Фаворитката на султана

Поглеждам обвинително към Фарук, но той ме гледа безизразно. Стиска в ръце дълга и дебела пръчка. Ужасно болезнено е да те бият по стъпалата. Някои хора никога не прохождат след това. Изведнъж си спомням далечния крясък на пауна и се срамувам, че докато се радвах на свободата си, тази нещастна жена е била пребивана в името на Господ.

– Върви да донесеш студена вода за пиене и друга в съд за миене; също и чисти кърпи – казвам на низшия благородник и той хуква към вратата.

Презрението на мъчителя към моето състрадание проличава в начина, по който свива уста. На мига усещам, че не мога да понасям присъствието му в същата стая.

– Излез, Фарук – нареждам. – Чакай пред стълбите.

– Султанът поиска да остана.

– Мислиш ли, че би могла да избяга?

Едва забележимо помръдва с рамене.

– Опитват се. Няма да повярваш какви неща пробват затворниците.

Не искам да знам на какви неща е ставал свидетел, но съм наясно какво щеше да ми се иска да направя, ако Абделазиз ме държеше в плен.

– Просто върви – повтарям твърдо. – Пази проклетите стълби, ако така ще се чувстваш по-добре.

Той ме гледа нахално в очите известно време, а след това тръгва към вратата, като потупва бедрото си с пръчката.

Ефектът от отсъствието му е чувствителен: раменете на жената се отпускат, сякаш единствено волята ѝ я държи изправена, а ръцете ѝ се разтварят като разцъфващи бели цветя. Коленича до нея, хващам едната ѝ ръка и я обръщам. Ноктите ѝ са издълбали кървави полумесеци в дланта ѝ.

– Каква малка ръка – казвам и нежно сгъвам пръстите ѝ върху раните. – Казват ми Нус-Нус, което означава "наполовина". Как е твоето име?

Тя вдига глава. В мига, в който погледите ни се срещат, забелязвам, че очите ѝ имат изумителен цвят, диво проблясващо светлосиньо около разширените черни зеници. Миглите и веждите ѝ са златисти. Никога не съм виждал подобно нещо. Жените в харема имат черни очи и вежди и допълнително силно подчертават този черен драматизъм. Нейните очи изглеждат голи, открити и уязвими. В секундата, преди да погледне встрани, вече съм сигурен, че не би могла да въздейства повече на сърцето ми, независимо дали се взирам в немигащите ѝ очи половин час или цяла вечност.

Гледам руменината по лицето ѝ, която преминава в синина на скулата ѝ и почти се смесва с размазаната кръв, потекла от носа ѝ. Тогава тя изрича с висок ясен глас:

– Името ми е Алис Суон.

Добре, че младият царедворец се връща; в този момент аз съм изгубен. Изправям се, вземам стомната с вода, наливам си една чаша и я пресушавам до дъно, след това я пълня отново за затворничката. Тя се опитва да отпие деликатно, но както казват хората от пустинята, аман иман – "водата е живот", – така че не може да спре да пие жадно.

Слугата, който следва царедвореца, носи сгънати бели кърпи и купа с вода, в която плуват розови листа – твърде нелепа учтивост предвид обстоятелствата. Казвам му да ги остави до позлатения стол, благодаря и на двамата и ги отпращам. Измивам краката ѝ внимателно, защото тя така прехапва устната си, че зъбите ѝ се обагрят с кръв.

– Имаш късмет, Алис – казвам след малко, когато ръцете ми са престанали да треперят, – няма счупени кости.

Издава жален звук. След това вдига необикновените си очи и ме пронизва с тях.

– Все още нито костите ми са пречупени, нито духът ми. – Прави пауза. – Защо те наричат Нус-Нус? Звучи обидно.

– Аз съм това, което наричат рязан мъж. Евнух.

Гледа ме, без да мига.

– Прости ми, ако не разбирам правилно думите ти.

Насилвам се да се усмихна.

– Само онези, които споделят жалката ми съдба, могат да я разберат.

Виждам, че мисли, съпоставя жестокото име и смисъла му. Кимва лекичко. После пита:

– Как е истинското ти име?

За миг в съзнанието ми цари пустота. Как е името ми? От толкова време не съм го използвал. Изниква от дълбините и аз ѝ го казвам, а тя го повтаря два пъти, докато го произнесе правилно. Ниският и мелодичен чуждоземен глас кара името ми да звучи екзотично и приятно. Стомахът ми се свива.

– Името ти означава ли нещо на твоя език?

– Означава "Мъртъв, но същевременно буден". Родил съм се толкова малък, та майка ми помислила, че съм мъртвороден; после съм отворил очи. Предпочитам да ме наричаш Нус-Нус. Онова момче отдавна го няма, вече е много променено.

Лека усмивка.

– И са те пратили тук, за да повлияеш на моята промяна?

Мисълта ѝ още е бърза, въпреки всичката болка и побоя.

– Тук съм, за да те убедя да приемеш исляма и да те спася от допълнителни... неприятности.

Тя се разсмива.

– Неприятности! Ти да не си дипломат, Нус-Нус? Достатъчно сладкодумен си за такава роля.

Навеждам глава.

– Аз съм само роб, евнух в двора; слуга на султана. Съжалявам. Не съм поел тази задача по свой избор. Но съм наясно със страданието, видял съм много и не искам да ставам свидетел как се отнасят жестоко с теб.

– Не съм смела жена, Нус-Нус. Никога не ми се е налагало да понасям физическа болка. До този момент никой не е посягал на мен или на целия ми живот. В последните няколко часа обаче открих, че у мен има сила, за която не съм подозирала, твърдост, скрита под повърхността. Някой може да го нарече инат. Не знам какво е и явно не мога да го контролирам. Боя се, че може да ме предизвика да се държа така, че да застраша собствения си живот.

– Защо тогава не овладееш тази своя черта и не отстъпиш, за да се спасиш?

Подава ми обратно чашата.

– Майка ми беше много добра в увещанията, ласкателствата и лицемерните кроежи. Думите ти може да са мили, но целиш същото, каквото и те, без значение дали се действа с любезни приказки, или с пръчка.

Променям тактиката.

– Нека тогава да поговорим за покръстването. За преминаването от една религия в друга. Ние всички служим на Господ. Той е един и същ, без значение как го наричаме – Деус, Аллах или Йехова. Той е един и същ, независимо кой му отправя молитвите си. Какво значение има, че ще смениш името на религията, чрез която достигаш до него, ако запазваш искрената вяра в сърцето си.

Тя стисва устни в права линия.

Аз продължавам:

– Ние сме просто хора, Алис. Пътувал съм достатъчно, за да мога да те уверя, че има добри мюсюлмани и зли християни точно както има зли мюсюлмани и добри християни. Не религията ги прави такива, каквито са, а природата им.

– Истината е, че съм срещала много лоши християни. И смея да кажа, че сред хората тук могат да се открият любезно отношение и доброта. Но това не са моите хора и тяхната религия не е моя религия.

– Не бива да казвам това, защото съм смятан за добър мюсюлманин, но съм убеден със сърцето си, че Господ е Господ, всичко останало са просто думи, а думите не са нищо повече от звуци, чрез които общуваме. – Тя не започва да крещи ужасена срещу тази ми ерес, затова продължавам: – Платон твърди, че именуването на различните предмети е абсолютно случайно, че на всеки предмет може да бъде дадено всякакво название дотогава, докато хората осмислят какво означава и го възприемат като определение за този предмет. Той твърди също, че съществуващите имена на нещата могат да се променят, без естеството на самия предмет да изгуби нищо. Ето защо отново те питам, Алис: Какво значение има, че ще изречеш думите, които изискват от теб, че ще смениш името на религията си и ще се обръщаш към Аллах?

– Не е ли чисто лицемерие привидно да приема нещо, а със сърцето си да съм убедена в друго? Каква стойност има за религията ви покръстен, чиято вяра не е истинска?

Свивам рамене.

– Нужно е доста лицемерие, за да оцелееш в ежедневието на света, особено в този свят. Не мисля, че Господ би те наказал за това, че спасяваш живота си пред подобна перспектива.

– Няма да се превърна в изменница. Случаят не е толкова елементарен, колкото го представяш. Как мога съзнателно да отхвърля всяка истина, на която съм учена в името на Светата Троица и спасението на човек чрез Христос? Само за да отърва собствената си кожа! Исус е висял на кръста три дни и три нощи, за да спаси душите ни. Може да съм само слаба жена, но не мисля, че един бой, от който дори костите на стъпалата ми не са счупени, е извинение да изменя на Бог.