртам главата си встрани. Тя опитва по-настоятелно, ядосва се, че се извръщам. После ощипва ръката ми с неприкрита злоба.

Аз извиквам, бутам чашата от ръката ѝ, течността се разлива върху килима и се вдига пара, а тя ме заобикаля, вдигнала раздразнено ръце, и несъмнено се оплаква от мен на своя си езически бог. Гривните ѝ яростно дрънчат.

Страхувам се от нея, но няма да го покажа, въпреки че краката ми треперят и се надявам да не се забелязва. Хвърля ми още един гневен поглед, а след това се отдалечава, като кресва на свитата си да я последва и съм оставена в блажено спокойствие.

Преди да се усетя, тя се връща и с нея има мъж. Той е толкова висок, че запълва отвора на вратата, и за миг ме обзема нереалното усещане, че са засмукали всичката светлина за себе си, без да оставят нищо за мен. После той приближава и виждам, че това е Нус-Нус.

– Добър ден, Алис – изрича той, без да се усмихва.

Не мога да проговоря, защото погледът му е насочен към мен и тежестта му ми е непосилна.

– Алис, добре ли си? Виждаш ми се бледа.

– Кожата ми е толкова светла, че се чудя как забелязваш разликата.

Навежда глава.

– Трябва да се извиня за държанието си при последната ни среща. Моля се да не съм те засегнал.

Спомням си как ми се смя и изправям рамене.

– Никак, господине. Това е напълно забравено.

Говорим внимателно, но помежду ни се простира бездна. Беше ме видял напълно гола, използвана като животно.

Кралицата бърбори нещо на Нус-Нус и виждам как очите му се разширяват. След това се обръща към мен.

– Алис, слушай внимателно. Кимай и се усмихвай, щом ти кажа да го направиш. Не показвай никакво възмущение. Как изглеждаш е тясно свързано с оцеляването на това място. Трябва да се научиш да носиш второ лице, такова, с което да криеш своето. Разбираш ли ме?

Кимам, но сърцето ми бие лудо. Кое може да е по-лошо от вече случилото се?

– Тя ще ти даде нещо за пиене. Вземи чашата. Вземи я и целуни ръката ѝ с благодарност. Ще ѝ обясня, че не си разбрала честта, която ти е оказала по-рано. Но има нещо много важно, Алис: недей да пиеш. Престори се, че отпиваш глътка, а след това ще измисля някакво извинение да я отведа оттук. Изсипи течността на земята, без никой да забележи, и се приготви да ми върнеш чашата след няколко минути.

Чувствам как ми става горещо, а после студено.

– Да ме отрови ли се опитва?

– Усмихни се – подканя ме той и аз се подчинявам. – Не точно. Ще ти обясня, щом мога.

Кралицата щраква с пръсти и се появява робиня с напълнената отново чаша. Осъзнавам, че не мога да откъсна очи от нея. Какво има вътре? Не точно отрова. Нещо, което ще ме накара да се почувствам зле, без да умра? Как е възможно да ме е намразила за толкова кратко време? Каква заплаха мога да бъда за нея?

– Вземи чашата и покажи голяма благодарност – напомня ми Нус-Нус и виждам неговата загриженост. Това ли е лицето под "второто му лице"? Виждам черти, които не съм забелязала преди, напрегнатост около очите и челюстта му. Той е много хубав мъж, сама се изненадвам от мислите си; изпълнен с достойнство, впечатляващ. На мига си представям възмутения тон на майка си: Той е дивак, роб – черен като катран! Всъщност не е точно черен, кожата му е много тъмнокафява, с цвета на любимото дъбово кресло на баба ми, гладко и потъмняло от времето и честата употреба. Кожата му изглежда топла, а моята е студена. Осъзнавам, че отново ме побиват тръпки, коленете ми треперят под чуждоземната ми роба.

– Чашата – повтаря дрезгаво той, отмествам поглед от него, взимам я и разтреперана целувам ръка.

– Благодаря, милейди, безкрайно любезна сте – избърборвам, – благодаря ви за грижите.

Тя ме наблюдава напрегнато. Чувствам се като муха, заплетена в лепкавата коприна на паяжина под погледа на паяка, който чака точния момент да изяде плячката си.

– Престори се, че отпиваш – казва ми Нус-Нус, аз допирам чашата до устните си и я надигам, докато течността не докосва кожата ми. Топла е и мирише на гранясало. Мога единствено да се престоря, че отпивам и преглъщам.

– Кажи ѝ, че вкусът ми е непознат, но съм много благодарна за грижата и ще го изпия до последната капка – обръщам се към евнуха и го гледам, докато превежда. Кралицата кима, но не помръдва.

Отново се преструвам, че отпивам, но този път течността се процежда през зъбите ми и докосва езика ми. Въпреки сладникавата миризма е горчиво като пелин. Кара ме да се закашлям, а тя се усмихва. Нус-Нус изглежда разтревожен, но започва да говори нещо на кралицата, за да привлече вниманието ѝ, и след това излизат от стаята ми. Миг по-късно и останалите си тръгват, любопитството им към разговора е по-голямо от това дали ще изпия горчивата напитка.