Затворник по рождение

— Може ли да стане по-зле?

— Боя се, че да — отговори Мънро. — Галбрайт спомена и за писмо, което дядо ви е изпратил на баща ви малко преди смъртта си.

— А показа ли ви го?

— Да. Беше напечатано на машина, което ме изненада, защото дядо ви винаги пишеше писмата си на ръка; нямаше доверие на техниката. Смяташе пишещите машини за модерното откритие, което ще сложи край на изящния краснопис.

— А какво пишеше в писмото? — попита Дани.

— Пише, че е решил да ви лиши от наследство и затова оставя цялото си имущество на баща ви. Доста хитро замислено.

— Хитро?

— Да. Ако имуществото бе оставено поравно на двамата му сина, щеше да изглежда доста подозрително, тъй като всички знаят, че с чичо ви не си говореха от години.

— А по този начин чичо Хюго пак получава всичко, защото баща ми пък го определя за свой наследник — довърши Дани. — Но вие казахте „хитро“. Имате ли подозрения, че дядо ми не е авторът на писмото?

— Разбира се, че имам — отвърна Мънро. — И не само защото е напечатано на машина. Написано е на хартия от тази, която дядо ви използваше — разпознах я веднага — но по някаква необяснима причина само първият лист е напечатан, а на втория с почерка на дядо ви пише само: Това е личното ми желание и се надявам двамата да се съобразите с него. Ваш любящ баща, Алегзандър Монкрийф. На първата страница е описано самото завещание, а втората е абсолютно същата като тази в първото му завещание. Доста голямо съвпадение.

— Но това едва ли би послужило като доказателство…

— Боя се, че не. Макар да имаме достатъчно основания да се съмняваме в истинността му, завещанието е написано на хартията на дядо ви, на неговата пишеща машина, а почеркът на втория лист несъмнено е автентичен. Не мисля, че ще се намери съд, който да се съгласи да разгледа подобно дело. И това не е всичко — продължи Мънро. — Чичо ви е поискал да издадат забранителна заповед срещу вас.

— Забранителна заповед? — невярващо повтори Дани.

— Явно не му стига, че получава имението в Шотландия и къщата в Лондон, но сега настоява да освободите къщата в срок от тридесет дни. В противен случай ще ви връчи съдебна заповед и ще изисква наем, равен на обичайния в района от деня на настаняването ви в неговия имот.

— Значи съм загубил всичко — въздъхна Дани.

— Не точно — каза Мънро. — Макар да съм съгласен, че нещата не изглеждат добре у дома, ако става въпрос за Женева — ключът все още е във вас. А се съмнявам, че банката ще поеме риска да предаде колекцията на дядо ви на човек, който не разполага с ключа. — Замълча за момент, след което продължи: — А и съм сигурен в едно — ако дядо ви беше жив, нямаше да стои със скръстени ръце в подобна ситуация.

— Нито пък аз — отвърна Дани. — Ако имах парите да се справя с Хюго. Истината е, че въпреки вчерашната продажба на търга, е въпрос на седмици, докато чичо ми повдигне и обвинение в банкрут.

Господин Мънро се усмихна за първи път тази сутрин.

— Очаквах подобно развитие на нещата, сър Никълъс, затова вчера следобед заедно с партньорите ми обсъдихме ситуацията. — Той се покашля. — Всички единодушно решихме, че бихме могли да нарушим една от дългогодишните традиции във фирмата и да не ви издаваме нови сметки, докато случаят не бъде успешно приключен.

— Но ако загубя делото в съда — а повярвайте ми, господин Мънро, аз имам опит в такава ситуация — това означава, че завинаги ще съм затънал в дългове към вас.

— Ако ние загубим делото в съда — натърти Мънро, — ви уверявам, че пак няма да дължите нищо, защото фирмата ни е много задължена на дядо ви.

След няколко минути управителят се върна в залата и зае мястото си срещу бъдещите си клиенти. Усмихна се и заговори:

— Господин Монкрийф, получих потвърждение, че баща ви наистина е бил клиент на нашата банка. Сега се налага да проверим твърдението ви, че сте негов единствен наследник.

— Мога да ви представя всички необходими документи за това — уверено заяви Хюго.

— Като начало, мога ли да видя паспорта ви, господин Монкрийф?

— Да, разбира се. — Той отвори куфарчето и подаде паспорта си на управителя.

Дьо Кубертен обърна на страницата със снимката и известно време я разучава, преди да го върне на Хюго.

— Носите ли смъртния акт на баща си?

— Да. — Хюго извади документ от куфарчето си и го подаде на възрастния мъж.

Този път управителят отдели повече време на документа, след което го върна обратно.

— А у вас ли е смъртният акт на брат ви? — Хюго му подаде и него.

Управителят внимателно го изчете.

— Ще ми трябва и завещанието на брат ви, в което ви посочва като негов единствен наследник.

Хюго го извади от куфарчето. Галбрайт му беше подготвил всичко.

Дьо Кубертен мълчаливо прочете завещанието на Ангъс Монкрийф.

— Дотук всичко изглежда наред — най-сетне каза той. — И най-важното, разполагате ли със завещанието на баща ви?

— Не само завещанието, подписано и подпечатано шест седмици преди смъртта му, но ви нося и писмо, адресирано до брат ми Ангъс и мен, и прикрепено към завещанието — обясни Хюго, като подаде и двата документа, но Дьо Кубертен не прояви никакъв интерес към тях.

— И накрая, господин Монкрийф, трябва да ви запитам дали сред завещаните ви вещи намерихте и ключ?

Хюго се поколеба.

— Със сигурност имаше ключ — за първи път се обади Маргарет. — За съжаление не успяхме да го открием, макар че съм го виждала много пъти през годините. Доста малък, сребърен и доколкото помня, има изписан номер.

— А случайно да си спомняте номера, госпожо Монкрийф?

— За съжаление не — след кратка пауза призна Маргарет.

— В такъв случай съм сигурен, че ще проявите разбиране за колебанието на банката — каза Дьо Кубертен. — Без ключа сме поставени в доста неизгодно положение. И все пак — продължи той, като не даде възможност на Маргарет да го прекъсне — ще помоля нашите експерти да прегледат завещанието, което е обичайната ни практика в подобни случаи. Ако заключат, че е автентично, ще ви предадем имуществото на сър Алегзандър Монкрийф.

— И колко време ще отнеме това? — допита Хюго, който беше наясно, че Ник много скоро ще научи къде са и какво са замислили.

— Ден, ден и половина най-много — отговори управителят.

— В такъв случай кога да дойдем отново? — попита Маргарет.

— За по-сигурно нека се уговорим за утре в три часа следобед.

— Благодаря ви — отговори Маргарет. — Ще чакаме с нетърпение.

Дьо Кубертен изпрати господин и госпожа Монкрийф до изхода, но единственото, което коментираха, бе времето.

— Имате билет за бизнес класа в полет на „Бритиш Еъруейз“ до Барселона — съобщи Бет. — Ще летите от „Хийтроу“ в неделя вечерта и ще отседнете в „Артс хотел“. — Тя подаде на шефа си папка, която съдържаше всички необходими документи за пътуването, включително списък на препоръчвани ресторанти, заедно с карта указател на града. — Конференцията започва в девет сутринта в понеделник, ще я открие международният президент Дик Шърууд. Вие ще сте настанен на подиума заедно с останалите вицепрезиденти. Организаторите помолиха да сте в залата в осем и четирийсет и пет.

— А хотелът далече ли е от конферентния център? — попита господин Томас.

— Не, от другата страна на улицата е — обясни Бет.

— Има ли още нещо?

— Само едно — отговори Томас. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Бет се изненада, а това не се удаваше често на господин Томас.

— Винаги съм искала да видя Барселона — призна тя.

— Ето, сега имаш възможност да го направиш — отговори шефът й и се усмихна сърдечно.

— А ще има ли какво да върша, докато съм там?

— Като начало, можеш да се погрижиш да не закъснея в понеделник сутринта. — Бет не отговори. — Или да си починеш, за разнообразие — добави той. — Можем да отидем на опера, ще посетим родното място на Миро. Ще разгледаме музея „Тисен“ в Мадрид, ще видим ранните творби на Пикасо. А и съм чувал, че храната е…