Летен прилив

Двете извънземни се скупчиха в колата подир нея и я заблъскаха напред.

— Вие не разбирате, Дариа Ланг — докато Атвар Х’сиал затваряше вратата, Д’жмерлиа я буташе към пилотското място. — Това е първата ви среща с член на съвета на един основен вид. На тях не може да им се вярва. Заблуда е, че се ограничават само върху етични въпроси! Те нямат мярка, мислят, че имат право да се бъркат във всичко, независимо колко малко ги засяга. Ние не бихме могли да провеждаме дискусия в присъствието на Джулиъс Грейвс! Той сигурно ще надуши и ще провали всичко, което сме планирали. Трябва да се махнем далеч. И то незабавно!

Докато Д’жмерлиа говореше, Атвар Х’сиал правеше енергично знаци на Дариа да излети. Буреносните облаци бяха покрили застрашително половината небе. Дариа посочи с пръст нагоре после разбра, че ехолокацията на сикропеанците не може да „засече“ нищо на такова разстояние. Дори с невероятните си очи, светът на Атвар Х’сиал беше ограничен до сфера с диаметър не повече от сто метра.

— Времето е лошо нататък, на изток.

— Тогава летете на запад — каза Д’жмерлиа. — Или на север, или юг. Но летете — ло’фтианецът се беше свил на пода на въздушната кола, докато Атвар Х’сиал беше навела глава до страничния прозорец. Сляпото й лице сякаш бе загледано в нищото.

Дариа излетя рязко нагоре и се насочи към по-светлите облаци вляво. Ако се издигне над тях, колата ще може да кръжи в продължение на часове.

Колко? Тя не изпитваше желание да научи. По-добре да продължи да се изкачва, да се отдалечи от бурята и да намери тихо местенце, където може да ги остави близо до края на слинга.

Два часа по-късно се наложи да се прости с тази идея. Бурята се простираше на огромна площ и силата на ветровете не намаляваше. Бяха отлетели до края на слинга и продължиха далеч зад него в търсене на удобно за кацане място, но не намериха такова. Нещо по-лошо — тъмната маса на гръмотевичната буря ги преследваше. Повече от три четвърти от хоризонта беше покрит с плътна сива маса. Радиото на колата предаде съобщение на метеорологичната служба за буря от пета степен, но не си направи труда да уточни района. Мандъл беше залязъл и те летяха само на дневната светлина на Амарант.

Тя се обърна към Атвар Х’сиал:

— Не можем вечно да кръжим, а аз не искам да оставя нещата за последната минута. Имам намерение да се издигнем по-високо, в слоеве, където бурята не се усеща. После ще останем над нея и ще се върнем по пътя, по който дойдохме. Най-доброто място за приземяване е онова, от което излетяхме.

Когато Д’жмерлиа предаде съобщението й на Атвар Х’сиал тя кимна замислено. Бурята не беше страшна за сикропеанците… може би защото не можеха да видят препускащите черни облаци. Техните тревоги по-скоро бяха свързани с Джулиъс Грейвс.

Докато летяха, Атвар Х’сиал изложи чрез Д’жмерлиа цялостния си план. Веднага щом капитан Ребка се върне, ще научат на кого е разрешено да отиде на Куейк. Ако им е отказано, ще продължат към Куейксайд с въздушна кола, чийто наем вече е платен. Тя се намираше на малко летище на друг слинг, недалеч от космодрума на Старсайд. За да достигнат до него, ще наемат местна кола, чиято далечина на полета е толкова ограничена, че Ребка и Пери никога не биха допуснали, че възнамеряват да стигнат чак дотам.

Атвар Х’сиал и преводачът й Д’жмерлиа без затруднения можеха да уредят всичко това. Онова, което не биха могли да направят, единствената задача, която без Дариа Ланг беше неосъществима, бе да вземат капсула на Умбиликал.

Тя изложи своите съображения. Дариа слушаше с половин ухо, като се мъчеше да надмогне бурята. Никой сикропеанец преди нея не беше посещавал Опал. Появата на такъв на Куейксайд, опитващ се да се качи на капсула на Умбиликал, щеше да повдигне много въпроси. Нямаше да й се даде достъп, без да се проверят разрешителните, а това щеше да ги отведе обратно при Ребка и Пери.

— Но вие — каза Д’жмерлиа — веднага ще получите разрешително. Вече сме ви приготвили необходимите документи — нагънатата повърхност на хоботчето на Атвар Х’сиал малко се изправи. Тя се наведе над Дариа и събра предните си крайници като за молитва. — Вие сте човек… и сте жена.

Сякаш това щеше да помогне. Дариа въздъхна. Пълната комуникация между видовете може би бе невъзможна. Тя им беше казала три пъти, но сикропеанката, изглежда, не можеше да възприеме мисълта, че при хората жените не са неоспорим авторитет и доминиращ пол.

Дариа насочи колата нагоре. Бурята си я биваше. Те трябваше да бъдат над и отвъд гръмотевичните мълнии, преди да започнат да се спускат и въпреки стабилността и мощността на въздушната кола, тя не изпитваше удоволствие от задачата, която й предстоеше.

— Ние знаем правилната последователност от манипулации за издигане по Умбиликал — продължи Д’жмерлиа.

— След като ни осигурите достъп до капсулата нищо не може да ни спре да отидем на Куейк.

Тези думи бяха предназначени да окуражат Дариа и да премахнат всякакви тревоги. Странно, но те имаха обратен ефект. Тя се зачуди. Сикропеанката беше пристигнала на Опал след нея… и въпреки това вече имаше подготвени фалшиви документи? И знаеше всичко за правилната последователност от манипулации за Умбиликал. Кой й ги беше дал?

— Кажи на Атвар Х’сиал, че ще трябва да си помисля, преди да взема окончателно решение.

Да помисли и научи малко повече, преди да се съгласи, на каквото и да е пътуване с Атвар Х’сиал до Куейк. Извънземната, изглежда, знаеше всичко за Добел.

Освен, може би, за опасностите от бурите на Опал.

Те се спускаха. Турбуленцията ставаше застрашителна. Дариа почувства страхотната сила на вятъра върху колата. Тя се молеше системата за автоматично стабилизиране и приземяване да са по-надеждни. Тя не беше суперпилот.

Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа бяха доста спокойни. Може би съществата, независимо колко далечни потомци бяха на летящи прародители, гледаха по-оптимистично на пътуването по въздух.

Дариа сигурно никога нямаше да свикне с това. Стомахът й се беше свил на топка. Бяха сред облаците и се спускаха в дъждовна буря с такава скорост, каквато нито беше практикувала, нито беше чувала на Сентинел Гейт. С видимост под сто метра и никакви ориентири тя трябваше да разчита на радиофаровете на автоматичната система за насочване на Старсайд.

Ако изобщо работеше в такъв порой.

През предното стъкло не се виждаше нищо, освен плющящия дъжд. Спускаха се дълго… много дълго. Тя стоеше пред пулта за управление и се взираше в уредите. Височина — триста метра. Разстояние до радиофара — два километра. Сигурно до приземяването оставаха секунди. Но къде беше космодрумът?

Дариа вдигна глава от пулта и след две секунди зърна светлините на пистата. Бяха точно където трябва, точно пред пистата. Тя намали скоростта и се насочи към светещата линия. Колелетата за миг докоснаха пистата. Тогава силен насрещен вятър подхвана колата, повдигна я и я отнесе отново нагоре и настрани.

Всичко ставаше като на забавена лента.

Колата падна. Тя видя как едното крило заора в мократа хлъзгава почва…

… видя дълбока, неравна и изкривена бразда… чу удара, който разчупи колата на две…

… почувства първото странично премятане…

… и разбра, съвсем сигурно, че най-добрата част от приземяването беше приключила.

Дариа нито за миг не изгуби съзнание. Беше толкова убедена в този факт, че след малко умът й имаше обяснение за ставащото. То беше много просто — всеки път, когато дори за момент затвореше очи, някак си гледката се променяше.

Първо мъката и възмущението от влаченето по мократа, неравна почва. Всъщност нямаше никаква гледка, защото беше изгубила зрението си.

(Мигане)

Тя лежеше по гръб, а някой, наведен над нея, миеше с гъба главата й.

— Брадичка, уста, нос — изреди някакъв глас. — Очи. И ужасна болка.

— Прилича на трансмисионна течност — не говореше на нея. — Няма проблем, не е отровна. Можеш ли да обслужиш другите?