Летен прилив

Оставаха още дванайсет стъпала. Ремульор щеше да дойде след не повече от двадесет секунди, а прашните дяволи вече шареха из каньона. Чуваше се вой на далечен вятър и плющене на пороен дъжд. Стъпалата под краката му бяха мазни.

Когато вятърът дойде, ако на люка стои някой, той може би ще има шанс. Според преданията на Тюфел, ако човек хвърли контейнерите с вода и легне, може би… само може би… ще запази респиратора на лицето си и ще оцелее. Но Ребка не беше срещал никого, който да го бе направил. А наказанието за връщане без вода… или, още по-лошо — без контейнери… е жестоко.

Но не по-жестоко от смърт.

„Още шест стъпала.“

Времето беше изтекло. Той пусна контейнерите.

До слуха му достигна странен, стенещ вик. Тялото му беше повдигнато и издърпано през скалистата повърхност. Студената вода намокри ръцете и краката му. Респираторът беше смъкнат от лицето му. Смъртта поне щеше да бъде бърза.

Но той не беше готов да умре. Той се бореше със силата, която го дърпаше, протягаше се да хване връзките на респиратора и да го задържи върху лицето си.

Пръстите му срещнаха човешки ръце. Шокът беше толкова голям, че две секунди не можа да направи нищо.

— Ханс! Ханс Ребка! — викът отново дойде и този път стигна до съзнанието му.

Той за последен път погледна тъмните небеса на Тюфел. Вместо розови ивици на разкъсан от вятъра облак видя блещукащо петно от течаща вода. Пред потока с отворена уста, тежко дишащо, с прашно и бразди от капчици вода, видя лице.

Беше Дариа Ланг.

Когато Дариа разбра какво е направила, беше готова да седне и отново да заплаче.

Щом се събуди, тя изпълзя навън и побърза да провери радиофара. И когато се взря през пелената от прах и видя фигурата, сгушила се над каменната могилка, първата й реакция беше искрена радост. Това ще послужи на Атвар Х’сиал за урок! Сикропеанката няма да остави отново безсърдечно някого да умре, без дори да каже защо.

И тогава, когато отиде по-близко, Дариа разбра, че това не е сикропеанката. Беше човек… Беше човек… Мили Боже, беше Ханс Ребка!

Тя изпищя и побягна напред. Прахта на Куейк беше толкова смъртоносна за него, колкото и за нея. Ако той умре, никога няма да може да си прости.

— Ханс! О, Ханс, съжалявам…

Той беше в безсъзнание и не я чуваше. Но беше в безсъзнание, не беше мъртъв. Дариа намери сили да го вдигне — тежеше по-малко от нея — и да го пренесе през водопада. Когато внимателно го положи на скалата, очите му се отвориха. Озадаченият поглед, отправен към нея беше най-приятното изражение, което някога беше виждала на човешко лице.

В продължение на двадесет минути тя има удоволствието да се грижи за него, да го наблюдава как ругае и плюе и издухва прах през носа си. Беше приятно просто да знае, че е жив. А после, преди тя да може да повярва, че може да се движи, той беше на крака и я увещаваше да излязат на открито.

— Вие не сте в безопасност тук, дори и да мислите, че сте — той все още извиваше ръце от болка, която невроконволверът беше причинил на нервните му окончания. — След два часа този водопад може да се превърне в пара. Летният прилив наближава, Дариа, и има само един път към безопасността. Тръгвайте!

Той бързо я изведе и прегледа въздушната кола. Две минути клати глава приклекнал.

— Няма значение къде е отишла Атвар Х’сиал и дали ще се върне. Ние не можем да отидем далеч с това — той се наведе под колата и посочи въздухозаборника. — Вижте сама.

Прашната буря утихваше, но вътрешността на клапите беше задръстена. Нещо по-лошо — там, където Ребка беше избърсал прахта, металът беше ерозирал.

— Това е от полета и кацането тук — той постави защитния калъф на въздухозаборника в предишното му положение. — Мисля, че ще можем да направим още едно пътуване без основен сервиз и ремонт, но не бих искал да пробвам нещо повече. И повече не можем да рискуваме да летим в прашни бури. Ако се натъкнем на такава, ще трябва да се издигнем над нея и да изчакаме със слизането. При условие, че не останем без енергия и няма силни насрещни ветрове, иначе сме загубени.

— Ами какво ще правим с близначките Кармел? Предвиждаше се да ги търсите — Дариа Ланг остана клекнала до въздухозаборника на колата. Тя обясни на Ребка защо беше поставила капана и как Атвар Х’сиал я беше изоставила. Той изглежда прие казаното от нея като маловажна подробност и го остави без коментар. Но на нея й беше трудно да го гледа в очите.

Тя знаеше защо. Онзи капан беше повече от желание да се защити, когато Атвар Х’сиал се върне. Тя искаше да й отмъсти за стореното. Но нейното неуправляемо оръжие беше поразило не когото трябва.

— Ние не можем с нищо да помогнем на близначките — отвърна Ребка. — Остава ни да се надяваме, че Грейвс и Пери са имали по-голям късмет от нас. Може би те ще ги намерят или пък космическият кораб, който вие и Д’жмерлиа сте видели, ще им помогне. Аз обаче се съмнявам, ако в него е онзи, за когото си мисля.

— Луис Ненда?

Той кимна и се обърна. Имаше си свои съображения да иска да изглежда спокоен и безразличен. Първо, беше попаднал в капана на Дариа Ланг толкова лесно, че това го изуми. Предполагаше се, че е интелигентен и предпазлив, но се бе проявил като беззащитен и небрежен. Преди пет години би прегледал навсякъде за капани. Този път беше попаднал в един като малко дете.

Второ, през годините беше установил, че сънищата от детството му на Тюфел са полезен индикатор. Те бяха негово съзнание, опитваха се да му кажат нещо важно. Той ги беше изживявал само когато бе бил в ужасна беда и винаги, когато не бе знаел какво го очаква.

Трето — и може би основно — Куейк се беше променил от времето, когато се бе приземил при радиофара. Външно промяната беше към по-добро. Ветровете бяха намалели, пясъкът беше намалял до не повече от половинсантиметрова покривка, която лежеше върху всичко, и дори далечното бучене на вулканите беше стихнало.

Но това беше невъзможно. Оставаха по-малко от четирийсет часа до летния прилив. Амарант беше точно над Куейк — огромно кърваво око, светещо под ъгъл от пет градуса. Мандъл на запад беше отново наполовина, а Гаргантюа бе дотолкова ярка, че се виждаше по мандълското пладне. Енергията на прилива, изливаща се във вътрешността на Куейк и Опал, беше огромна, достатъчна да предизвика непрекъснати и силни планетарни разтягания.

Но къде отиваше тази енергия?

Законът за запазването на енергията трябваше да е в сила дори на Куейк, но тя можеше да бъде променена в друга форма. Беше ли акумулирана посредством някакъв неизвестен физически процес дълбоко във вътрешността на планетата?

— Предполагам, че можем да останем тук и внимателно да помислим — каза Дариа Ланг и се огледа. — От дълго време е доста тихо. Ако не стане по-лошо, отколкото беше…

— Не, ще стане много по-лошо.

— Колко лошо?

— Не съм сигурен.

Изказването му беше сдържано. Той нямаше представа колко лошо, а и това беше без значение. „Трябва да се махнем от Куейк — шепнеше в ухото му един глас, — иначе сме мъртви.“ Ребка се радваше, че Дариа не можеше да чуе този глас, но той се бе научил никога да не го отминава.

— Трябва да тръгваме — добави, — още в тази минута, ако сте готова.

— И къде ще отидем?

— На Умбиликал, а след това на Междинната станция. Там ще бъдем в безопасност. Но не можем дълго да се бавим. Умбиликал е програмиран да се вдигне от повърхността на Куейк преди летния прилив.

Тя се качи в колата и погледна хронометъра.

— Вдига се дванайсет часа преди максимума на летния прилив. Това е след двайсет и седем часа. А ние можем да стигнем дотам за един добелени ден. Имаме достатъчно време.

Ребка затвори вратата на колата.

— Предпочитам да имам достатъчно време. Да тръгваме.

— Добре — тя му се усмихна. — Но вие сте видели повече от Куейк от мен. Какво мислите, че ще се случи тук по време на летния прилив?