Затворник по рождение

— Две кафета, ако обичате — каза той, секретарката се усмихна и излезе.

Дани разглеждаше с възхищение портрета на основателя на съвременните Олимпийски игри, когато вратата се отвори и настоящият управител на банката влезе.

— Добро утро, сър Никълъс — поздрави той и подаде ръка на Мънро.

— Не, не, аз съм Фрейзър Мънро, адвокатът на сър Никълъс.

— Съжалявам много! — Възрастният мъж се опита да прикрие смущението си и се здрависа с Дани. — Извинявам се — повтори той.

— Няма за какво, бароне — отговори Дани. — Разбираема грешка.

Дьо Кубертен леко му се поклони.

— Също като мен и вие сте внук на велик мъж. — Покани ги да седнат и попита: — Какво мога да направя за вас?

— Имах честта да представлявам покойния сър Алегзандър — започна Мънро. — А сега съветвам внука му, сър Никълъс. — Дьо Кубертен кимна. — Тук сме, за да получим наследството, което му се полага. — Мънро отвори куфарчето си и постави на масата един паспорт, смъртен акт и завещанието на сър Алегзандър.

— Благодаря ви — отвърна Дьо Кубертен, но дори не погледна документите. — Сър Никълъс, мога ли да попитам дали у вас е ключът, оставен ви от дядо ви?

— Да — отговори Дани. Разкопча верижката на врата си и подаде ключа на възрастния мъж.

Той го разглежда известно време, след което го върна на Дани. Изправи се от стола си и каза:

— Последвайте ме, господа.

— Не казвайте нито думичка — прошепна Мънро, докато вървяха след Дьо Кубертен. — Очевидно той следва инструкциите на дядо ви.

Тръгнаха по тесен коридор, окичен с още маслени портрети на партньори на банката и стигнаха до малък асансьор. Когато вратата се отвори, банкерът отстъпи встрани, за да влязат първо клиентите, последва ги и натисна бутона за втори подземен етаж. Когато вратата се отвори отново, той повтори:

— Последвайте ме, господа.

Мекото светлосиньо тук бе заменено от безлична охра, а по стените не се виждаха маслени портрети. В края на коридора стигнаха до метална решетъчна врата, която навя неприятни спомени на Дани. Охраната я отключи в мига, в който видя управителя, и ги придружи, докато стигнаха до масивна стоманена врата с две ключалки. Дьо Кубертен извади ключ от джоба си, пъхна го в горната ключалка и го завъртя. Кимна на Дани, който вкара неговия ключ в долната и също го завъртя. Тогава охраната отвори тежката врата.

На пода, точно зад прага, имаше дебела пет сантиметра жълта линия. Дани я прекоси и се озова в малка квадратна стая, с рафтове от пода до тавана, претрупани с подвързани в кожа класьори. На всяка етажерка имаше етикет с годината, от 1840-а до 1992-ра.

— Моля, заповядайте — покани придружителите си Дани, след което взе дебел кожен класьор от най-горния рафт и започна да го прелиства.

Мънро го последва, но Дьо Кубертен остана на мястото си.

— Извинявам се — започна той, — но не ми е разрешено да премина зад жълтата линия — правило на банката. Надявам се да бъдете така любезни да съобщите на охраната, когато решите да си тръгнете, след което ще ви очаквам в заседателната зала.

Следващия половин час Дани и Мънро прелистваха класьор след класьор. Започваха да разбират защо Хънсакър бе долетял чак от Тексас.

— Едва сега ми стана ясно — измърмори Мънро, докато разглеждаше каталог с марки от по четиридесет и осем пенита.

— Вижте това — каза Дани и му подаде единствената кожена книга, на която нямаше отбелязана година.

Мънро запрелиства страниците, изписани с познатия му спретнат калиграфски почерк — колона след колона описваше кога, къде и от кого е закупена всяка марка, както и цената й. Подаде обратно изчерпателния каталог на Дани и предложи:

— По-добре да прегледате цифрите внимателно, преди да се срещнете с Хънсакър.

Господин и госпожа Монкрийф бяха поканени в заседателната зала, където Дьо Кубертен вече бе заел централното място, а от двете му страни седяха по трима негови колеги. И седмината се изправиха и изчакаха Монкрийф да седнат.

— Благодаря ви, че ни разрешихте да прегледаме завещанието на покойния ви баща — започна Дьо Кубертен. — Както и придружаващото го писмо. — Хюго се усмихна. — Налага се обаче да ви информирам, че по мнението на нашите експерти то е невалидно.

— Да не намеквате, че е фалшиво? — ядосано попита Хюго и се изправи на крака.

— И за миг не намеквам, че вие сте знаели, че е фалшиво, господин Монкрийф. Така или иначе преценихме, че тези документи не отговарят на изискванията на нашата банка. — Подаде му завещанието и писмото през масата.

— Но… — започна Хюго.

— Бихте ли ни казали какво ви накара да отхвърлите искането на съпруга ми? — тихо попита Маргарет.

— Не, госпожо, не бихме.

— Тогава очаквайте обаждане от адвокатите ни по-късно днес — заяви тя, събра документите, прибра ги в куфарчето на съпруга си и стана от стола.

И седмината членове на борда се изправиха на крака, докато секретарката на управителя изпрати семейство Монкрийф.

48.

На следващата сутрин Фрейзър Мънро отиде в стаята на Дани и завари клиента си седнал с кръстосани крака на пода, по халат. Беше заобиколен от разпилени листове, лаптоп и калкулатор.

— Извинете, ако ви притеснявам, сър Никълъс. Може би да дойда по-късно?

— Не, не. — Дани скочи от мястото си. — Заповядайте.

— Предполагам, успяхте да се наспите — каза адвокатът, докато разглеждаше документите на земята.

— Изобщо не съм си лягал — призна Дани. — Цяла нощ се занимавах със сметки.

— Значи сега сте по-наясно? — попита Мънро.

— О, да. Но съм убеден, че Джийн Хънсакър не е загубил и една нощ от съня си в чудене точно колко струва колекцията.

— Значи вече имате представа…

— Да — прекъсна го Дани. — Колекцията се състои от двайсет и три хиляди сто и единайсет марки, събирани в период от седемдесет години. Дядо ми е купил първата си марка през 1920-а, когато е бил на тринадесет и е продължил до 1998-а, само няколко месеца преди да почине. Похарчил е общо 13 729 412 паунда.

— Не се учудвам, че Хънсакър смята колекцията на дядо ви за най-ценната в света — отбеляза Мънро.

Дани кимна.

— Някои от марките са изключително ценни. Например има американска от 1901 година на стойност един цент с „обърнат център“, хавайска синя, два цента, от 1851 година, и една от Нюфаундленд, две пени, яркочервена, за която през 1978 година е платил 150 000 долара. Но безспорно най-ценната е от Британска Гвиана, с цена един цент, черно и пурпурно, издадена през 1856 година, която дядо ми е закупил на търг през април 1980-а за сумата от 800 000 долара. Това са добрите новини — добави Дани. — Не толкова добрата новина е, че би отнело година, ако не и повече, за да се оцени всяка марка поотделно. От друга страна, ние пак сме в по-изгодна ситуация, защото Хънсакър едва ли ще иска да чака година, понеже, както научих от една интересна статия, запазена от дядо ми, той има сериозен конкурент — господин Томоджи Уатанаби, колекционер от Токио. — Дани извади изрязаната от списание „Тайм“ статия. — Спорно е кой от двамата притежава втората по ценност колекция в света. Този спор ще приключи в момента, в който един от тях се сдобие с това тук — завърши той и вдигна каталога.

— Предполагам, че тази информация ви поставя в много изгодно положение — отбеляза Мънро.

— Най-вероятно — съгласи се Дани. — Проблемът е, че когато става въпрос за такива суми — а по груби сметки тази колекция струва около петдесет милиона долара — няма много хора в света, които да могат да си позволят да наддават. Даже смятам, че в нашия случай има само двама кандидати, поради което не бива твърде дълго да ги разигравам.

— Вече тотално се обърках — призна Мънро.

— Е, да се надяваме, че аз няма да се объркам, щом играта на покер започне, защото имам чувството, че следващият, който почука на тази врата, ще е или келнерът със закуската ни, или Джийн Хънсакър, готов да купи колекцията, за която копнее от петнайсет години. Затова сега ще си взема душ и ще се преоблека. Не ми се иска да ме завари по халат и да се досети, че цяла нощ съм изчислявал каква сума да му поискам.