Летен прилив

— Да — каза друг глас, — но онова, голямото същество, има пукнатина на черупката. Цялото е в масло и не можем да го зашием. Какво да правя?

— Може би трябва да го залепиш? — един тъмен силует се отдалечи от нея. Студени дъждовни капки падаха върху горящите й очи.

(Мигане)

Зелени стени, бежов таван, съскане и бръмчене на помпи. Компютърно управлявано венозно преливане в лявата й ръка, конзолно закрепена към тялото й с метална скоба система. Беше й топло и удобно, просто чудесно.

„Неоморф — каза един далечен глас в мозъка й. Вливан от компютъризирана апаратура, когато телеметричният датчик покаже, че има нужда от него. Силен. Създаващ силна зависимост. Ограничено използван на Сентинел Гейт. Само при контролирани условия с обратни епинефринни реакции.“

„Глупости — възрази тя. — Чувствам се чудесно. На Фемъс Съркъл наистина знаят как да използват дрога. Браво на тях.“

(Мигане)

— По-добре ли се чувствате?

Тъп въпрос. Изобщо не се чувстваше добре. Очите я боляха, ушите я боляха, зъбите я боляха, пръстите на краката я боляха. В главата й бръмчеше, пробождаше я болка, която започваше близо до лявото ухо и стигаше чак до края на ноктите. Но тя позна гласа и отвори очи. До леглото й като изневиделица се появи мъж.

— Аз ви познавам — тя въздъхна. — Но не зная малкото ви име. Вие сте незначителен човек. Дори нямате малко име, нали?

— Имам. Малкото ми име е Ханс.

— Капитан Ханс Ребка. Това е добре, щом имате име. Ще сте доста по-мил, ако се усмихвате малко повече. Би трябвало да сте на Куейк.

— Върнахме се.

— Аз искам да отида на Куейк.

Проклета дрога — помисли си тя. — Беше дрога, сигурна беше в това и разбираше защо бе забранена. Трябваше да млъкне, преди да каже нещо, което наистина ще й навреди.

— Мога ли да отида там, скъпи ми Ханс Ребка? Трябва да отида, знаете. Наистина трябва.

Той се усмихна и поклати глава.

— Разбирам, знаех си, че ще изглеждате много по-мил, ако сте усмихнат. И така, ще ми разрешите ли да отида на Куейк? Какво казахте, Ханс Ребка?

Когато отвори отново очи, в стаята имаше някакво необичайно съоръжение. Отдясно на нея беше издигнато кубично скеле от черни метални тръби. В центъра му висяха ремъци, завързани със здрави въжета за ъглите. В тези ремъци, с бинтован с бяла лента торс, с ниско отпусната глава и тънки крайници, висеше Д’жмерлиа.

Изкривеното положение на бинтованото тяло загатваше за агония и последен смъртен спазъм. Дариа интуитивно се огледа за Атвар Х’сиал. От сикропеанката нямаше и следа. Възможно ли бе симбиозата между двете да беше толкова пълна, че ло’фтианецът да не може да оцелее без другия? Беше ли умрял той, когато бяха разделени?

— Д’жмерлиа?

Повика го, без да мисли. Тъй като думите на Д’жмерлиа не бяха нищо друго, освен превод на феромонния говор на Атвар Х’сиал, беше глупаво да очаква самостоятелен отговор от него.

Едно лимоненожълто око се обърна към нея. Той най-малкото знаеше, че тя е там.

— Можеш ли да ме чуеш, Д’жмерлиа? Имаш вид, сякаш изпитваш ужасна болка. Аз не зная защо си в тези ремъци. Ако ме разбираш и имаш нужда от помощ, кажи ми.

Последва продължителна тишина. „Безнадеждно“ — помисли си Дариа.

— Благодаря ви за загрижеността, Дариа Ланг — каза накрая един сух и познат глас, — но не изпитвам никаква болка. Тази конструкция е направена по мое искане, за мое удобство. Вие не бяхте в съзнание, когато я построиха.

Наистина ли говореше Д’жмерлиа? Дариа интуитивно огледа отново стаята.

— Ти ли говориш или това са думи на Атвар Х’сиал? Къде е Атвар Х’сиал? Жива ли е?

— Жива е. Но за съжаление раните й са по-лоши от вашите. Тя се нуждае от сложна операция на екзоскелета. Вие имате счупена само една кост и много охлузвания. След три добелени дни ще бъдете отново в движение.

— Какво е твоето състояние?

— Аз съм без значение. Моето състояние не е важно. Робското поведение на Д’жмерлиа беше приемливо за Дариа, когато мислеше за него повече като уста за предаване на мислите на сикропеанката. Но той беше разумно същество със собствени мисли, собствени чувства.

— Кажи ми, Д’жмерлиа, искам да знам!

— Загубих две стави на един заден крайник… нищо фатално. Ще израстат отново… И имам малка цепнатина на другото краче. Дребна работа.

Той имаше свои собствени чувства… права?

— Д’жмерлиа… — тя млъкна. Беше ли нейна работа? Тук, на тази планета, присъстваше член на Съвета. Фактически бягството от него беше главната причина за техните наранявания. Ако някой трябва да се тревожи за статута на ло’фтианците, това трябваше да е Джулиъс Грейвс, не Дариа Ланг.

— Д’жмерлиа? — тя се учуди на себе си. Колко преди дрогата да е престанала да действа? — В присъствието на Атвар Х’сиал ти никога не изказваш собствени мисли. Изобщо никога не казваш нищо.

— Вярно.

— Защо?

— Нямам какво да кажа. И няма да е редно. Още преди да достигна втората форма от моето развитие, когато току-що бях преминал фазата на ларва, Атвар Х’сиал беше определена за мой господар. В нейно присъствие аз служа само да предавам нейните мисли на другите. Аз нямам право на никакви други мисли.

— Но ти имаш интелект, имаш знания. Това не е редно. Трябва да си защитаваш правата… — Дариа спря.

Ло’фтианецът се изви в ремъците така, че обърна двете си фасетъчни очи към жената.

Той наклони глава към нея.

— Професор Дариа Ланг, с ваше разрешение. Вие и всички хора сте далеч над мен, над всички ло’фтианци. Аз не мога да си помисля да не се съглася с вас. Но ще ми разрешите ли да ви разкажа нашата история, както и историята на сикропеанците? Може ли?

Тя кимна. Това очевидно не беше достатъчно, защото той продължи да чака, докато накрая Дариа не каза:

— Чудесно. Разкажи я.

— Благодаря ви. Ще започна с нас, не защото сме по-важни, просто за сравнение. Нашият роден свят е Лофти. Той е студен, но небето е безоблачно. Както можете да се досетите от моята външност, ние притежаваме отлично зрение. Всяка нощ наблюдаваме звездите. От хилядолетия, поколение след поколение използваме тази информация само за да узнаем кое време на годината ще бъде най-добро. Това беше всичко. Когато ставаше по-студено или по-топло от обикновено, много от нас умираха от глад. Ние можехме да говорим помежду си, но едва ли бяхме нещо повече от примитивни същества, които не знаят нищо за бъдещето си и много малко за миналото си. Навярно вечно щяхме да си останем такива… Помислете сега за Атвар Х’сиал и за нейния вид. Те са се развили на тъмен и вечно покрит с облаци свят… и са слепи. Тъй като виждат посредством ехолокация, тяхното зрение изисква въздух за пренасяне на сигнала. Затова сетивата им не могат да получат информация за нищо извън тяхната собствена атмосфера. Те правят заключение за присъствието на тяхното собствено слънце, защото усещат неговата слаба радиация като източник на топлина. Трябвало е да разработят технология, която да им съобщава за самото присъствие на светлина. И след това е трябвало да създадат средства, чувствителни към светлината и към друга електромагнитна радиация, така че да могат да я детектират и измерват… Това е било само началото. Те е трябвало да насочат тези уреди към небето и да направят извод за Вселената извън техния роден свят и отвъд тяхното слънце. И накрая е трябвало да осъзнаят значението на звездите, да измерят разстоянията до тях, да построят кораби и да ги изследват… Те направили това… Всичко това… Докато ло’фтианците седели и дремели. Ние сме по-стара раса, но ако те не бяха намерили нашия свят и не бяха развили у нас самосъзнание и разбиране за Вселената, ние и досега щяхме да си стоим там като животни… В сравнение със сикропеанците или хората, ло’фтианците са нищо. В сравнение с Атвар Х’сиал аз съм нищо. Когато нейната светлина блести, моята не трябва да се вижда. Когато тя говори, за мен е чест да бъда инструментът, който предава мислите й на вас, хората… Слушате ли ме, професор Дариа Ланг? За мен е чест. Дариа Ланг?