Фаворитката на султана

Прислужниците мият косата ми и търкат кожата ми, а аз се отказвам да се боря, за да ги отпратя, докато не ме завеждат в друга стая, където ме карат да легна с опънати ръце и крака, положени върху каменен блок. Сместа, с която са покрити интимните ми части, е дръпната безцеремонно и през следващия половин час ми се налага да стоя със затворени очи и да си представям, че съм отново в спокойния вътрешен двор на Лала Захра, тъй като унижението, което изпитвам, е неописуемо.

По-късно същата нощ се оглеждам в усамотението на стаята си – върху нещастната зачервена кожа по цялото ми тяло няма дори едно косъмче, досущ като някой от херувимите на Рафаело съм.

На следващата сутрин Лала Захра ми поръчва да се приготвя за пътуването си към Мекнес. Подава ми книга.

– Ти си образована и интелигентна жена, мисля, че ще я оцениш. Обещай ми, че ще почетеш от нея, когато имаш възможност. – След това бързо ме прегръща и се взира в мен, а очите ѝ блестят на ярката светлина.

Книгата е малка и има семпла подвързия от кафява кожа. Нелепо вярвам, че е Библия, и ѝ благодаря за милия жест. Когато разгръщам първия лист обаче, откривам, че това е Коранът на Мохамед, преведен от арабски на френски, а оттам и на английски "за удоволствие на всички онези, които изпитват желание да надникнат в турския колорит, отпечатана в Лондон през 1649 година след Христа".

Езическата "свещена книга", при това отпечатана в Лондон! Когато вдигам поглед, за да изразя гнева си, откривам, че си е излязла също толкова безшумно, както дойде. Хвърлям пошлата книга далеч от мен; когато слизам във вътрешния двор обаче, откривам я най-отгоре в чантата с дрехи и тоалетни принадлежности, които ще взема при пътуването си.

8

Напускаме града в петък, свещения ден за мохамеданите. Из целия град в горещия въздух се носи зловещото ехо на мюезините, обявяващи молитвата, като крясъците на чуждоземни птици.

В покритата със завеси кабинка сме три. Другите две жени са облечени, подобно на мен, в памучни кафтани, а главите им са омотани в ярки шалове. И те като мен са синеоки, но ми изглеждат също толкова чужди като мароканките с техните тъмни вежди и мигли. Седим в пълно мълчание, а колата се клатушка и криволичи по тесните улички на града. В един момент отмествам завеската настрани и сноп слънчева светлина пронизва вътрешността на колата като нож. Момичето до мен се стряска и извръща глава настрани. Ръцете ѝ не спират на едно място, нервно потупва пръстите си.

Навсякъде е пълно с мъже, стичат се към близката джамия – мъже в бели роби и малки шапчици; мъже в туники и широки панталони, които стигат почти до глезените; мъже с чалми или роби с качулки. Лицата им са кафяви като лъскави орехи, а черните им очи шарят любопитно. Имат открити, пронизващи погледи: като ловци, надушили плячка.

След безкраен период от време, а може да са били само два часа, спираме.

– Пристигнахме ли? – пита момичето от другата страна на каретата.

– Ти си англичанка? – извиквам едва ли не обвинително.

Другата ми отговаря.

– Ирландка. Ние сме ирландки, не англичанки. Сестри сме, Тереза и Сесилия, сестри от Рингаскиди, но тъй като малко хора знаят къде е това, да кажем, че сме от Корк.

Което обяснява движенията на пръстите, сякаш прехвърлящи невидима броеница. Майка ми беше страстна антикатоличка, обвиняваше съпругата на бившия френски крал за катастрофата на неговото, съответно и на нашето семейство; а когато синът му се ожени за португалска католичка, беше извън себе си от гняв. Надничам през процепа между завесите.

– В гората сме.

Те видимо си отдъхват.

– Благодаря ти, Дева Марийо. Със Сесилия сме се заклели да бъдем мъченици като света Юлия и света Еулалия. – Сесилия шумно избухва в сълзи. Тереза потупва ръката ѝ. – Спокойно, ти ще бъдеш като света Юлия, а аз като Еулалия. – Обръща се отново към мен. – Света Еулалия отказала да се отрече от вярата си, затова отрязали гърдите ѝ.

Хлипането на Сесилия прераства във вой.

– Пъхнали я в бъчва с натрошени стъкла и я търкулнали надолу по хълма. Но дори тогава не отстъпила, затова двама палачи разкъсали плътта ѝ с метални куки и нагрявали раните ѝ с факли, докато не припаднала от дима. След това я разпънали на кръст, обезглавили я, а от шията ѝ излетял бял гълъб. Станало чудо! – Очите ѝ проблясват фанатично. – Била едва дванайсетгодишна. Със Сесилия сме дали обет за целомъдрие пред светата девица. Ще бъдем света Сесилия и света Тереза от Рингаскиди. Момичета от цяла Ирландия ще отправят молитвите си към нас.

Струва ми се, че това не е голяма утеха за подобна жестока смърт, но копнежът към мъченичество поначало не е особено разпространен сред протестантите.

Завиждам ви за убежденията ви – казвам любезно и наистина е така. Дали собствената ми вяра ще ми помогне да измина пътя си благополучно?

Внезапно вратата на каретата се отваря със скърцане и един мъж надниква вътре. Сесилия потиска писъка си.

– Сиди Касем. – Навеждам глава.

– Госпожице Суон. Ще спрем тук за кратко.

Докато двете ирландки се възползват от гъстата растителност, аз шпионирам от разстояние насочилата се към нас дълга колона от мъже пленници, които си проправят път през гората. Техният водач язди по-напред, за да се види със Сиди Касем.

Навежда се от коня, хваща протегнатата ръка на възрастния мъж и я вдига към устните си. Очевидно и сред търговците на роби има йерархия.

Сесилия и Тереза пристъпват шумно през храсталаците и застават до мен, като чистят бодлички и семена от треви от робите си, докато погледите им не са привлечени от приближаваща група мъже.

– Света Майко. – Сесилия се прекръства. – Изглеждат съвсем измършавели.

Сестрите се качват в каретата за по-сигурно, но аз не мога да откъсна поглед. Ръцете на мъжете са вързани с въжета, а на глезените им има тежести, които да им попречат, ако се опитат да избягат. Когато желязото се мести от движението на краката им, виждат се зачервените до кръв следи от тежестите по кожата им, затова те се стараят да не мърдат много, та да намалят триенето. Много от тях са без ризи и раменете им са изгорели от слънцето; гръдните им кошове са изпъкнали като конструкцията на разбита лодка, а когато минават покрай мен, забелязвам, че много от тях имат охлузвания по гърбовете.

Засрамвам се от това, че ги гледам, добре заситена и увита в коприна. Израженията им са мрачни и безнадеждни, всеки е вглъбен в собствения си ад... с изключение на един. Извръща глава към мен, когато колоната минава покрай каретата. Той е висок, със светла кожа, а наболата му на места брада е руса. С ужас осъзнавам, че е почти момче.

– Молете се за нас, госпожо! – изрича той на различни езици.

Тогава надзирателят обръща коня си и го удря с камшика си толкова силно, че момчето изплаква и се превива.

Извръщам се с плувнали очи. Каква надежда има за някого от нас, след като се отнасят с тези мъже като с животни?

Сиди Касем се озовава до мен.

– Защо са тези сълзи, госпожо?

– Целия път до Мекнес ли трябва да извървят?

– Ще вървят или ще умрат.

– А какво ще се случи с тях, когато стигнат там?

– Ще помогнат за построяването на новия град на Мулай Исмаил. Ако не умрат по пътя, това със сигурност ще стане в Мекнес. След седмица, месец или година, ако са издръжливи. Исмаил е взискателен владетел, не допуска болести или слабост.

– Такова погубване на човешки живот само заради построяването на някакъв град.

– Това не е "някакъв град", Алис. Това е преклонение към Господ. Нашата религия строи цивилизация. Дошли сме от пустинята и за един век сме създали най-великата цивилизация в света. Аллах ни заръчва да не позволяваме пустинята да остане пустиня, нито планината да остане планина. Светът трябва да бъде трансформиран по божествен модел. Чрез тази трансформация откриваме връзката с божественото. Мекнес е молитва към Господ, песен за възхвала, а Исмаил е едновременно архитект и изпълнител на песента. Всички имаме роля в този велик проект.