Защитения

– Пази – каза той на Здрачен танцьор и жребецът изцвили.

Скоро след това намериха лагера, плувнал в кръв и полуизядени тела. Лийша вдигна престилката си, за да покрие уста срещу смрадта. Роджър повърна и избяга от сечището.

Но Лийша не виждаше кръв за пръв път.

– Само двама – каза тя, докато преглеждаше остатъците с прекалено смесени чувства, за да започне да ги подрежда.

Изрисувания кимна.

– Липсва немият – каза той. – Гигантът.

– Да – каза Лийша. – Кръгът също.

– Кръгът също – съгласи се Изрисувания след миг.

***

Натежалите облаци продължиха да се събират, докато тримата се връщаха при конете си.

– Има вестоноска пещера на шестнайсет километра нагоре по пътя – каза Изрисувания. – Ако побързаме и пропуснем обяда, ще стигнем преди дъжда. Ще се наложи да останем в убежището, докато бурята отмине.

– Мъжът, който убива ядрони с голи ръце, се страхува от малко дъждец? – попита Лийша.

– Ако облакът е достатъчно плътен, могат да се надигнат по-рано – отвърна Изрисувания.

– И откога се страхуваш от ядрони? – попита Лийша.

– Глупаво и опасно е да се биеш в дъжда – каза Изрисувания. – Дъждът прави кал, а калта скрива защити и проваля стойката ти.

Едва се бяха настанили в пещерата, когато бурята се разрази. Дъжд на парцали превърна пътя в кал, а небето потъмня, разкъсвано от време на време от ярки светкавици. Вятърът свистеше срещу тях, подсилен от грохота на гръмотевици.

По голямата част от входа на пещерата вече беше защитена, символи на мощта бяха изрязани дълбоко в скалата, а Изрисувания бързо подсигури останалата част с набор от защити, скътани вътре.

Както предвиди Изрисувания, няколко демона се надигнаха по-рано във фалшивата нощ. Той гледаше безжалостно, докато излазваха от най-тъмните кътчета на гората, доволни, че са напуснали рано Ядрото. Кратките проблясващи светлини очертваха гъвкавите им силуети, докато се веселяха в калта.

Опитаха се да си проправят път към пещерата, но защитите бяха непоклатими. Тези, които дръзваха да се приближат повече, съжаляваха, посрещнати с пробождане от жилещото копие на Изрисувания.

– Защо си толкова ядосан? – попита Лийша, докато вадеше паници и лъжици от чантата си, а Роджър наклаждаше малък огън.

– Достатъчно зле е, че се надигат през нощта – изсъска Изрисувания. – Нямат права и върху деня.

Лийша поклати глава.

– Щеше да бъдеш по-щастлив, ако приемаше нещата такива, каквито са – посъветва го тя.

– Аз не искам да съм щастлив – отвърна той.

– Всеки иска да бъде щастлив – надсмя му се Лийша. – Къде е тенджерата?

– В чантата ми – каза Роджър. – Аз ще я взема.

– Няма нужда – отвърна Лийша и стана. – Ти гледай огъня. Аз ще я донеса.

– Не! – извика Роджър, но въпреки че скочи на крака, видя, че е закъснял. Лийша извади преносимия му кръг и се вцепени.

– Но... – заекна тя, – нали те го взеха!

Тя погледна Роджър и видя как очите му прескочиха към Изрисувания. Обърна се към него, но не успя да разчете нищо в сенките на качулката му.

– Някой ще ми обясни ли? – настоя тя.

– Ние... си го взехме обратно – каза Роджър неуверено.

– Знам, че сте си го взели! – извика Лийша и шибна пода на пещерата с намотаното въже и дървените плочки. – Как?

– Взех го заедно с коня – каза изведнъж Изрисувания. – Не исках да ти тежи на съвестта, затова не ти казах.

– Откраднал си го?

– Те го откраднаха – поправи я Изрисувания. – Аз го взех обратно.

Лийша дълго време остана втренчена в него.

– Взел си го през нощта – тихо каза тя.

Изрисувания не отговори.

– Бяха ли го разпънали? – настоя Лийша през зъби.

– По пътя е достатъчно опасно и без такива хора – отвърна Изрисувания.

– Ти си ги убил – каза Лийша и с изненада установи, че очите ù се пълнят със сълзи. „И най-ужасния човек да намериш”, бе казал баща ù, „пак ще откриеш нещо по-лошо, само като погледнеш нощем през прозореца.” Никой не заслужаваше да стане храна на ядроните. Дори те.

– Как можа? – попита тя.

– Никого не съм убивал – каза Изрисувания.

– Сякаш има разлика!

Човекът сви рамене.

– Те ви сториха същото.

– И това го прави справедливо? – проплака Лийша. – Виж се! Дори не е е грижа! Двама са мъртви най-малкото, а ти пак спиш като бебе! Ти си чудовище! – Тя скочи към него и се опита да го удари с юмруци, но той хвана китките ù и продължи да я гледа безучастно, докато тя се бореше с него.

– Защо те е грижа? – попита той.

– Аз съм билкарка! – извика тя. – Дала съм клетва! Заклела съм се да лекувам, но ти – тя го погледна хладно, – всичко, за което си се заклел, е да убиваш.

След секунда желанието ù да се бори я напусна и тя се отдръпна.

– Ти се подиграваш на това, което съм – каза тя, свлече се на земята и остана няколко минути, загледана в пода на пещерата. После погледна към Роджър.

– Ти каза „ние” – обвини го тя.

– Какво? – попита жонгльора, опитвайки се да изглежда объркан.

– Преди малко – поясни тя. – Каза „ние си го взехме обратно”. А кръгът беше в твоята чанта. Заедно ли бяхте?

– Аз... – започна да шикалкави той.

– Не ме лъжи, Роджър! – изръмжа Лийша.

Роджър сведе поглед. След миг кимна.

– Той каза истината преди малко – призна Роджър. – Всичко, което взе, беше конят. След като им отне вниманието, аз взех кръга и билките ти.

– Защо? – попита Лийша с глас, който леко пресекваше. Разочарованието в тона ù проряза младия жонгльор като с нож.

– Знаеш защо – отговори Роджър печално.

– Защо? – отново настоя Лийша. – Заради мен? За честта ми? Кажи ми, Роджър. Кажи ми, че си убил в мое име!

– Трябваше да си платят – каза Роджър напрегнато. – Трябваше да си платят за това, което сториха. Беше непростимо.

Лийша се изсмя високо, макар да нямаше хумор в гласа ù.

– Не мислиш ли, че знам това? – извика тя. – Нима съм се пазила двайсет и седем години, за да дам цветето си на банда разбойници?

Мълчанието се спусна над пещерата за един дълъг момент. Екотът на гръмотевица прониза въздуха.

– Пазила си се... – повтори Роджър.

– Да, ядроните да те вземат! – изпищя Лийша и гневни сълзи потекоха по лицето ù. – Бях девствена! Оправдава ли дори това вашия подарък за ядроните?

– Подарък? – каза също Изрисувания.

Лийша се врътна към него.

– Разбира се, подарък! – извика тя. – Убедена съм, че вашите приятели, ядроните, са останали във възторг от малкия ви дар. Нищо не ги радва така, както хора на разположение за убиване. Толкова малко сме останали, че вече сме рядко угощение!

Очите на Изрисувания се разшириха, и отражението на огъня проблясна в тях. Лийша не беше виждала по-човешко изражение на лицето му и това веднага я накара да забрави гнева си. Той изглеждаше напълно потресен и се отдръпна от тях, чак до дъното на пещерата.

Точно тогава ядрон се хвърли към защитната мрежа и изпълни пещерата с ярка сребриста светлина. Изрисувания се извъртя и изкрещя към демона, с глас, какъвто Лийша не бе чувала досега, но който все пак разпозна. Така звучаха чувствата ù, когато се бе оказала притисната на земята през онази страховита вечер на пътя.

Изрисувания грабна едно от копията си и го хвърли навън в дъжда. Магията експлодира, когато удари демона и го запрати в калта.

– Проклети да сте! – изрева Изрисувания, разкъса робата си и скочи в проливния дъжд. – Заклех се да не ви давам нищо! Абсолютно нищо!

Той скочи в гръб на един дървесен демон и го повали. Голямата защита на гърдите му лумна и ядронът пламна, въпреки пороя. Зарита го, докато съществото размахваше крайници наоколо.

– Бийте се с мен! – Изрисувания предизвика останалите и застана твърдо в калта. Ядроните се хвърлиха да му услужат със зъби и нокти, но самият човек се бореше като демон и те полетяха на всички страни като есенни листа на вятъра.

От задната част на пещерата Здрачен танцьор цвилеше и се дърпаше в букаите си, обучен да се бие за господаря си. Роджър отиде да успокои животното и погледна Лийша объркан.