Буреносен фронт

Видях как от ушите му буквално излезе пара, когато се замисли върху отговора ми. Потърси причина да ме нападне, но разбра, че според закона няма никакви основания да го направи. Споменах ли вече, че не беше много умен? И държеше много да се спазва законът.

— Ти си откачен, Дрезден — изплю той накрая. — Арогантен и луд.

— Може и така да е — отговорих аз.

Напрегнах се в готовност да хукна колкото може по-бързо. Не обичам да бягам от това, което ме плаши, но също така не обичам да участвам в обречени схватки, а Морган ме превъзхождаше с опит и с поне петдесет кила. Нямаше точка в закона, която да те предпази от него, и ако проумееше това, можеше да предприеме нещо. Крошето, което му праснах, го изненада, но едва ли щях да успея да го повторя.

— Снощи някой е убил двама души с помощта на магия. Дрезден, аз мисля, че си ти. И когато разбера как точно е станало и го свържа с теб, ще умреш, преди да успееш да направиш заклинание срещу мен. — Морган изтри кръвта от устните си.

Беше мой ред да примигна. Опитах се да превключа скоростите в мозъка си, за да се справя със смяната на темата. Магьосник е извършил убийство. А аз бях магьосник, вече осъждан за това, че съм убил посредством магия, и само благодарение на клаузата за самоотбрана бях отървал кожата. Полицаите винаги подозират най-напред рецидивистите, преди да се насочат към други заподозрени. Поне що се отнася до мен, Морган мислеше като полицай.

За него аз бях само опасен лъжец.

— Това не е сериозно — възразих аз. — Мислиш, че аз съм го извършил?

Той се усмихна подигравателно. В гласа му звучеше презрение и абсолютна увереност.

— Не се опитвай да го криеш, Дрезден. Сигурно смяташ да се измъкнеш с някоя измама, която старците от Съвета няма да могат да разгадаят. Но този път грешиш. Ние ще разберем как си го направил и ще стигнем до теб. И този път ще направим така, че никога вече да не можеш да навредиш.

— Хайде, стига — прекъснах го аз. Беше трудно, много трудно да поддържам тона на гласа си толкова игрив, колкото ми се искаше. — Не съм го направил. И освен това помагам на полицията да открие извършителя.

— Полицията? — попита Морган. Той присви очи в усилие да разгадае изражението ми. — Като че ли те могат да се справят с подобен случай. Няма да ти бъдат от полза. Дори ако нагласиш нещата така, че някой да попадне под законите на смъртните вместо теб, Белият съвет ще се погрижи справедливостта да възтържествува. — Очите му излъчваха фанатичен блясък.

— Както и да е. Виж, ако откриеш нещо относно убиеца, което би могло да бъде от полза за полицията, ще ми се обадиш, нали?

Морган ме изгледа с дълбоко отвращение.

— Искаш от мен да те предупредя, когато подозренията ни падат върху теб, Дрезден? Вярно, млад си, но не подозирах, че си толкова глупав.

Прехапах устни, за да не изстрелям очевидния отговор. Морган вече беше на ръба да избухне. Ако бях осъзнал колко яростно искаше да ме хване в издънка, нямаше да налея масло в огъня и да го ударя по устата.

Добре де. Може би пак щях да го направя, но не толкова силно.

— Лека нощ, Морган — сбогувах се аз, преди голямата ми уста да ми навлече още неприятности.

Движението му беше по-бързо, отколкото можеше да се очаква от човек на неговата възраст. Юмрукът му срещна челюстта ми със свръхзвукова скорост и аз се намерих на земята, като марионетка с прерязани конци. Доста време единственото, което можех да правя, беше да дишам. Морган стърчеше над мен.

— Наблюдаваме те, Дрезден. — Обърна се и закрачи към гората, чиито сенки бързо погълнаха черната му наметка. До мен достигна само гласът му: — Ще разберем какво точно е станало.

Не посмях да му отвърна с нещо хапливо. Попипах с пръсти челюстта си, за да видя дали не е счупена. Изправих се и се запътих с омекнали крака към „Костенурката“. Искрено се надявах Морган да открие истината. На първо място това щеше да попречи на Белия съвет да ме екзекутира за нарушаване на Първия закон.

Чувствах, че ме гледа през целия път до колата. Проклет да е. Явно му доставя голямо удоволствие да ме следи. Бях убеден, че където и да отида през следващите няколко дни, той ще е зад мен и ще ме дебне. Беше като някой голям котарак от анимационните филми, който чака до мишата дупка горкото мишле да си подаде нослето, за да го размаже с голямата си лапа. А аз се чувствах точно като мишлето.

Тази аналогия малко ме ободри. В анимационните филми големите котараци винаги загазват. Може би същото щеше да сполети и Морган.

Част от проблема беше, че винаги когато срещах Морган, в паметта ми нахлуваха спомени от ужасните ми младежки години. По това време започнах да изучавам магията, а тогавашният ми ментор ме съблазняваше с Черната магия и накрая се опита да ме убие, защото отказах. Вместо това аз го убих, по-скоро случайно — но той беше мъртъв и аз го бях извършил чрез магия. Бях нарушил Първия закон: Не убивай. Ако някой го наруши, има само една присъда за виновния и тя се изпълнява с меч.

Белият съвет отмени смъртната присъда, защото по традиция магьосникът може да използва своята смъртоносна сила само ако е заплашен собственият му живот или животът на беззащитни същества. А твърдението ми, че съм бил нападнат първи, не можеше да бъде оспорено от трупа на учителя ми. Затова те ми наложиха един вид условна присъда с незабавно последващо изпълнение — едно провинение, и съм мъртъв. Имаше членове на Съвета, които смятаха, че тази присъда е безумно несправедлива (аз бях един от тях, но моят глас не се броеше). Други бяха на мнение, че е трябвало да бъда екзекутиран, независимо от смекчаващите вината обстоятелства. Морган принадлежеше към втората група. Лош късмет за мен.

Имах чувството, че Съветът е доста враждебно настроен, независимо от благосклонното му решение. Те продължаваха да ме подозират и освен това бях трън в очите им, защото нарушавах традицията и упражнявах открито занаята си. В Съвета имаше достатъчно много членове, които биха предпочели да ме видят мъртъв. Трябваше много да внимавам.

Оставих отворени прозорците на „Костенурката“ по целия път до Чикаго, с надеждата да се разсъня, а мозъкът ми работеше трескаво като хамстер във въртящо се колело, но не можах нищо да измисля.

Иронията беше толкова абсурдна, че косата ми се изправи. Белият съвет ме подозираше, че аз съм извършил убийството, и ако не се появеше друг заподозрян, щях да опера пешкира. Разследването на Мърфи добиваше изключително голямо значение за мен. Но за да бъда полезен в него, се налагаше да открия по какъв начин убиецът е направил заклинанието, а за целта щях да се впусна в много съмнителни разследвания, които сами бяха достатъчни, за да ми навлекат смъртна присъда. Параграф двайсет и две. Ако имах по-високо мнение за интелигентността на Морган, щях да предположа, че той е извършил убийствата, за да ги прехвърли на мен.

Но това едва ли беше така. Колкото и да изопачаваше и преиначаваше правилата, Морган никога не би нарушил закона така грубо. Но ако не беше той, кой тогава? Нямаше толкова много притежатели на заклинателна сила — освен ако нямаше някакви недостатъци в законите, които управляват магията, позволяващи сърцата да избухват сравнително по-лесно от други органи.

Бианка сигурно знаеше повече за евентуалния извършител — няма начин. Бях планирал да се срещна с нея, а посещението на Морган направи това още по-наложително. Мърфи нямаше да подскочи от радост, че се бъркам в нейната част от разследването. Още повече че работите на Белия съвет трябва да се пазят в дълбока тайна от обикновените хора, поради което едва ли щях да успея да й обясня защо го правя. Голям купон.

Понякога си мисля, че Някой там горе наистина ме мрази.

Глава 8

Когато се прибрах вкъщи, вече минаваше два часът след полунощ. Часовникът на „Костенурката“ не работеше (естествено), но успях да отгатна времето с доста голяма точност по положението на луната и звездите. Бях напрегнат, уморен и нервите ми бяха обтегнати като струни на китара.