Буреносен фронт

Въздъхнах. Тут не можеше да различи „Домино“ от „Пица Хът“. Той нямаше база за сравнение и не можеше да чете — повечето елфи упорито отричаха писаното слово.

И така, разполагах с две следи. Някой е поръчал пица. Това означаваше поне две неща. Първо, че тук е имало хора предната нощ, и второ, че някой ги е видял и е разговарял с тях. Може би дори ще успея да открия шофьора, който е доставил поръчките, и да го питам дали е видял Виктор Селс.

Втората следа беше казаното от Тут, че „смъртните са спортували“. Елфите не ценят особено навика на смъртните да се отдават на спортни занимания, освен ако в тях няма разголване и сладострастие. Те обичат да дебнат тийнейджъри, които се натискат, и да си правят шеги с тях. Ако въобще може да се говори за „спорт“ в случая, вероятно Виктор е бил тук с някоя любовница.

Започнах да мисля, че Моника Селс се заблуждава. Нейният съпруг не се е скрил тук, за да се упражнява в магьосничество, независимо от наличието на съмнителния талисман. Той се е спотаил в това любовно гнезденце с приятелката си, подобно на всеки друг съпруг, отегчен от скучния и еднообразен живот с половинката си. Не е достойно за възхищение, но поне е разбираемо.

Единственият проблем беше как щях да кажа на Моника. Имах чувството, че тя нямаше да повярва на подобно сведение.

Събрах чинийката, чашката и купичката и ги прибрах в черната найлонова раница заедно със сребърния нож. От дългото ходене краката вече ме боляха и с нетърпение очаквах да се прибера вкъщи и да се наспя.

В този момент от мрака изникна мъж с изваден меч в ръката, без никакъв предупредителен звук или полъх на магия да оповести неговото появяване. Той беше висок колкото мен, но едър и широкоплещест и движеше огромното си тяло с някакво особено достойнство. Вероятно петдесетинагодишен, с посребряла на кичури коса, наметнат с дълго черно палто, подобно на моето, а панталонът и сакото му бяха издържани в тъмни цветове — въгленовочерно и тъмносиньо. Носеше искрящо бяла риза, която би била по-подходяща за смокинг. Имаше опасни сиви очи, заобиколени от леки бръчки. Луната се отразяваше в тях със същите отблясъци, както от сребристата повърхност на меча. Той тръгна решително към мен и заговори със спокоен тон:

— Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден, безотговорното използване на собствени имена, за да се постави някой в подчинение, е нарушение на Четвъртия Закон на магията. Предупреждавам те, че си под Проклятието на Дамокъл. Следващо нарушение на закона няма да бъде търпяно. Присъдата за него е смърт от посичане с меч и ще бъде изпълнена незабавно.

Глава 7

Случвало ли ви се е да срещнете посред нощ в горите край езерото Мичиган мъж със зловещ вид и с изваден в ръка меч, чието острие изглежда дълго десет мили? Ако ви се е случвало, потърсете професионална помощ. Ако ли не, повярвайте ми, че такова нещо може да ви изкара акъла.

Поех дълбоко въздух и положих усилия, за да не изрека някоя фраза на развален латински, която да обгърне тялото му в пламъци и да го превърне в купчина пепел. Реагирам много лошо на страх — не се опитвам да бягам или да се крия, а просто искам да размажа това, което го е причинило. Знам, реакцията ми е първосигнална, но определено й се доверявам.

Убийство по рефлекс е малко крайна проява и вместо да го изпепеля, кимнах в отговор:

— Добър вечер, Морган. Знаеш не по-зле от мен, че тези закони се отнасят до смъртните, а не до елфите. Особено когато става дума за нещо съвсем незначително като това, което току-що направих. И ако искаш да знаеш, не съм нарушавал Четвъртия закон. Той можеше да избира дали да приеме предложението ми, или не.

Мрачното, обветрено лице на Морган стана още по-мрачно, а бръчките край устата му — още по-дълбоки.

— Това са процедурни въпроси, Дрезден.

Силните му ръце стиснаха още по-здраво дръжката на меча. Прошарената му коса беше вързана на опашка на тила и приличаше на Шон Конъри в някой от неговите филми, само дето лицето на Морган беше прекалено изпито, за да го докара съвсем на вид.

— Какво имаш предвид? — попитах аз, като се опитвах да не издавам, че съм нервен и разстроен.

А всъщност бях. Морган беше моят Пазител, натоварен от Белия съвет да следи дали не нарушавам някой от Законите на Магията. Той ме следеше и шпионираше непрекъснато, идваше да души особено много след като бях изрекъл някое заклинание. Проклет да съм, ако позволя на този Цербер на Съвета да види и следа от страх у мен. Подобно на всеки параноичен фанатик, той би го изтълкувал като чувство за вина. Единственото, което трябваше да правя, е да запазя спокойно изражение и да не позволя умората да ме накара да изпусна нещо, което той би могъл да използва срещу мен.

Морган беше един от най-смъртоносните призователи в света. Нямаше достатъчно ум, за да се усъмни в лоялността си към Съвета, и владееше по-добре от мнозина най-светкавични и мръсни магии.

Достатъчно мощни и ужасни, за да разкъсат сърцата на Томи Том и Дженифър Стантън, ако пожелае.

— Имам предвид — каза той намръщено, — че съм натоварен да следя как използваш силите си и да се убедя, че не злоупотребяваш с тях.

— Разследвам изчезването на един човек — отговорих аз. — Единственото, което съм направил, е да призова един росен елф и да поискам да ми даде известна информация. Хайде, Морган. Всеки от нас прибягва до елфите от време на време. В това няма нищо лошо. Не се опитвам да ги контролирам. А само да науча нещо от тях.

— Формално погледнато е така — изръмжа Морган.

Вирнах заплашително глава — бяхме еднакви на ръст, но той ме превъзхождаше поне с петдесетина килограма. Можех да си избера по-подходящ противник, но той започваше да ме дразни.

— Формален поглед, зад който мога да се скрия доста успешно. Освен ако не изпитваш желание да призовеш Съвета и да проведем спора си пред тях. Знаеш, че ще им отнеме поне два дни да отложат плановете си, да уредят пътуването и да пристигнат тук. Не мога да си представя, че искаш да доведеш група недъгави старци и да ги накараш да прекъснат експериментите си само за да разберат дали слуховете, които се носят тук, са верни. Но ако мислиш, че се налага…

Морган изсумтя към мен.

— Не, не си струва.

Разтвори полите на тъмния си тренчкот и прибра меча в ножницата му. Мечът не беше най-опасното оръжие, съвсем не, но олицетворяваше авторитета, даден му от Съвета, и ако слуховете бяха верни, той бе надарен със силата да обезврежда всякакви магически заклинания, насочени срещу него. Нямах никакво желание да се стигне дотам и да трябва да проверявам, дали слуховете са верни.

— Радвам се, че сме на едно мнение — казах аз. — Приятно ми беше да те видя — и тръгнах край него.

Морган сложи едрата си ръка на рамото ми и сви пръсти.

— Не съм приключил с теб, Дрезден.

Не бих се опитвал да му противореча, докато играеше ролята на пратеник на Белия съвет. Но той не изпълняваше вече тази роля. Мечът беше прибран и той действаше от свое име, без да е облечен с някакъв официален авторитет — поне формално погледнато беше така. А той държеше много на правилата. Най-напред ми изкара ангелите, а след това ми досади — в тази последователност. А сега се опитваше да ме тормози. Мразя грубияните.

Така че поех пресметнат риск и го ударих колкото се може по-силно със свободната си ръка.

Мисля, че ударът го изненада повече от всичко друго. Той отстъпи крачка назад, за да не бъде изненадан отново, и само примигна. Изтри устата си с ръка и когато разтвори пръстите си, по тях имаше кръв.

Стъпих здраво на краката си и се изправих пред него, избягвайки погледа му.

— Не ме докосвай.

Морган продължаваше да ме гледа. След това видях, че лицето му се сгърчи от гняв и вените на слепоочията му се издуха.

— Как смееш? — каза той. — Как смееш да ме удряш?

— Не беше кой знае колко силно — отговорих аз. — Ако говориш от името на Съвета, бих се отнесъл към теб с цялото дължимо уважение. Но не мога да те търпя, когато се заяждаш по лични причини.