Буреносен фронт

— Дрезден — поздрави Мак и аз се разположих на бара.

Затъмненото удобно помещение беше полупразно — имаше само няколко мъже, които бях срещал тук и познавах по физиономия, и които играеха шах на една маса в дъното. Мак беше едър тип на неопределена възраст, но тъй като от него се излъчваха някаква мъдрост и здрав разум, не бих му дал по-малко от петдесет. Имаше кривогледи очи и малко злобна усмивка, но той и бездруго рядко се усмихваше. Не говореше много, обаче кажеше ли нещо, си струваше да го чуеш.

— Здравей, Мак — поздравих го аз. — Имах много гаден ден. Дай ми сандвич със стек, пържени картофи и тъмна бира.

— Ъхъ — отговори Мак.

Отвори една бутилка от пивото, собствено производство, и напълни чашата ми, като гледаше встрани от мен. Винаги прави така. Не го упреквам, като знам каква е клиентелата му. И аз не бих ги гледал в очите.

— Чу ли какво е станало в „Медисън“?

— Ъхъ — потвърди той.

— Гадна работа.

Подобен несериозен коментар не заслужаваше дори изръмжаване от негова страна. Мак ми подаде чашата и се зае с печката зад бара — сложи дърва и ги разръчка, за да горят равномерно.

Разлистих омачкания вестник и прегледах заглавията.

— Я виж. Още едно буйстване заради Трето око. За бога, тази дрога е по-лоша от крека.

Статията съобщаваше за пълен погром над една квартална бакалница, извършен от наркомани, надрусани с Трето око, които вярваха, че магазинът е предопределен да избухне, и затова бяха решили да изпреварят съдбата.

— Ъхъ.

— Чувал ли си такова нещо?

Мак поклати глава.

— Казват, че им отваряло третото око — казах аз, четейки статията. — И двамата наркомани се строполили на място. Били закарани в болница в критично състояние. Обаче знаеш ли какво?

Мак се обърна към мен, докато готвеше на печката.

— Убеден съм, че това е невъзможно. Ама че глупост. Внушават на горките момчета, че могат да правят магии.

Мак кимна към мен.

— Ако беше нещо сериозно, досега да са ме потърсили от управлението.

Мак сви рамене и се върна към печката. Надникна в неясното отражение на едно огледало зад бара.

— Хари — каза той, — следят те.

Денят беше твърде напрегнат и не можех да избягна чувството на стягане в раменете. Обхванах чашата си с две ръце и преговорих наум няколко израза на развален латински. Не пречи да се подготвиш за отбрана, в случай че някой реши да те нападне. По отражението в старото захабено огледало забелязах, че някой се приближава към мен. Мак продължаваше да готви невъзмутимо. Нищо не можеше да го смути.

Усетих парфюма още преди да се обърна.

— Я виж ти, госпожица Родригес — казах аз. — Винаги ми е приятно да ви видя.

Тя се закова на няколко крачки зад мен, очевидно смутена. Едно от предимствата да си магьосник, е, че хората винаги приписват всичко, което правиш, на магията, понеже не им идва на ум някакво по-просто обяснение. Тя изобщо не би предположила, че парфюмът й я издаде, а смяташе това, че съм я разкрил, без да я виждам, за проява на тайнствена, мистична сила.

— Заповядайте — поканих я аз. — Седнете. Предлагам да ви почерпя едно питие, но отказвам да ви кажа каквото и да било.

— Хари, не съм дошла по работа — смъмри ме тя и се разположи на съседното столче на бара.

Беше средна на ръст и притежаваше удивителна смугла красота, имаше делови вид и носеше сако и пола, чорапогащник и обувки с висок ток. Черната права коса беше подрязана на врата й на черта и бе разделена по средата на два кичура, които обрамчваха тъмната кожа на челото, подчертавайки ленивата привлекателност на дълбоките й очи.

— Сюзан — скарах й се аз. — Нямаше да сте тук, ако не сте по работа. Добре ли прекарахте в Брансън?

Сюзан Родригес беше репортер на чикагския „Аркейн“ — жълт вестник, който се занимаваше с всички свръхестествени и паранормални събития в Средния Запад. Най-често това, което пишеха, звучеше като: „Човекът маймуна забелязан с незаконното отроче на Елвис Пресли“ или „Мутиралият призрак на Кенеди отвлича омагьосано момиче скаут“. Но понякога, много рядко, „Аркейн“ отразяваше нещо истинско, като „Нашествието на невидимите“ от 1994 г., когато целият град Милуоки просто изчезна за повече от два часа. Правителствените спътникови снимки показаха долината на реката, обрасла с дървета и лишена от всякакво човешко присъствие. Всички връзки замлъкнаха. След няколко часа градът се появи отново и никой от неговите жители не беше усетил нищо.

Тя се въртеше около мен и по време на посещението ми в Брансън миналата седмица. Изобщо започна да се влачи след мен още от времето, когато ме интервюира малко след като бях отворил офиса си. Трябваше да й го призная — имаше инстинкт. И достатъчно любопитство да си създава непрекъснато проблеми. При първата ни среща към края на интервюто ме подлъга да я погледна в очите — млад репортер, който иска да види интервюирания под друг ъгъл. Но след като разменихме погледи, тя беше тази, която припадна.

Сега обаче ми се усмихна. Харесвах усмивката й. Придаваше интересна форма на устните й, които и иначе си бяха много привлекателни.

— Трябваше да останете за шоуто — каза тя. — Беше много впечатляващо.

Тя постави чантата си на бара и се поизправи на столчето си.

— Не, благодаря — отговорих й аз. — Сигурен съм, че нямаше да ми хареса.

— Редакторката ми много похвали репортажа. Дори смята, че ще спечели някаква награда.

— Представям си — казах аз. — Мистериозни видения обладават надрусана кънтри звезда. Истинска, сурова паранормална журналистика.

Погледнах към нея и тя срещна погледа ми без страх. Но не ми позволи да разбера дали подигравката ми я беше смутила.

— Разбрах, че днес са ви извикали за нещо от управлението — каза тя. Наведе се напред, така че лесно бих могъл да надникна в деколтето й под интересен ъгъл. — Много бих искала да чуя нещо за това, Хари. — Усмивката й стана многообещаваща.

Почти й отговорих със същата усмивка.

— Съжалявам — казах аз. — Подписал съм договор за конфиденциалност.

— Нещо неофициално тогава — настоя тя. — Според слуховете тези убийства били доста сензационни.

— Не мога да ви помогна, Сюзан — отговорих аз. — Дори и да ме разчекнат с диви коне, пак няма да ви кажа.

— Само един намек — продължи да настоява тя. — Една думичка. Нещо, споделено между двама души, които много се привличат.

— И кои може да са тези двама души?

Тя се облегна на бара, подпря брадичка на ръката си и ме загледа с присвити очи под плътните си дълги мигли. Едно от нещата, които ми харесваха в нея, беше, че въпреки че използваше своя чар и женственост в преследването на различни истории, въобще нямаше представа колко е привлекателна — бях се нагледал на това през последната година.

— Хари Дрезден — каза тя, — вие ме влудявате. — Присви очи още малко. — Дори не удостоихте деколтето ми и с най-бегъл поглед — упрекна ме тя.

Отпих от бирата си и дадох знак на Мак да донесе и на нея.

— Виновен.

— Повечето мъже вече да са захапали въдицата — оплака се тя. — Какво ви става, Дрезден?

— Аз съм чист по сърце и душа — отговорих аз. — Никой не може да ме корумпира.

Тя ме погледна разочаровано за миг. После отметна назад глава и се разсмя. Имаше красив смях — гърлен и плътен. Тогава погледнах към гърдите й, макар и само за секунда. Чистото сърце и душа са донякъде, но накрая хормоните си казват думата. Не съм тийнейджър, но не съм и някакъв експерт в тази област. Изцяло съм съсредоточен в работата си и нямам много време за срещи и флиртове с нежния пол. Когато се е случвало, не е било много сполучливо.

Сюзан беше качествена мацка — красива, умна, привлекателна, мотивите й бяха ясни и прости и тя съвсем почтено преследваше целите си. Флиртуваше с мен по-скоро защото се нуждаеше от информация, а не защото й харесвах. Понякога успяваше. Друг път — не. Но сега новината беше прекалено гореща, за да могат „Аркейн“ или Сюзан да се доберат до нея — ако Мърфи разбереше, че съм подшушнал нещо за случая, щеше да сложи сърцето ми между две филийки и да го схруска вместо сандвич.