Летен прилив

Благодаря ви, момчета! — Ребка смачка съобщението на топка и го хвърли през рамо. — Той е луд и има право да прави всичко, каквото поиска… а моята задача е да го контролирам и да го спирам. И ако не го направя, главата ми ще се търколи в прахта! Чудесно.

Това беше друг прекрасен пример за действие от разстояние на правителство, опитващо се да контролира събития, отстоящи от него на сто светлинни години. Ребка се зае с разшифроването на следващото съобщение.

Отне му още един час. Когато го разшифрова, стори му се, че няма да му е от голяма полза, но поне му даваше информация и не изискваше от него невъзможни неща.

Съобщават ми такова нещо! — Ребка гледаше компютъра, на който беше изписано оскърбителното съобщение. — А не си ли спомнят, че преди това идиотско назначение, имах за задача да изследвам Парадокс? Преди вие, тъпаци, да ме отклоните от тази задача.

Ребка се обърна назад да погледне пътя, по който беше дошъл. Умбиликал отдавна не се виждаше. Единственото, което можа да види, беше начупената линия на планетния терминатор като светеща огърлица от оранжеви мъниста на хоризонта. Там беше започнало голямо изригване. Той погледна надолу към повърхността, над която летеше — долу всичко беше тихо — и взе третото съобщение.

То компенсираше другите две и даваше отговор на въпроса му.

Ребка не изхвърли разпечатката от колата — беше много високо и се движеше твърде бързо. Но смачка съобщението и го захвърли през рамо при другите две. Беше си загубил повече от три часа да дешифрира тези официални писма от центъра на Съркъл и единственото, което те му предложиха, бяха лоши новини.

Той повдигна глава и погледна през предното стъкло. Амарант беше зад него и покривът на колата спираше светлината. Ребка погледна на запад, готов да хване последния лъч от залеза на Мандъл, преди планетата да се изгуби зад тъмния полумесец на Куейк. Слънцето се спусна ниско под хоризонта.

Очите му се адаптираха. Той съгледа слаба, трепкаща светлина, малко червено мънисто до контролния пулт. В същия момент вътре в кабината прозвуча настойчив звън.

Сигнал за помощ.

Кожата на врата му настръхна. Шейсет часа до летния прилив. А някой или нещо долу на мержелеещата се тъмна повърхност на Куейк беше в голяма беда.

Сигналът на радиофара щеше да го отведе в покрайнините на Хилядата езера, недалеч от района, в който Макс Пери смяташе, че се намират близначките Кармел. Ребка провери енергията на колата. Беше достатъчна. Всяка въздушна кола можеше да направи една пълна обиколка около Куейк и да не изпита недостиг на енергия. Нямаше основание да се тревожи. Той изпрати кратко съобщение до Пери и Грейвс, после увеличи скоростта на колата и избра новия си курс, без да чака потвърждение или одобрение.

Мандъл все още беше скрит, но Гаргантюа беше високо в небето и осигуряваше достатъчно светлина за приземяване. Ребка погледна напред. Летеше над верига от почти кръгли езера, чиито води изпускаха пара и се пенеха. Техните развълнувани повърхности отговаряха на неговото настроение. Никъде, от хоризонт до хоризонт, нямаше признаци на живот. Такива трябваше да търси в самите води на Хилядата езера или в най-дълбоките долини на котловината Пентаклайн. Или още по-дълбоко… Най-упоритите форми на живот щяха да се заровят дълбоко под трепнещата повърхност на Куейк. Ще бъдат ли близначките Кармел достатъчно благоразумни да направят същото?

Но може би вече беше много късно. Близначките не бяха специалисти по оцеляване при екстремални условия и с всяка секунда приливните вълни, които действаха на планетата под него, ставаха все по-големи.

Ребка отново увеличи скоростта, натоварвайки колата до нейните граници. Нищо друго не можеше да направи. Умът му блуждаеше в непосилни разсъждения.

По природа гравитацията е най-слабата сила. По-силното взаимодействие, електромагнитното, дори „слабото“, което управлява бета-разпада, е с много порядъка по-високо. Два електрона, отстоящи един от друг на сто светлинни години, се отблъскват с електрична сила, голяма колкото гравитационната сила на привличане на същите, на половин милиметър един от друг.

Но да вземем гравитационната сила на приливна вълна. Тя е още по-слаба. Тя е предизвикана само от разликата в гравитационните сили — разликата от силата на привличане от едната страна на тялото и силата на привличане от другата. Докато гравитацията е обратнопропорционална на квадрата от разстоянието между две тела — при двойно разстояние силата е една четвърт, — силата на гравитационните вълни е обратнопропорционална на разстоянието на куб. При двойно разстояние е една осма; при тройно — една двайсет и седма.

Гравитационните приливни вълни би трябвало да са пренебрежително слаби.

Но не са. Те действат на един милиард луни из галактиката, принуждавайки ги да държат обърната една и съща страна винаги към главните планети. Приливните вълни въздействат непрекъснато на вътрешността на света, притискат и дърпат, освобождават геологическото напрежение и променят формата на планетата с всеки приливен цикъл. Те буквално разкъсват всеки обект, попаднал в черна дупка, така че независимо колко силен е натрапникът, приливните вълни го разчленяват до най-малките му субатомни съставни части.

Поради това обратнопропорционалната зависимост на куб от разстоянието е лесно обратима: при една втора разстояние — осем пъти по-голяма сила на приливната вълна; при една трета — двадесет и седем пъти по-голяма сила; при една десета…

При най-голямото приближаване към Мандъл системата Добел е на една единайсета от нейното средно разстояние от планетата. Тогава компонентите й изпитват сила хиляда триста и трийсет и един пъти над средната.

Това всъщност е летният прилив.

Макс Пери беше съобщил на Ханс Ребка тези основни факти и докато летеше над Куейк, той си мислеше за тях. На всеки четири часа огромната невидима гравитационна ръка на Мандъл и Амарант стиска и дърпа Опал и Куейк, опитва се да превърне техните почти сферична форми в удължени елипсоиди. И когато наближи летният прилив, приливната вълна напомпва в системата енергия, еквивалентна на дузина пълномащабни ядрени войни — и при това не един път, а по два пъти на всеки добелски ден.