Фаворитката на султана

Лейла извърта очи.

– Избягва компания. Човек би помислил, че е монахиня при нейното държание.

След последните набези при Исмаил бяха доведени две монахини, които така категорично отхвърлиха исляма и султана, че при удушаването си бяха умрели с усмивка на лицето, сякаш са постигнали вечно блаженство. Две ирландски момичета, които пристигнаха по същото време като Алис, изпаднаха в такава истерия при първата заплаха, че бяха изпратени за слугини в двореца във Фес. Почти ми се иска същата съдба да беше сполетяла Белия лебед, но поне е още жива. Няма време за повече въпроси, Зидана се връща, облечена подобаващо, с цял куп стъкленици и трудни за различаване предмети.

Щом се връщаме в покоите на Исмаил, причината за болестта му се изяснява: съблечен е до кръста, а следите от ухапване се открояват върху кожата му. Приличат на малки драскотини, но са дълбоки и назъбени, а кожата около тях е инфектирана. Не мога да не изпитам респект към берберското момиче: първо нож, а след това зъби и нокти.

– Любовно ухапване? – пита закачливо Зидана, докато Исмаил ръмжи срещу нея. – Бедното агънце – гука тя, – да не би да е повалено от малката вълчица?

Отношенията в кралската двойка са странни: тя се отнася с него като с дете, а той рядко възразява. Все още споделят някои от нощите си, макар и след толкова години; през останалото време тя му помага да избере партньорка в леглото, подбира ги така, че да се усладят на преситеното му небце; това е друга форма на власт. Вероятно все пак берберската принцеса се е оказала твърде неопитомена.

– Дивачка! Варварка! Ще я удуша със собствените си ръце.

– Шшт, ще инфектираш раните още повече. Аз ще се справя. – Започва да се суети около него, мърмори напевно и размахва загадъчно ръце. В кандилата е запален тамян, за да пречисти въздуха от зараза, която може да витае наоколо. Дават му се течности от разни стъкленици. Зидана подрежда нещата си, а гривните ѝ дрънкат и тя проклина полугласно.

– Нус-Нус?

– Да, Ваше Високо Величество?

– Тичай да ми донесеш две грудки вълчи лук и малко черен оман; о, също и малко мед от мащерка – знаеш къде да ги намериш.

Долу в тайната стаичка не се вижда почти нищо. Търся свещ, кремък; след това нещата, за които съм изпратен. Тук долу има толкова много предмети и са в пълен безпорядък. Всичко изглежда ужасно старо. Първо откривам меда – толкова тъмен и наситен, че е почти черен: не става за ядене. Мирише силно и остро, по-лошо и от дъха на доктор Салгадо. След това вълчия лук и се залавям да търся черния оман, когато някой казва:

– Какво правиш тук?

Обръщам се и откривам малкия Зидан, застанал зад мен. Очите му проблясват като тези на джин, спотайващ се в полумрака.

– Майка ти ме изпрати да взема някои неща.

– Лъжеш! Това е тайното ѝ място. Само аз зная за него.

Разпервам ръце.

– Не е точно така, както сам виждаш.

– Обръщай се към мен с "емире" или "господарю".

– Господарю.

– Ще ѝ кажа, че съм те заварил тук.

– Добре.

Отнема му известно време да асимилира това.

– За какво те изпрати?

Показвам му меда и лука. Той, разбира се, няма никаква представа какво е това. Едва шестгодишен е, почти седем, но изнася страхотно представление, като ги взема, поднася ги пред носа си, души ги.

– Отровни ли са?

– Не ми се вярва.

– Разбираш ли от отрови?

– Зная някои неща. Защо питаш... господарю?

Свива рамене.

– Коя е най-силната?

– Майка ти е по-веща от мен, питай нея.

Това не го удовлетворява. Следва ме по петите, докато продължавам да търся черния оман и най-накрая го откривам в кошница със сушени билки.

– За кого е?

– За баща ти.

– Болен ли е? – Очите му проблясват. Преди да съм успял да отговоря, той казва: – Ако умре, аз ще стана султан. Тогава всички ще правят каквото кажа или ще им отрежа главите. Ще умре ли?

– Не, няма да умре.

– Дай му отрова и ще умре.

Гледам го изумен.

– Зидан, това е измяна! Ако му предам думите ти, ще бъдеш набит или дори по-лошо.

– Няма да му ги предадеш – изрича уверено той.

– И защо?

– Защото ако го направиш, аз ще те убия. – Усмихва се така, че очите му заприличват на малки полумесеци. – А може и мама да го направи. Ако помоля мама да те убие заради мен, ще го направи просто така... – Той щраква с пръсти.

Отказвам да му отговоря, няма отговор за подобно нещо. Заради страха от това, което мога да направя, минавам бързо покрай него и се затичвам по стълбите нагоре към слънчевата светлина. Забравих долу запалената свещ; не беше много разумно да я оставя в закрито пространство, пълно с толкова много запалими неща и в присъствието на шестгодишно дете; но не мога да потисна желанието си всичко да избухне в пламъци, които да погълнат него, отровите, растенията, магическите принадлежности, всичко. Светът би станал по-добър.

Всички тези приказки за отравяне са обезпокоителни. Вървя с наведена глава право към група жени, теглещи за ръцете някой, който не иска да се включи в играта им. Виждам, че сред тях са Лайла, Наима, Фатима, Масуда, Салка. Плъзват се около мен с кикотене, докато не се изправям лице в лице с жертвата им. В първия момент дори аз не я разпознавам, тъй като лицето ѝ е неузнаваемо заради тъмния грим. Светлите ѝ вежди, миглите и устните ѝ са потъмнени с очна линия и къна, а очите ѝ са гримирани като на египтянка.

– Алис!

Тя се е разплакала, очната линия се стича по страните ѝ.

– Отнасят се с мен като с кукла!

Така ми олеква, дето загубеното достойнство е най-голямото ѝ притеснение, че избухвам в смях. Лицето ѝ внезапно се сгърчва, тя ми обръща гръб и попада право в ръцете на тормозителките си, а аз оставам загледан в нея, изпълнен със срам.

Когато стигам до покоите на Исмаил, той вече изглежда по-добре, не е така блед и се поти по-малко. Зидана ме смъмря, че съм се разтакавал, но съм сигурен, че е изпитала удоволствие от възможността да има съпруга си само за себе си за известно време. Това, че се доверява на грижите ѝ, упражнявани чрез магии и нежни думи, подсилва властта ѝ над него. Секс, магия и любезност: най-мощните оръжия на всяка жена, но никоя не ги ползва по-добре от Зидана. Вече го е дарила с трима здрави синове: Зидан, провъзгласен за наследник, тригодишният Ахмед Златния и по-рано тази година бебето Абдел Малик (никой не разбра, че е бременна, до самото раждане, толкова е дебела: сякаш просто се появи на белия свят като мъничък джин). Тъй като тя е Първа съпруга, ще трябва и тримата да умрат, за да може някой друг да се издигне. Допреди няколко дни бих казал, че това е невъзможно; сега обаче започвам да се замислям.

Изчаквам, докато Зидана е намазала и последния мехлем, покрила го е с меда и е превързала на кръст ухапванията върху ребрата и рамото (колко решително е било това момиче, че да притисне така силно главата си към тези кокалести части достатъчно силно, та да разкъса плътта му със зъби!), а след това тръгвам след нея към преддверието. Там, далеч от ушите на стражите ѝ, съобщавам какво съм открил в дневника.

– Знаех си, че нещо става, щом нареди да кастрират племенника му.

– Самир Рафик? Който зае мястото ми?

– Разбира се. Да не мислиш, че Абделазиз има цял куп племенници без топки?

Този човек е чудовище. Дори собственото му семейство не представлява за него нищо повече от средство за постигане на власт.

Тя въздъхва заради невинността ми.

– Защо идваш при мен с тази информация?

– И двамата го мразим. Мислех, че може да ви е от полза.

– Имаш предвид, че бих могла да кажа на султана.

Стоя в очакване. Тя обаче само въздъхва.

– Мислиш ли, че ще пропусна възможността да съсипя врага си? Ала е нужно много повече от това да покажа думи, написани в книга, на човек, който не може да чете. Намери ми категорични доказателства за заговор, според който хаджибът ще наруши закона. – Смее се на учуденото ми изражение. – Глупаво момче. Остави книгата в шкафа си, докато той е на молитвата довечера, и ще бъде възстановена.