Летен прилив

Тя слушаше… внимателно слушаше. Но беше започнала да изпитва болка, а компютърно контролираното венозно преливане не беше готово да позволи това. Преди няколко секунди помпата беше започнала отново да работи.

Дариа се насили да държи очите си отворени.

„Аз съм нищо!“ Какъв комплекс за расова малоценност. Не трябва да се позволява ло’фтианците да бъдат робска раса… дори и те самите да са се примирили. Щом бъде в състояние да отиде при него, тя трябва му го каже.

На него.

На кого?

Безумен, със замъглени сини очи, но тя не можеше да си спомни името му. Страхуваше ли се тя от него? Сигурно не. Тя ще каже това на…

(Мигане)

Глава 9

— Тя не е мъртва и не умира. Тя оздравява. Правилната сикропеанска реакция на травма и физическо нараняване е изпадането в безсъзнание.

Кратката нощ на Опал преваляше. Джулиъс Грейвс и Ханс Ребка стояха до операционната маса, на която беше положено неподвижното тяло на Атвар Х’сиал. Едната страна на тъмночервената раковина беше покрита с дебел слой от гипс и дървесна смола, който се втвърдяваше в блестяща бяла черупка. Хоботчето беше прибрано в диплата на бузата, антените лежаха разгънати върху широката глава. Свистенето на преминаващия през дихателните отверстия въздух едва се чуваше.

— И това е изненадващо ефективно по човешките стандарти — продължи Грейвс. — Възстановяването от нараняване, което едва не уби сикропеанката, направо е бързо — два или три дни най-много. А според Дариа Ланг и Д’жмерлиа, Атвар Х’сиал вече достатъчно се е възстановила да поднови искането си за достъп до Куейк — той се усмихна. Усмивка на мъртвешка глава. — Новината няма да се хареса на коменданта Пери? Той помоли ли ви да отложите всичко за след летния прилив?

Ханс Ребка скри изненадата си — или най-малкото се опита да я скрие. Беше свикнал с чувството, че Джулиъс Грейвс притежава безгранични познания за всички видове, населяващи спиралния ръкав. В края на краищата мнемоничният двойник е създаден точно с такава цел и от момента, в който бяха пристигнали на мястото на злополуката, Стивън Грейвс беше диктувал процедурите по лечение на раните на Атвар Х’сиал. Раковината трябваше да се залепи, краката да се бинтоват, счупените твърди елементи на крилата изцяло да се махнат — те щяха да регенерират, — а счупените антени и жълтите слухови рога да се оставят да се самовъзстановят.

По-трудно беше да се приеме желанието на Грейвс да разбира хората.

На Ребка му мина мисълта, че той и Джулиъс Грейвс би трябвало да си разменят длъжностите. Ако някой можеше да разбере, какво беше превърнало Макс Пери от проспериращ лидер в незначителен служител и непроницаема загадка, това можеше да направи само Грейвс. Докато Ребка беше човекът, който можеше да изследва повърхността на Куейк и да намери близначките Кармел, независимо къде са се опитали да се скрият.

— А вашето лично мнение, капитане — продължи Грейвс. — Вие сте били на Куейк. Трябва ли на Дариа Ланг и Атвар Х’сиал да се разреши да отидат там, след като се възстановят? Или трябва да им се откаже достъп?

Точно това се питаше и Ребка. Не беше казано, че Грейвс също възнамерява да отиде на Куейк, независимо кой бе против. Пери щеше да го придружи като негов водач. И макар че Ребка не беше казал нищо, той също имаше намерение да отиде. Неговата длъжност го изискваше, а и Макс Пери беше пристрастен и ненадежден относно всичко, свързано с Куейк. Но какво да прави с другите?

Който пътува самичък, пътува най-бързо.

— Аз съм против тази идея. Повече хора, повече опасности независимо какви специални знания имат. Това се отнася както за сикропеанците, така и за хората. За сикропеанците дори повече — той погледна намиращото се в безсъзнание извънземно, потисна реакцията си и тръгна към изхода на сградата.

Ребка нямаше проблеми с Д’жмерлиа, с неговия угнетен вид и умоляващи жълти очи. Но се чувстваше неудобно, когато гледаше Атвар Х’сиал. А смяташе себе си за образован, интелигентен човек. Извънземните притежаваха някакво скрито качество, което му беше трудно да понася.

— Сикропеанците все още предизвикват у вас безпокойство, капитане — беше Грейвс, който вървеше подир него и четеше отново мислите му. Направи изявление, не зададе въпрос.

— Предполагам. Не се тревожете, ще свикна с тях.

Щеше да свикне… Бавно. И трудно. Чудно беше, че когато се срещнали за първи път сикропеанци и хора, не започнали тотална война.

„Щели са да го направят — увери го вътрешният глас на Ребка — ако бяха намерили нещо, заслужаващо да се бият. Сикропеанците приличат на демони. Ако не са търсили планети около звездите червени джуджета, докато хората търсели аналози на Слънцето, двата свята щели да се срещнат при бавното овладяване на космическото пространство. Но безпилотните сонди и бавното напредване на двата вида имали за цел съвсем различни звездни типове и в продължение на хиляда години те не бяха се срещнали. По времето, когато хората открили двигателя Боуз и установили, че сикропеанците вече използват същата мрежа из спиралния ръкав, двата вида вече имали опит с други извънземни организми — достатъчен, за да им позволи да съществуват заедно с други видове, чийто нужди от звездна среда били толкова различни от техните собствени, макар че те не можели да се чувстват висцерално 17 комфортно.“

— Шовинизмът на гръбначните животни е също толкова обичаен — Грейвс вървеше в крак с него. Той замълча за момент, после се засмя. — Все пак, според Стивън… Той казва, че говори като такъв, който няма нито гръбнак, нито екзоскелет, ние трябва да мислим за себе си като за аутсайдери. От четири хиляди двеста и девет светове, на които е известно, че има живот, Стивън казва, че вътрешни скелети са развити само в деветстотин осемдесет и шест. Докато членестоногите безгръбначни съществуват на три хиляди триста и единадесет. В състезание по галактическа населеност Атвар Х’сиал, Д’жмерлиа и всяко друго членестоного с лекота ще бият вас, мен или коменданта Пери. И дори, ще си позволя да кажа, професор Ланг.

Ребка тръгна по-бързо. Нямаше да има никаква полза да даде да разбере на Джулиъс Грейвс, че Стивън е на път да стане досадник. Беше добре да знае всичко във Вселената, но трябваше ли непрекъснато да го демонстрира?

Ребка не искаше да приеме истинската причина за своето раздразнение. Той мразеше да бъде с някого, който знае много повече от него, но още повече мразеше да бъде с човек, който без никакво усилие четеше мислите му. Предполагаше, че никой не знае за неговата слабост към Ланг. По дяволите, той самият беше разбрал това едва когато я измъкна от катастрофиралата въздушна кола. Тя беше нещо повече от неприятност, повече от нежелано допълнение на проблема му с Куейк и с Макс Пери.

Защо беше дошла? Да направи живота му по-сложен? Беше очевидно, че не е по силите й да стои на Опал. Тя беше научен работник, който трябваше да си седи спокойно в лабораторията и да си върши изследователската работа. Те трябваше да се грижат за нея. Той трябваше да се грижи за нея. И най-добрият начин да прави това беше, когато отиде на Куейк, да я задържи на Опал.

Бурята пета степен беше отминала, нощните облаци на Опал по изключение се бяха разкъсали. Беше почти полунощ, но още не бе тъмно. Амарант се намираше в последната фаза на бавното си придвижване към Мандъл. Тя беше високо в небето, достатъчно голяма да покаже блестящия си ярък оранжев диск. След още два дни джуджето-спътник ще започне да хвърля сянка.

На половин небе от Амарант, скрита зад хоризонта, лежеше Гаргантюа на път да се гмурне към пещта на Мандъл. Тя все още беше само розова точка, но беше по-ярка от всички звезди. След още една седмица газовият гигант ще покаже собствения си кръгов диск с тъмнокафяви и бледожълти ивици.