Фаворитката на султана

– Какво знаете за това?

– Достатъчно, за да спася неблагодарната ти черна кожа. Помисли си, Нус-Нус. Място в дома ми, най-доброто от всичко, живот, изпълнен с лукс. Това или пирон, забит в темето ти. Струва ми се, че нямаш голям избор. Спокойно. Ще се погрижа кадията да не извършва екзекуцията през следващите няколко дни, за да имаш възможност да обмислиш решението си.

– Ами процесът ми?

– Какъв процес? Кадията има всичко необходимо, за да докаже вината ти. Стига да не реши да те измъчва по всички възможни начини заради посещението ти при билкаря, разбира се. Няма да е много приятно да минеш през бой с пръчка по ходилата, изтръгване на нокти с клещи и мъчения с кука, преди да завършиш с пирон в черепа.

– Като член на дворцовата прислуга не могат да ме екзекутират без заповед, подписана от султана – отговарям сковано.

Абделазиз изсумтява.

– Ти не знаеше ли, Нус-Нус, че аз отговарям за подобни заповеди?

Разочаровано навеждам глава.

– Исмаил дори не е забелязал отсъствието ти, милото ми момче. Всъщност не, това е малко преувеличено: забеляза, когато не се появи навреме в първия ден на изчезването ти, и започна да обикаля с викове, че иска главата ти. Преби двамата си лични слуги почти до смърт, когато му казаха, че не знаят къде си, а след това никога повече не те спомена, без съмнение убеден, че в някой от пристъпите си на лудост ти е отрязал главата. Забелязал ли си този странен навик, който има? Да убие някого, а на следващия ден да се преструва, че нищо не се е случило? Помня как преби до синьо-черно Каид Мехди заради неуспешното потушаване на някакъв малък бунт в Риф, човекът остана без око. Следващия път, когато Исмаил го видя с превръзка на окото, хвана го за ръката и най-загрижено го попита как е загубил окото си. Бедният човек смотолеви някаква лъжа как паднал от кон, а султанът го отрупа с подаръци, за да успокои съвестта си. Но вината не изчезва. Казват, че от време на време сънувал кошмари след такива пристъпи. Истина ли е?

Така е, но аз не отговарям.

– Няма значение. Сега племенникът ми Самир Рафик се грижи за него.

И след като забива този кинжал в сърцето ми, тръгва си. Когато пазачът идва да ме върне обратно в килията, намигва ми и въпреки че съм се измил старателно само преди половин час, чувствам се омърсен до дъното на душата си.

В ранния следобед на следващия ден ме викат отново. Какво сега? Великият везир трябва да ме мисли за слабоумен, че да съм склонил да се подчиня на волята му само след една нощ.

– Казват, че третият път било за късмет – промърморва загадъчно пазачът, отключва вратата на съседната стая и ме бута вътре.

Гледам втренчено Каид Мохамед бен Хаду Отур, а той поглежда мен леко развеселен.

– Някого друг ли очакваше?

– Вие сте третият ми посетител през последните дни, сиди.

Той избухва в смях.

– Зидана и Абделазиз, предполагам? – Има репутация на хитър мъж и подозирам, че разполага с мрежа от шпиони. – Съблечи се.

Не съм чувал да е извратен, но умните мъже се научават да крият порочното си поведение в двореца на Исмаил. Щом започвам да се събличам обаче, вместо да ме зяпа, подава ми купчинка дрехи: чифт памучни панталони и семпла вълнена джелаба.

– Сложи си качулката – съветва ме той. – Ще ти обясня, докато вървим.

Да вървим?

Просто така, само след две минути, вече сме навън. Стоя с вдигната глава, примигвам на горещата жълта светлина, внезапно връхлетян от синевата на небето, от пробождащото зелено на новите листа на смокините в съседния двор. Последния път, когато видях дървото, листата току-що бяха напъпили, копринените им дръжки едва се показваха от сребристата кора.

– Какво се е случило? – питам и се затичвам да догоня освободителя си, който бързо се отдалечава към медината с широки крачки.

– Имаме нужда от теб. Султанът и аз.

Сърцето ми литва. Все пак не съм забравен!

– Завинаги ще съм ви признателен за това, че ме връщате на служба при господаря ми...

– Не бързай да ми благодариш, Нус-Нус. Няма да ти хареса причината за освобождаването ти. Има задача, която трябва да изпълниш. Да кажем, че е доста неприятна.

Не мога да си представя кое би било толкова обременително. Минаваме покрай група жени, които избират шнурове и мъниста на сергията с галантерия. Те ни гледат с интерес и пърхат с мигли над воалите си.

– Ами какво ще стане с... проблема... със Сиди Кабур?

Калайджията слага пръст на устните си.

– Ако се справиш със задачата, Сиди Кабур няма да е съществувал.

Правя гримаса.

– Ами... ами семейството му...

– Ще бъде платено на всички, на които трябва. Докладите ще бъдат изгорени. Научи се на малко дискретност, Нус-Нус. Ако ти кажа, че е нощ, а навън грее слънце, навлечи робата си за сън и запали свещ. Прави каквото ти се нареди и никой повече няма да повдига този въпрос. – Казва още нещо и ми се струва, че чувам името на великия везир, но в този момент минаваме през квартала на ковачите, където мъжете стоят на слънцето и удрят по огромни медни купи и съдове за кускус с такива внушителни размери, че трябва да са предназначени за кухните на двореца, и чуковете заглушават думите му.

Малко по-късно напускаме лабиринта от улички и се озоваваме в Сахат ал-Хедим – "Мястото на отломките", където се изхвърлят строителните отпадъци, за да са отвъд стените на двореца. Първото, сторено от моя господар Исмаил, когато реши да направи Мекнес своя столица – вместо съседния Фес (който освен че е порутен, усоен и вонящ, е пълен с дисиденти, религиозни отшелници и тълкуватели на Корана, готови да изказват мнението си, без да е поискано) или пък Маракеш (който се държи от онзи бунтовник брат му и е ненадеждно място), – беше да изпрати хиляди роби да унищожат стария град и да отворят място за новия му проект. Мулай Исмаил е велик човек, Владетел на Мароко, Баща на народа, Емир на вярващите, наставляван от Господ. Да, велик човек, но архитект не е.

От едната страна на площада разтоварват керван от мулета, поят и хранят животните, освободени от товара им. Търговците стоят около тях и водят пазарлъци с дългите си маркирани пръчки и кантари. Лястовица прелита ниско над главите им, сякаш при отварянето на стоките са литнали рояци мухи. Виждам червената шарка на гърдите ѝ да просветва ярка като кръв, мервам разперената ѝ опашка и после вече я няма.

Не разпознавам стражите на портата, но те мигом отстъпват при вида на мъжа до мен, и се изумявам колко бързо се е променил светът за краткото време, в което бях затворен. Докато минаваме с енергична крачка по мраморните коридори, събирам кураж да попитам за стаята си.

– Това място, тишината и удобството ми бяха много по вкуса, с цялото ми уважение, сиди... – Гласът ми заглъхва безнадеждно.

– Покоите ти отново ти принадлежат, Нус-Нус. Възможно най-голяма част от вещите ти са възстановени. Ако съм пропуснал нещо, прости ми. Откриеш ли липси, кажи ми и ще се постарая да те възмездя.

Подобна любезност е неочаквана. Сърцето ми се стопля от благодарност; после си спомням за неприятната задача.

– Какво искате да свърша?

Хвърля ми изкосо загадъчен поглед.

– Останах с впечатлението, че можеш доста убедително да превеждаш от този невернически език – изрича той на перфектен английски.

Не мога да прикрия изненадата си.

– Предишният господар ме научи на много неща, в това число получих задоволителни познания по английски. – Правя пауза. – Но, сиди, как така го говорите толкова добре?

– Английският беше майчиният език на майка ми – отговаря кратко и поглежда встрани.

Това обяснява тези интересни светли очи. Спомням си шушуканията, че майка му била робиня от Европа, но мислех, че това е злонамерена клевета. Ако е истина, трябва много усърдно да се е трудил за благоволението на Исмаил.

– Има нещо, което искате да се преведе от английски?

– Може да се каже и по този начин.

Приближаваме портите на харема и той спира.