Фаворитката на султана

– Ал оуез абиад. Белия лебед. Ето как ще я наричам.

Самир не е никакъв писар, това е ясно. Бележките му в дневника са с лош почерк, има много грешки и петна от мастило. На чиста страница, недокосвана от неумелата му ръка, написвам:

Ръката ми трепери, докато записвам, в съзнанието ми цари такъв смут. Чиста ирония ли е, че воденето на хронологията на похотта и потентността му се пада точно на евнух, който всъщност не е такъв? Още по-непоносимо е това, че този евнух доскоро е бил пълноценен и е опитвал от блаженството да е между женските крака. Дали съм създал собствени деца? Боя се, че никога не съм се задържал на едно място достатъчно дълго, че да установя истинска връзка: господарят ми рядко се застояваше някъде за по-дълго от месец или два, винаги беше в търсене на нови познания, което ни отведе из цяла Северна Африка до Испания, а веднъж чак до далечната Венеция. Тези венециански куртизанки с меките им бели ръце, предизвикателните им рокли, които разголваха целите им гърди, парфюмите им, знаещите им очи и изненадващи номера. От момента на кастрирането винаги съм отклонявал съзнанието си от подобни мисли: нищо не може да бъде по-безполезно от плътското желание за един евнух.

А после дойде Алис Суон.

Дори звученето на името ѝ в съзнанието ми възбужда част от мен, която мислех за мъртва, и се налага да потискам притока на кръв, пулсираща в слабините ми. Определено е неестествено; и все пак не мога да престана да се чудя дали не съм бил избран, дали не съм бил предопределен за това чудо...

В опит да разсея вълненията в съзнанието си, разлиствам книгата, чието съдържание бях водил прецизно и елегантно. По-голямата част от записките са направени във Фес, преди дворецът да бъде преместен в Мекнес. Спомням си покоите в стария дворец, толкова огромни и разкошни, но някак мрачни въпреки издигащите се високо арки и богатата декорация. Този дворец беше видял твърде много: атмосферата беше отровена от страданието, попило в самите мазилки на стените. Прехвърлям страниците и си припомням жените една по една: Наима и Хабиба, Фатима, Джамила и Ясмин, Уарда, Аиша, Ептисам, Мария и Шама – някои от тях бяха почти момичета. Една или две се разплакаха, когато ги избра, не разбираха какво се очаква от тях. Има я дори една от най-ранните записки, при която мастилото се е размазало от сълзите ми на съчувствие към детето. И сега е пред погледа ми. Никога няма да забравя изражението ѝ след случката: зениците ѝ приличаха по-скоро на дупки, отколкото на очи, сякаш духът ѝ е бил прогонен от нея чрез силата на съвкуплението.

Връщам се назад, чак до началото, а после отново напред към настоящето; тук е животът ми и този на жените, белязан от ежедневни безпощадни похождения. Намръщвам се. Къде е тази страница? Преди книгата да попадне в ръцете на Самир, само тя от всичките не беше незацапана.

Откривам Емира Зубида, която беше съвсем наясно какво трябва да прави: истинска малка съблазнителка с кожа с цвят на патладжан. Роди на султана момчета близнаци; последваха бурни празненства. Те, естествено, не живяха дълго, родиха се болнави, вероятно не без намесата на Зидана. В този период всички деца, които се раждаха, бяха момичета; нито едно от момчетата не оцеля. Разбира се, остана само Зидан, гордостта на баща си. Обръщам страницата и виждам... не тази, която съм настроен да видя, а съвсем друга, непозната страница. Известно време я гледам объркан. Взирам се по-отблизо и осъзнавам, че това не е моят почерк, а е много добра имитация: изключително добра, толкова, че никой не би забелязал разликата. Има бледа линия до реда, а в долния край на страницата личи мъничка следа. Понасям книгата към избледняващата светлина от вътрешния двор, но не ми е нужно потвърждение. Знам... просто знам.

Внимателно подменена страница е била преместена от истинското ѝ място. Няма лъжа, с изключение на датата: син, предхождащ редица други, това го издига в йерархията на наследниците, ход за пробиване напред. Мястото на снадката почти не се забелязва, изпълнението е прецизно: не е рязано, а е скъсано, нишките и шарката на лена пасват почти идеално. Процес, който изисква много време. Вероятно три седмици трениране на почерка ми, преглеждане на записките и извършване на подмяната...

Наистина ли са мислели, че няма да забележа фалшификацията? Но ако всичко е вървяло по план, разбира се, до този момент щях да съм умъртвен с пирон в черепа, стига да не бях приел гнусното предложение на великия везир и да стана пленник на него и покварените му прищевки.

Вече се бях досетил кой е врагът ми: не ми бяха ясни само мотивите. Поне знам каква е играта и залозите в нея, а те са високи. Целият му план да ме отстрани от изпълнението на задълженията ми му беше коствал много; няма да се зарадва, че съм се измъкнал от лапите му и отново съм поел грижата за дневника. Чудя се колко ли време остава до следващото покушение над мен.

12

Изпълнението на задълженията ми на следващия ден протича, сякаш никога не е имало прекъсване. Като че цялата история със Сиди Кабур никога не е съществувала, точно както беше обещал Бен Хаду. И въпреки това светът се е променил. Само аз ли забелязвам това?

Докато обикаляме строителната площадка следобед, Абделазиз ме наблюдава с крайчеца на окото си, когато мисли, че съм зает с бележките си. Беше станала варова експлозия и трима работници бяха загинали. Един от огромните казани с таделакт – мазилката, която се прави от мраморен прах и белтък – загадъчно бил съсипан: пропилени са три месеца работа и двайсет хиляди яйца. Исмаил е много вбесен по този въпрос, изстрелва нареждания и тежки заплахи. Въпреки че съм се съсредоточил в записването, усещам погледа на везира като насекомо върху кожата си.

Щом вдигна поглед към него, той се обръща настрани и подхваща задълбочен разговор с главния астроном. Изглежда объркан, сякаш успява да долови промяната у мен. Напомням си, че може да е притеснен от внезапното възвръщане на положението ми. Чудя се какво ли е станало с племенника му. Мисля си и за Алис. Дали е добре? Дали жените на султана се отнасят дружелюбно с нея? Дали ме обвинява заради решението си да промени вярата си и ме мрази заради участието ми в това?

Вече вървим към покоите на Исмаил, когато дотичва глашатай, за да съобщи, че един от генералите ни язди насам, покрит с прахоляк, и моли за спешна аудиенция. Откриваме го в приемната, още мръсен, в компанията на група от хората си, запуснати също като него, с десетина огромни торби. Потушавали берберски бунт в Риф и срещнали сериозна съпротива.

Допреди известно време нещата не вървели добре, тъй като планинците са груб и див народ, известен с непокорния си нрав. Били са нужни повече от двеста години, за да се подчинят берберите на исляма, и може да се каже, че така и не са се отказали напълно от анимизма и божественото преклонение към тишината, хранят се с дивите прасета, които обитават планините им. Въпреки че единствените бербери, с които съм се срещал, бяха почтени мъже, проницателни и интелигентни, макар суеверни и вярващи в магии и клетви, освен това бяха изключително горди и дотолкова отдадени на убежденията си, че да прережат врата на всеки, който не е от тяхното племе. Исмаил изпитва пламенна ненавист към тях и е лично оскърбен, задето не приемат властта му. Той все пак е този, който представлява Бог на земята, наместник на самия Пророк. Как смеят да не се подчиняват на святата воля на Господ?

Обикновено Исмаил не търпи подобно пренебрегване на официалностите и приличието и не би стоял в едно помещение с тези неизмити мъже, но копнее да чуе новините, които му носят; очите му проблясват.