Летен прилив

Като буболечка. При тази мисъл се почувства виновна.

Защо?

Тогава осъзна, че виси на предпазните колани с главата надолу. Трудно беше да се мисли в това положение, но трябваше да го стори. Беше жива! Върху носа и в очите й капеше някаква течност, която ужасно щипеше, но беше твърде студена, за да е кръв. Но какво бе състоянието на другите двама, Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа? „Не и буболечки — помисли си тя. — Всъщност те бяха по-малко буболечки и от нея. Разумни същества. Засрами се, Дариа Ланг!“

Беше ли ги убила със своето скапано пилотиране?

Дариа проточи врат и се опита да погледне зад себе си. Нещо не беше в ред с врата й. По врата и лявото й рамо премина топла вълна още преди да се обърне. Не можа да види нищо.

— Д’жмерлиа? — нямаше смисъл да вика Атвар Х’сиал. Дори ако сикропеанката можеше да я чуе, тя не можеше да й отговори. — Д’жмерлиа?

Никакъв отговор. Чу човешки гласове отвън. Викаха ли я? Не, викаха се един друг… Трудно бе да се чуе от воя на вятъра.

— Не мога да го направя по този начин — мъжки глас. Горната част е счупена. Ако тази подпора подаде, тежестта ще им смачка черепите.

— Във всички случаи са обречени — и една жена. — Вижте как са ударени. Корпусът е сплескан. Да почакаме ли да дойдат крановете?

— Не. Чух глас. Осветете. Ще вляза вътре.

Светлина! Дариа изпадна отново в паника. Тъмнината около нея беше пълна, по-тъмно от среднощна доба, тъмно като пирамидата в сърцето на Сентинел. По това време на годината на Опал непрекъснато има дневна светлина от Мандъл или от неговия спътник, Амарант. Защо не може да вижда?

Тя се опита да сдържи сълзите си, но не успя. Вдигна дясната си ръка да ги избърше. Лявата й ръка сякаш беше изчезнала… Не я усещаше, нямаше никаква реакция, само болка в рамото, когато се опита да я премести.

От разтриването очите още повече я засмъдяха. Все още не можеше нищо да види.

— Господи, каква каша! — беше отново мъжът. Пред нея имаше съвсем мъждукаща светлина, като факла, гледана през затворени очи. — Али, тук са трима… струва ми се. Двама извънземни, притиснати един в друг. Навсякъде телесна течност от буболечки. Не знам кое какво е и не смея да ги пипна. Изпрати сигнал за помощ. Виж дали можеш да намериш някого около космодрума, който разбира от анатомия на извънземни.

Чу се слаб неясен отговор.

— По дяволите, не знам — гласът беше по-близо. — Нищо не помръдва… Може би всички са мъртви. Не мога да чакам. Целите са покрити с черно масло. Една искра, и ще станат на чипс.

Далечен, неясен говор. Повече от един човек.

— Няма значение — гласът беше точно до нея. — Трябва да ги измъкнем навън. Някой да дойде да помогне.

Ръцете, които я хванаха, бяха внимателни, но когато я стиснаха за рамото и за врата, тъмнината пред взора й беше разкъсана от галактически фойерверки. Тя изпищя, но звукът, който излезе, приличаше повече на мяукане на коте.

— Чудесно! — ръката върху рамото й се премести и я стисна силно.

— Жива е. Успях. Дръж здраво.

Дариа беше измъкната, с лице върху кална плетеница от корени и смачкани стебла от папрат, с натъпкана в устата топка със слузест и противен вкус. Тя се задави. Когато един корен се заби в счупената й ключица, през ума й внезапно премина мисълта: Не си заслужава да оставам в съзнание за такова унижение!

Тъмнината я обгърна. Време беше да престане да се бори. Време беше да почива, да потъне в успокояваща тъмнина.

Трябваше й цял ден, докато разбере, но най-после беше сигурна — диалогът между човек и сикропеанец бе невъзможен без помощта на Д’жмерлиа или друг ло’фтиански посредник, но комуникация беше осъществима. И тя можеше да предаде много неща.

Твърдият сикропеански екзоскелет правеше невъзможно предаването на изражение на лицето в човешкия смисъл на тази дума. И двата вида обаче използваха езика на тялото. Те просто трябваше да разкрият кодовете си с движения.

Например, когато Атвар Х’сиал беше сигурна, че знае отговора, който Дариа ще й даде, тя леко се навеждаше настрана. Често вдигаше един или двата си предни крака. Когато не знаеше отговора и искаше да го чуе, финото хоботче се прегъваше и скъсяваше — съвсем малко. А когато беше наистина възбудена… или разтревожена от коментар или въпрос — трудно беше да се направи разлика — косъмчетата и четината на дългите й, подобни на ветрила антени се изправяха нагоре и заприличваха на четки.

Каквито станаха, когато на сцената се появи Джулиъс Грейвс. Поразително!

Дариа знаеше за Съвета — всички знаеха, — но тя беше твърде заета с личните си проблеми, за да му обърне голямо внимание. И тя все още не беше наясно с неговите функции, макар да знаеше, че включват и въпроси на етиката.

— За всеки се предполага, че е загадъчен, професор Ланг — каза Грейвс.

Той й се усмихна, но неговата голяма, мършава глава превърна усмивката му в застрашителна мимика. Не беше ясно кога се бе приземил на космодрума на Старсайд, но сигурно нарочно бе избрал за посещението си при нея неподходящо време. Тя и Атвар Х’сиал предварително бяха провели обсъждане и всичко беше подготвено да приемат суровите факти, както и кой какво ще върши, защо, и кога.

— Всички са загадъчни — продължи Грейвс, — освен онези, чийто постъпки оправдават действията на Съвета.

Дариа беше сигурна, че лицето й я издава. Онова, което се готвеше да направи със сикропеанката, не трябваше да засяга Съвета. Нямаше нищо неетично, ако при важна научна задача избегне бюрокрацията, дори в тази задача да не е напълно посветен никой на Опал. Какво друго вършеха членовете на Съвета?

Но Грейвс я гледаше със свирепите си замъглени сини очи и тя беше сигурна, че той съзира вина в нейните.

Ако не бе така, сигурно щеше да я открие в Атвар Х’сиал! Антените стояха като дълги четки и Д’жмерлиа в желанието си да говори издаваше безсмислени звуци.

— По-късно, уважаеми съветнико, ще ни бъде много приятно да се срещнем по-късно. Но в момента имаме неотложна среща — Атвар Х’сиал отиде толкова далеч, че взе ръката на Дариа Ланг в лапата си. Докато сикропеанката я дърпаше към вратата — навън, където валеше дъжд! — Дариа за първи път забеляза, че долната страна на лапата й е покрита с прилични на малки кукички черни косъмчета. Дариа не би могла да освободи ръката си дори ако беше готова да направи скандал пред Джулиъс Грейвс.

Това беше друга атрофирала останка от далечния летящ прародител на Атвар Х’сиал, който вероятно е трябвало да се захваща за дървета и скали.

„Е, никой от нас не е пряк потомък на боговете, нали? — разсъждаваше тя. — Във всеки от нас има останали след еволюцията атавистични белези.“ Дариа погледна неволно собствените си нокти. Бяха мръсни. Изглежда тя вече възприемаше отвратителните маниери на Опал и Куейк.

— Къде? — прошепна тя. Джулиъс Грейвс се нуждаеше от феноменален слух, за да чуе сред плющящия дъжд казаното от нея, но Дариа беше сигурна, че той гледа подир тях. Учуден, несъмнено, къде отиват, и то в това лошо време. Тя се почувства много по-добре вън от неговото полезрение.

— Ще поговорим за това след минутка — приемайки директно сигналите от нервните феромони на Атвар Х’сиал, Д’жмерлиа скачаше нагоре-надолу, сякаш подгизналата площадка на космодрума беше нагрята до червено. Ло’фтианският глас трепереше от настойчива молба. — Влезте в колата, Дариа Ланг. Влезте!

И двете същества се пресегнаха да я вкарат в колата.

Тя отблъсна лапите им настрана.

— Искате ли Грейвс да си помисли, че се върши нещо незаконно? — изсъска Дариа към Атвар Х’сиал. — Успокойте се!

Тази реакция я накара да се почувства малко по-добре. Сикропеанците имаха репутация на същества с ясна, рационална мисъл. Мнозина от тях, всъщност всички сикропеанци казваха, че превъзхождат хората по интелектуална сила и поведение. И освен това Атвар Х’сиал бе разтревожена така, сякаш планираха да извършат някакво голямо престъпление.