Защитения

Все още беше рано; сияеше фалшивата светлина преди самия изгрев. Повечето ядрони най-вероятно отдавна вече бяха избягали в Ядрото, но с тежките облаци никой не би могъл да бъде сигурен. Изправи се и разкъса превръзките, които Лийша му беше сложила предишната вечер. Всички рани бяха задравели.

Беше лесно да проследи пътя на билкарката в гъстата кал и той наистина скоро я откри, коленичила на земята да събира билки. Полите ù бяха вдигнати доста над коленете, за да не падат в калта, и видът на гладките ù, бели бедра плисна гореща кръв из тялото му. Беше красива на светлината на идващото утро.

– Не биваше да излизаш навън – каза той. – Слънцето още не е изгряло. Не е безопасно.

Лийша го погледна и се усмихна.

– Точно ти ли намери да ми държиш лекции на мен за това, че се излагам на опасност? – попита тя с вдигната вежда. – Пък и – продължи тя, когато той не отговори – кой ще е този демон, който ще ме нарани, щом ти си тук?

Изрисувания сви рамене и клекна до нея.

– Тъпчиплевел? – попита той.

Лийша кимна и вдигна растението с груби листа и едри пъпки на гроздове.

– Изпушен с лула, успокоява мускулите и предизвиква чувство на еуфория. Комбиниран с небесниче може да се използва за сънотворни отвари, достатъчно силни да упоят и разярен лъв.

– Това ще подейства ли на демон? – попита Изрисувания.

Лийша се намуси.

– Ти за нищо друго ли не мислиш? – попита тя.

Изрисувания изглеждаше наскърбен.

– Не си мисли, че ме познаваш – каза той. – Да, убивам ядрони и заради това съм виждал места, за които никой жив човек не си спомня. Да ти порецитирам ли поезия, която съм превел от древен ръски? Да ти нарисувам ли стенописите от Анокх Слънце? Да ти разкажа ли за машини от стария свят, които могат да вършат работата на двайсет човека?

Лийша хвана ръката му и той замълча.

– Извинявай – каза тя. – Нямах правото да те съдя. Знам колко е тежко да пазиш знанието на стария свят.

– Не си ме обидила – отвърна Изрисувания.

– Това не ме оправдава – каза Лийша. – И да отговоря на твоя въпрос: наистина не знам. Ядроните ядат храна, изхвърлят изпражнения, логично е да смятаме, че могат да бъдат упоени. Моята менторка ми каза, че много от древните билкарки са загубили живота си в Демонската война. Имам малко небесниче. Ако искаш, мога да ти сваря отварата, когато стигнем Хралупата на дърваря.

Изрисувания закима енергично.

– Можеш ли да ми свариш и още нещо? – попита той.

Лийша въздъхна.

– Чудех се, кога ще ме помолиш за това – каза тя. – Няма да ти направя течен демоногън.

– Защо не? – попита Изрисувания.

– Защото не можеш да повериш на мъж тайните на огъня – каза Лийша и се обърна с лице към него. – Ако ти го дам, със сигурност ще го използваш, та ако ще след това да пламне половината свят.

Изрисувания я погледна без да отговори.

– И въобще за какво ти е? – попита тя. – Вече разполагаш със сили отвъд всичко, което билки и вещества могат да ти предложат.

– Аз съм просто един човек... – започна той, но Лийша го прекъсна.

– На демона хвърчилото – каза тя. – Раните ти заздравяват за минути, тичаш по цял ден с бързината на кон, без дори да се задъхаш. Мяташ наоколо дървесни демони, сякаш са деца, и виждаш в тъмното, като че ли е ден. Ти не си „просто” каквото и да е.

Изрисувания се усмихна.

– Нищо не ти убягва – каза той.

Нещо в начина, по който го каза, накара Лийша да потръпне.

– Винаги ли си бил така?

Той поклати глава.

– От защитите е – отвърна. – Защитите работят на принципа на обратната връзка. Знаеш ли какво значи това?

Лийша кимна.

– Има го в книгите с древните науки – каза тя.

Изрисувания изсумтя.

– Ядроните са магически същества – каза той. – Отбранителните защити засмукват част от магията им, като я използват, за да създадат бариера. Колкото по-силен е демонът, толкова по-голяма е силата на отблъскване. Атакуващите защити работят по същия начин и отслабват бронята на ядрона, дори когато засилват удара. Неодушевените предмети не задържат заряда задълго и силата се разсейва. Но по някакъв начин всеки път, когато ударя демон или ме удари такъв, малко от силата му се прелива в мен.

– Усетих лекия гъдел онази първа нощ, когато допрях кожата ти – каза Лийша.

Изрисувания кимна.

– Когато защитих кожата си, не само външният ми вид стана... нечовешки.

Лийша поклати глава и пое лицето му в ръце.

– Не телата ни ни правят човеци – прошепна тя. – Можеш да си върнеш човечността, стига да го поискаш.

Тя се наведе по-близо и нежно го целуна.

Той настръхна за момент, но смущението му се разсея и изведнъж той отвърна на целувките ù. Тя затвори очи и отвори устата си за него, докато ръцете ù галеха гладко обръснатата му глава. Не усещаше защитите, само топлината и белезите му.

„И двамата имаме белези,” помисли си тя. „Неговите просто са видими за света”.

Тя се наклони назад и го придърпа към себе си.

– Ще се накаляме – предупреди я той.

– Вече сме кални – каза тя и се отпусна по гръб под него.

***

Кръвта бумтеше в ушите на Лийша, докато Изрисувания я целуваше. Прокара ръце по твърдите му мускули, разтвори крака и отърка бедрата си в неговите.

Нека това бъде първият ми път, помисли си тя. Онези мъже са вече мъртви и той може да заличи следите, които оставиха по мен. Правя това, защото сама го искам.

Но тя се страхуваше. Джизел беше права, помисли си тя. Не биваше да чакам толкова дълго. Не знам какво да правя. Всички си мислят, че зная какво да правя, а аз не знам, но той ще го очаква от мен, защото съм билкарка...

О, Създателю, ами ако не успея да го задоволя? притесни се тя. Ами ако каже на някого?

Тя изгони мисълта от главата си. Той няма да каже на никого. Точно за това трябва да бъде той. Писано е било да е той. Точно като мен е. Самотник, далеч от всички. Извървял е същия път.

Подхвана неумело робата му, развърза препаската под нея и го освободи. Той простена, когато тя го пое в ръка и дръпна.

Той знае, че бях девствена, напомни си тя и вдигна полите си. Той е твърд, а аз съм влажна и какво друго има да се знае?

– А ако забременееш от мен? – прошепна той.

– Надявам се, че ще стане – прошепна тя в отговор, взе го и го придърпа в себе си.

Какво друго има да се знае? помисли си тя отново и гърбът ù се изви от удоволствие.

***

Шок разтърси Изрисувания, когато Лийша го целуна. Само секунди по-рано той се беше любувал на бедрата ù, но дори не бе сънувал, че тя ще сподели влечението му. Че която и да било жена би го пожелала. За миг той замръзна намясто, парализиран, но както винаги, когато усещаше нужда, тялото му пое командването, притисна я в задушаваща прегръдка и отвърна жадно на целувката ù.

Колко време мина, откакто бе целунат за последен път? Колко време от онази нощ, когато изпрати Мери и тя му каза, че никога няма да стане съпруга на вестоносец?

Лийша подхвана робата му и той разбра, че тя иска да стигне по-далече, отколкото той някога бе стигал досега. Обзе го страх, а това чувство му бе непознато. Нямаше представа какво да прави, как да задоволи жена. Очакваше ли тя от него да притежава опита, който на нея ù липсваше? Надяваше ли се, че умението му в боя се пренася и в тази част?

Но навярно точно това се случваше, защото дори докато тези мисли препускаха из главата му, тялото му продължаваше по собствена инициатива напред, следвайки инстинкти, вкоренени във всяко живо същество още от зората на времето. Същите инстинкти, които го караха да се бие.

Но това не беше някаква битка. Беше нещо друго.

Тя ли е единствената за мен? мисълта проехтя в съзнанието му.

Защо нея, а не Рена? Ако той не беше той, а някой друг, щеше да е женен от почти петнадесет години и да отглежда тълпа от деца. Не за пръв път през ума му премина образът на Рена, такава, каквато би изглеждала сега, разцъфнала в своята женственост, негова и само негова.