Защитения

Изрисувания поклати глава.

– Никакъв шанс – каза той.

– Човек не се учи да свири на цигулка за една нощ – възрази Роджър. – Ще ти трябват седмици, за да станеш поне среден, а дори това няма да ти е достатъчно, за да омаяш и най-непридирчивия демон.

– А ти какво печелиш от цялата работа? – попита Изрисувания.

– Материал за истории, които ще пълнят амфитеатъра на херцога нощ след нощ – каза Роджър.

– Ами тя? – попита Изрисувания и кимна назад към Лийша.

Роджър погледна към билкарката, докато гръдта ù нежно се издигаше и спадаше в съня ù, и значението на този поглед не обягна на Изрисувания.

– Тя ме помоли да я придружа до дома ù, нищо повече – каза Роджър накрая.

– Ами ако те помоли да останеш?

– Няма да го направи – каза Роджър тихо.

– Пътуванията ми не са ти някаква история за Марко Скитника, момче – каза Изрисувания. – Нямам време да ме забавя някой, който се крие от нощта.

– Сега разполагам с цигулката си – каза Роджър с повече смелост, отколкото изпитваше. – Не ме е страх.

– Трябва ти повече от смелост – каза Изрисувания. – В нощта или убиваш, или те убиват, и нямам предвид само демоните.

Роджър се изпъна и преглътна буцата в гърлото си.

– Всеки, който се опита да ме защити, накрая умира – каза той. – Време е да се науча сам да се защитавам.

Изрисувания се облегна назад и се замисли за жонгльора.

– Последвай ме – каза той накрая и се изправи.

– Извън кръга? – попита Роджър.

– Ако това не можеш да направиш, няма да си ми от полза – отвърна Изрисувания. Когато Роджър се огледа колебливо наоколо, той допълни: – Всеки ядрон на километри оттук е чул какво се е случило с събратята му. Съмнявам се, че ще ги видим повече тази вечер.

– Ами Лийша? – попита Роджър и се изправи бавно.

– Здрачен танцьор ще я предпази, ако се налага – каза човекът. – Хайде.

Той прекрачи кръга и изчезна в нощта.

Роджър изруга, но взе цигулката си и последва мъжа надолу по пътя.

***

Роджър здраво стискаше калъфа на цигулката си, докато се движеха между дърветата. Беше понечил да я извади още в началото, но Изрисувания му беше махнал да я върне обратно.

– Ще привлечеш внимание, каквото не искаме – прошепна той.

– Нали каза, че е малка вероятността да видим ядрони тази нощ – изсъска в отговор Роджър, но Изрисувания просто продължи да върви в тъмнината, сякаш посред бял ден.

– Къде отиваме? – попита Роджър за около стотен път.

Качиха се на малко възвишение, Изрисувания залегна и посочи надолу.

– Виж там – каза той на Роджър.

Долу Роджър видя трима доста познати мъже и един кон, които спяха в тесните граници на един още по-познат преносим кръг.

– Разбойниците – промълви Роджър.

Заля го вълна от емоции – страх, гняв, безпомощност – и в ума си преживя отново мъчението, на което ги бяха подложили с Лийша. Немият се размърда в съня си и Роджър изпита пристъп на паника.

– Следя ги, откакто ви намерих – каза Изрисувания. – Забелязах огъня им, докато ловувах тази нощ.

– Защо ме доведе тук? – попита Роджър.

– Реших, че може да искаш да си вземеш кръга обратно – отвърна Изрисувания.

Роджър върна погледа си към него.

– Ако откраднем кръга докато спят, ядроните ще ги убият още преди те да се усетят какво става.

– Демоните са малко – каза Изрисувания. – Тези долу имат по-големи шансове, отколкото вие имахте.

– И така да е, какво те кара да мислиш, че бих искал да рискувам? – попита Роджър.

– Виждам – каза мъжът – и чувам. Знам какво причиниха на теб... и Лийша.

Роджър замълча за дълго.

– Те са трима – каза той накрая.

– Това е животът навън – отвърна Изрисувания. – Ако искаш безопасност, върни се в града.

Той изхрачи последната дума, сякаш беше ругатня.

Но Роджър знаеше, че и в града няма безопасност. Бе видял как Джейкъб, без да е сторил нищо лошо на никого, се свлича на земята и как Джейсън се смее. Можеше да потърси справедливост след нападението, но вместо това предпочете да избяга. Вечно бягаше и оставяше другите да умират на негово място. Ръката му потърси талисмана, който вече не беше там, докато очите му не изпускаха огъня.

– Сгрешил ли съм? – попита Изрисувания. – Да се върнем ли в лагера?

Роджър преглътна.

– Веднага, щом взема това, което ми принадлежи – реши той.

Двадесет и осма глава

Тайни

332 СЗ

Лийша се събуди от звука на нежно цвилене. Отвори очи и видя как Роджър четкаше червеникавокафявата кобила, която беше купила от Анжие и за миг се осмели да повярва, че последните два дена са били само сън.

Но тогава се показа Здрачен танцьор, грамадният жребец, който се извисяваше над кобилата, и всичко случило се нахлу в съзнанието ù.

– Роджър – попита тихо тя, – откъде се взе конят ми?

Роджър отвори уста за да отговори, но точно тогава Изрисувания дойде в лагера с два малки заека и шепа ябълки.

– Видях вашите приятелчета миналата вечер – обясни той – и реших, че ще пътуваме по-бързо, ако всичките сме на коне.

Лийша замълча за дълго, докато смилаше новината. През нея преминаха десетки емоции, много от тях срамни и противни. Роджър и Изрисувания ù дадоха време и тя им беше благодарна за това.

– Убихте ли ги? – попита тя накрая. Една хладнокръвна част от нея искаше да кажат “да”, макар това да противоречеше на всичко, в което вярваше; на всичко, на което Бруна я беше учила.

Изрисувания я погледна в очите.

– Не – каза той и по вените ù се разнесе огромно облекчение. – Подгоних ги, колкото да открадна коня, но това беше всичко.

Лийша кимна.

– Ще изпратим известие за тях до съдията на херцога със следващия вестоносец, който мине през Хралупата.

Платното с билките ù беше грубо навито и закачено за седлото. Тя го измъкна, разгледа го и установи с облекчение, че повечето ù шишенца и кесийки са невредими. Бяха изпушили всичкия ù тъпчиплевел, но пък той беше лесен за набавяне.

След закуска, Роджър яхна кобилата, а Лийша седна зад Изрисувания на Здрачен танцьор. Движеха се бързо, защото се събираха облаци и отиваше към дъжд.

Лийша имаше чувството, че би трябвало да я е страх. Разбойниците бяха живи и имаха преднина. Спомни си похотливата физиономия на чернобрадия и хрипливия смях на другаря му. А най-лошото беше, че си спомняше ужасната тежест и малоумния, агресивен нагон на немия.

Трябваше да я е страх, но не усещаше нищо подобно. Дори повече от Бруна, Изрисувания я караше да се чувства в безопасност. Той не се изморяваше. Не се страхуваше. И тя знаеше, че няма беда, която да я сполети, ако е под закрилата му.

Закрила. Беше странно чувство, да се нуждае от закрила, сякаш идваше от някакъв друг живот. Толкова дълго беше закриляла сама себе си, че друго вече не помнеше. Уменията и разсъдъкът ù бяха достатъчни, за да я предпазват в цивилизована обстановка, но тези качества не значеха много сред природата.

Изрисувания се помести и тя осъзна, че е обгърнала кръста му с ръце и се е притиснала към него, с глава, полегнала на рамото му. Отдръпна се, така пламнала от смущение, че едва не пропусна да забележи ръката, която лежеше в шубрака край пътя.

Щом я забеляза, изкрещя.

Изрисувания спря, а Лийша на практика падна от коня и се втурна към мястото.Отмести бурените и сподавила дъх осъзна, че ръката не беше прикрепена към нищо. Просто отхапана.

– Лийша, какво има? – извика Роджър, когато с Изрисувания дотичаха при нея.

– Лагерът им някъде наоколо ли беше? – попита Лийша, като вдигна израстъка. Изрисувания кимна. – Заведи ме – нареди Лийша.

– Лийша, каква е ползата от... – започна Роджър, но тя го игнорира, втренчила поглед в Изрисувания.

– Заведи. Ме. Там – каза тя.

Изрисувания кимна, заби кол и завърза поводите на кобилата за него.