Летен прилив

Ребка беше посещавал светове, където неотдавна е имало глобална ядрена война, и очакваше да види планета, чиято повърхност е в безпорядък, един кипящ хаос, в който съществуването на живот е невъзможно.

Ала нямаше такова нещо и той беше объркан.

Имаше локални изригвания — това не можеше да се отрече. Но когато гледаше към бягащата под него земя, той не можеше да види нищо, което да съответства по мащаб на въображението му.

Какво беше погрешно?

Ребка и Пери бяха пропуснали да отчетат един факт, известен още от времето на Нютон — гравитацията е сила на веществото. Никакъв известен материал не може да послужи като екран срещу нея. Всяка частица, независимо къде във Вселената се намира, изпитва гравитационна сила от всяка друга частица.

И така, докато ядрената война ограничава своята сила върху атмосферата, океаните и горните няколко десетки метра от земната повърхност на една планета, силата на приливната вълна стискат, дърпат и усукват всеки кубически сантиметър от нея. Те са сравнително равномерно разпределени сили, действащи от най-горните слоеве на атмосферата до най-вътрешният атом на свръхнагрятото, подложено на свръхналягане ядро.

Ребка огледа повърхността, но не видя нищо, което да подсказва приближаване на Армагедон 27. Неговата грешка беше естествена и елементарна. Той трябваше да гледа под повърхността. И тогава може би щеше да види първите леки признаци за истинската природа на летния прилив.

Когато въздушната кола се снижи за кацане, долу бушуваше наситен със задушаващ прах вятър. Ребка вкара колата директно във вихъра, надявайки се микровълновите сензори да го предупредят за големи скали, които могат да предизвикат проблем. Кацането стана достатъчно плавно, но проблем възникна. Според системата за издирване и спасяване, аварийният радиофар беше точно пред колата на по-малко от трийсет метра. Но детекторът за маса не откри нищо с размерите на въздушна кола или кораб на по-малко от триста. Взирането в прашната буря не помогна. Светът пред колата завършваше с плътна пелена от прах и пясък, през която се виждаше на не повече от десетина крачки пред носа на колата.

Ребка отново провери системата за издирване и спасяване. Нямаше съмнение относно местоположението на радиофара. Той измери посоката и разстоянието от вратата на колата. Насили се да седне и да изчака пет минути, слушайки виенето и блъскането на пясъчната буря в колата и надявайки се, вятърът да спре. Ала той продължи да духа с неотслабваща сила. Видимостта определено не се подобряваше. Накрая Ребка сложи големи очила със специални лещи и респиратор, облече топлоизолиращи дрехи и отвори вратата. Поне комбинацията му беше позната. Виещ вятър, прегрята атмосфера и почти задушлив въздух — точно като у дома. Беше се борил с всичко това през детството си на Тюфел.

Ребка излезе от колата.

Носеният от вятъра пясък беше невероятно фин и проникваше през най-малките пролуки в костюма. Духаше с голяма сила и едва не го повали. Още в първите няколко секунди усети вкуса на талк на устните си, успял по някакъв начин да се промъкне през респиратора. Милиони мънички дращещи пръсти го докосваха и дърпаха костюма му, всяко едно напиращо да го смъкне. Духът му спадна. Беше по-лошо от Тюфел. Без защитата на кола, нима може някой да оцелее при такива условия дори един час? Това явно беше характерно за Куейк, макар че Пери, обсебен от мисълта за вулкани и земетръси, не го беше предупредил. Но при наличието на подобни атмосферни условия, не беше необходима кой знае каква вътрешна активност на планетата, за да стане непригодна за живот. Беше достатъчен носеният от вятъра пясък, от който не можеше да се диша и от който нямаше спасение.

Ребка се завърза здраво с едно въже за корпуса на въздушната кола, наведе се срещу вятъра и тръгна напред. Видя радиофара, когато беше на не повече от четири метра пред него. Нищо чудно, че сензорите за маса не го бяха регистрирали! Беше миниатюрен уред, най-малкият, който някога бе виждал. С площ не повече от трийсет квадратни сантиметра, дебел няколко сантиметра с ниска антена в центъра. Каменната пирамида, на която беше поставен, представляваше връх на малък хълм. Някой се беше постарал колкото и слаб да бе сигналът да бъде чут на възможно максимално разстояние.

Някой. Но кой и къде? Ако са оставили радиофара и са се опитали пеша да намерят убежище, шансовете им бяха нищожни. Незащитен човек не би могъл да измине и сто метра. Щеше да умре, неспособен да избегне ужасния задушаващ прах.

Но може би бе оставил бележка какво смята да прави? Всеки радиофар за бедствие има в основата си място за съобщение. Ако е заминал преди няколко минути…

„Иска ми се“, каза си Ребка, свали ръкавицата си и се пресегна към свалящата се плоча на дъното на радиофара. Вече час как приемаше сигнала за бедствие, а кой знае колко преди това бе започнал да излъчва.

Той бръкна в тесния отвор. Докосна основата и страхотна болка прониза ръката и тялото му. Мускулите му се разтърсиха и свиха, твърде бързо и силно, за да успее да изкрещи. Не можеше да издърпа ръката си. Ребка се сви безпомощен на две над радиофара.

„Нервен конволвер“, отбеляза умът му момент преди следващият импулс да го удари, по-силен от първия. Не можеше да си поеме дъх. Секунди преди да изгуби съзнание, умът на Ребка се изпълни с гняв. Гняв срещу цялата глупост на назначението си, гняв срещу Куейк, но преди всичко гняв срещу самия себе си.

Беше извършил нещо безкрайно тъпо и то щеше да го убие. Атвар Х’сиал беше опасна и на свобода, някъде на Куейк. Той го знаеше, преди да кацне, но не си направи труда да вземе и най-елементарни предпазни мерки.

„Но аз се опитвах да помогна!“

И какво от това? Умът му отхвърли това извинение, когато разтърсващият удар изви тялото му и за трети и последен път го лиши от разум. Това често пъти е повтаряно — хората, които са толкова глупави, че убиват себе си, никога не могат да помогнат другиму…

И сега, по дяволите, той никога нямаше да научи как изглежда Куейк по време на летния прилив. Планетата беше спечелила, а той — загубил…

Наситеният с прах вятър виеше триумфиращо над безчувственото му тяло.