Летен прилив

Глава 16

— Също като търсене на съкровище е — каза Грейвс. Той вървеше бавно, с равномерна крачка напред, с ръце на гърба и отпуснати рамене. Приличаше на замислен скелет, излязъл на следобедна разходка. — Старата игра. Спомняте ли си?

Макс Пери зяпна след него. Той беше израснал на свят твърде суров и несигурен, за да си позволи лукса да играе детски игри и да участва в банди. Храната беше неговото най-ценно съкровище. И най-добрата игра, за която можеше да мисли в момента, беше оцеляването.

— Вие намерихте следи — продължи Грейвс. — Най-напред радиофара. После указателя, след това загадъчните пещери. И накрая… ако имате щастие… съкровището!

Въздушната кола беше кацнала на ерозирало плато в пустинния район между Хилядата езера и външната граница на котловината Пентаклайн. В тази номадска земя меката скала беше проядена от дълбоки тунели и гладкостенни карстови ями като маджун, който престарял гигант е мел или мушкал с изкривени артритни пръсти. Широки по метър дупки зееха безразборно по повърхността под най-различни ъгли. Някои се спускаха почти вертикално; други бяха с толкова малък наклон, че през тях можеше с лекота да се влезе.

— Внимавайте! — Пери не понасяше небрежното отношение на Грейвс. — Вие не знаете колко опасни могат да са ръбовете на тези дупки… и какво може да има на дъното! Цялата област е една летаргична зона за живата природа на Куейк.

— Не се безпокойте. Съвършено безопасно е — Грейвс се приближи още една крачка до края на дупката, но когато скалата под краката му се срина, бързо отскочи назад. — Съвършено безопасно — повтори той. — Във всеки случай това не е дупката, която ни е необходима. Просто ме следвайте.

Той отново поведе напред, заобикаляйки опасното място. Пери го следваше уж на безопасно разстояние. Очаквайки да видят друга кола, може би разбита на мястото на излъчения сигнал за помощ, двамата мъже бяха изненадани, като не намериха нищо, освен един самотен радиофар. До него, отбелязана като черна линия в тебеширено бялата скала, имаше стрелка. Тя сочеше право напред към тъмен, стръмен тунел, пред чийто вход Грейвс тъкмо балансираше и предпазливо се навеждаше напред. Под стрелката с необработен почерк бяха надраскани думите:

— Очарователно! — Грейвс се наведе още повече. — На мен ми се струва…

— Не се приближавайте толкова! — извика Пери, когато Грейвс понечи да продължи. — Онзи ръб там, ако е като другия…

— По дяволите! — Грейвс подскочи нагоре. — Вижте, здрав съм като Съюза. И преди да дойда на Добел, се запознах с доклада… На Куейк няма опасни животни.

— Разбира се, че сте се запознали, но аз написах проклетия доклад. Има много неща, които не знаем за Куейк.

Пери пристъпи предпазливо към края на тунела и погледна в него. Скалата изглеждаше достатъчно здрава и доста стара. За Куейк това беше добър знак. Повърхността тук поне имаше известна стабилност, сякаш беше избегнала колебанията, които настъпваха на планетата по време на летния прилив.

— Във всеки случай, не само животните могат да са опасни тук. Не по-малко лоши могат да бъдат калните ями. Вие дори не знаете колко е дълбока тази дупка. Преди да започнете да слизате долу, поне хвърлете един камък и чуйте ехото от удара на дъното.

Той взе един камък колкото юмрук и го хвърли в тунела. Двамата се наведоха напред и се заслушаха да чуят ехото от удара. Последваха две секунди тишина, след това тупване, вик на протест и неочаквано изсвирване.

— Ах ха! Не е нито скала, нито кална дупка — Грейвс щракна с пръсти и се спусна по задник в стръмната дупка, като светеше с фенерче пред себе си. — Долу са близначките Кармел. Казах ви какво да очаквате, коменданте… Радиофарът, стрелката, пещерата и след това… — той спря. — И след това… добре, добре. Сбъркахме.

Пери беше на няколко крачки зад Грейвс. Тънкият лъч на фенерчето се отрази в нечии черни, блестящи очи. Нагоре по наклона бавно се изкачваше малко тяло. Черната му козина бе посивяла от ситния прах. Хименоптът потри средната част на дебелото си тяло с предния си крак и докато я наблюдаваха, се отръска като излязло от вода куче, вдигайки облак прах.

Чу се ново изсвирване и потропване на многоставни крайници.

— Калик ви поднася уважението си и предлага подчинение — чу се познат съскащ глас. От отвора на тунела се показа Д’жмерлиа. Той също беше покрит с фин талк. — Тя е лоялен роб и слуга и ви пита защо хвърлихте камък по нея? Нейният господар ли ви нареди?

Тясното лице на ло’фтианеца не можеше да изразява човешки емоции, но в гласа му прозвуча тон на недоумение и безпокойство. Вместо да отговори, Грейвс се плъзна още по-навътре в тунела, който ставаше равен и се разширяваше в малка пещера, чийто под беше покрит с гипс на прах. Погледна разчистената площ, след това малката купчина предмети, струпани в средата.

— Вие сте били тук в тъмнината?

— Не — фасетъчните очи на Д’жмерлиа блестяха в лъча на фенерчето. — Не е тъмно. И двамата виждаме тук доста добре. Нуждаете ли се от нашата помощ?

Пери, който беше последвал Грейвс в тунела със собствено темпо, се промуши покрай другия човек и се пресегна да докосне тавана на тунела.

— Виждате ли това? Пукнатини. Неотдавнашни. Сигурен съм, че не трябва да стоим тук дълго. Какво правите тук, Д’жмерлиа?

— Как какво, чакаме! Както сме инструктирани — ло’фтианецът бързо изсвири няколко пъти на Калик след това продължи: — Нашите господари ни доведоха тук и ни казаха да чакаме, докато се върнат. Което и правим.

— Атвар Х’сиал и Луис Ненда?

— Разбира се. Собствениците никога не се сменят.

— Значи Ненда не е отлетял. Кога заминаха вашите господари?

— Преди два дни. Ние стояхме отначало на повърхността, но не ни харесаха условията там… Много е горещо, много открито, много трудно за дишане. Но тук, под земята е уютно…

— Уютно, а скалата всеки момент може да се срути върху вас. Кога казаха, че ще се върнат?

— Не са ни казали кога ще се върнат. Защо трябва да ни казват? Ние имаме храна, имаме вода и сме в безопасност тук.

— Не си правете труд да питате, коменданте — Грейвс свърши с огледа на малката пещера, коленичи и започна да трие очи, раздразнени от фината прах, която при всяко движение се вдигаше нагоре. — Атвар Х’сиал и Луис Ненда не биха съобщили маршрута си или каквото и да било на Д’жмерлиа. И защо трябва да го правят, както казва Д’жмерлиа? За да улеснят вас или мен да ги последваме? Не — гласът му премина в шепот: — Ако въобще възнамеряват да се върнат за тях! Може би просто са ги изоставили. Истинският въпрос, онзи, който си зададох, и не искам да си отговоря, е следният: накъде са се запътили Х’сиал и Ненда? Къде са отишли, когато летният прилив е толкова близо, и където не биха искали да присъстват Д’жмерлиа и Калик?

Сякаш в потвърждение на казаното от Пери, подът на пещерата се разтресе. Малкият трус остави незасегнат покрива, но се вдигна облак фин бял прах и целите ги покри.

— Не ме интересува… кхъ… къде са отишли — Пери не можеше да спре кашлицата си. — Интересува ме къде ще отидем ние.

— Отиваме да намерим близначките Кармел — Грейвс отново се опита да избърше бялата прах от очите си. Беше заприличал на цирков клоун.

— Разбира се. Къде? И кога? — за разлика от Грейвс, Пери си даваше сметка, че времето тече. — До летния прилив остават само петдесет и пет часа!

— Това време е достатъчно.

— Не е. Вие си мислите, „петдесет и пет часа“ и си представяте, че дотогава ще бъдете жив и здрав. Това е съвсем погрешно. Всеки, който е на повърхността на Куейк пет часа или дори петнадесет часа преди летния прилив, може да се смята за мъртъв. Ако не намерим скоро близначките… през следващите десет до дванадесет часа… те също ще са мъртви. Така че трябва да се откажем от търсенето и да се отправим към Умбиликал.