Затворник по рождение

Хънсакър му върна монетата и се усмихна.

— А сега ми дай ключа, Ник, за да разгледам стоката.

— Защо да бързаме — отвърна Дани. — Все пак успяхте да видите колекцията във Вашингтон. Ще ви дам обаче каталога с описанието й, който дядо ми е съставил — добави Дани и взе дебелата кожена книга от масата. — Относно ключа, господин Мънро ще ви го предаде веднага щом парите пристигнат по сметката ми. Доколкото си спомням, казахте, че ще отнеме няколко часа.

Хънсакър се изправи и тръгна към вратата.

— И, Джийн. — Хънсакър се обърна. — Постарайте се да преведете сумата преди залез-слънце в Токио.

Дезмънд Галбрайт вдигна слушалката на личната телефонна в линия в кабинета си.

— Разбрах от сигурен източник в техния хотел — започна Хюго Монкрийф, — че имат резервирани места в полет на „Бритиш Еъруейз“ номер 737, който излита от Женева в 8:55 вечерта и каца на „Хийтроу“ в 9:45.

— Точно това ми трябваше — отговори Галбрайт.

— Утре рано сутринта ние ще летим до Единбург.

— Което би трябвало да даде достатъчно време на Дьо Кубертен да реши с коя част от фамилията иска да върти бизнес.

— Желаете ли чаша шампанско? — попита го стюардесата.

— Не, благодаря — отговори Мънро. — Един скоч със сода.

— А за вас, господине?

— Да, моля — прие Дани. Когато стюардесата се отдалечи, той се обърна към адвоката си. — Защо според вас банката е отхвърлила искането на чичо ми? В крайна сметка те със сигурност са им занесли новото завещание на дядо ми.

— Явно са забелязали нещо, което аз съм пропуснал — отговори Мънро.

— А защо не се обадите на Дьо Кубертен да го попитате какво ги е усъмнило?

— Този човек изобщо няма да признае, че се е срещал с чичо ви, камо ли пък, че е разглеждал завещанието на сър Алегзандър. Но сега, след като вече имате близо шестдесет милиона долара в банката, предполагам, че ще оспорвате претенциите на чичо ви?

— Чудя се как ли би постъпил Ник — измърмори Дани и потъна в дълбок сън.

Мънро повдигна вежди неразбиращо, но реши да не разпитва клиента си, защото си спомни, че сър Никълъс не беше спал миналата нощ.

Дани се стресна, когато самолетът се приземи на „Хийтроу“. Двамата с Мънро бяха сред първите, които напуснаха самолета. На слизане по стълбите те с изненада забелязаха трима полицаи на самата писта. На Мънро му направи впечатление, че не носят оръжие, което означаваше, че не са от охраната на летището. Когато Дани стъпи на последното стъпало, двама от тях го сграбчиха, а третият бързо закопча ръцете му с белезници зад гърба.

— Арестуван сте, Монкрийф — заяви единият и го повлякоха към колата.

— На какво основание? — попита Мънро, но не получи отговор, тъй като полицейската кола вече потегляше с включена сирена.

Откакто излезе на свобода, Дани всеки ден мислеше за момента, когато ще го разкрият. Единствената изненада в случая беше, че го нарекоха Монкрийф.

Бет не можеше вече да гледа баща си такъв. Не беше разговаряла с него от дни. Макар докторът да я предупреди, тя не можеше да повярва, че е възможно човек да се съсухри така за толкова кратко време.

Откакто баща й се залежа, отец Майкъл го посещаваше всеки ден. Тази сутрин помоли майката на Бет да събере вечерта семейството и близки приятели около леглото на съпруга си. Не можеше повече да отлага последното причастие.

— Бет.

Тя се изненада, когато чу гласа на баща си.

— Да, татко? — отговори Бет и хвана ръката му.

— Кой се грижи за сервиза? — попита той едва чуто.

— Тревър Сътън.

— Той не става за тази работа. Трябва да го смениш, и то скоро.

— Разбира се, татко — послушно се съгласи тя. Не му каза, че никой друг не иска да поеме длъжността.

— Сами ли сме? — след дълга пауза попита баща й.

— Да, татко. Мама е отпред в кухнята, говори с госпожа…

— Госпожа Картрайт?

— Да — призна Бет.

— Слава богу, че е надарена със здрав разум. — Баща й направи пауза, за да си поеме дъх, преди да добави: — Който ти си наследила от нея.

Бет се усмихна. Вече дори усилието да говори изглеждаше пряко силите му.

— Кажи на Хари — продължи той още по-тихо, — че искам да ги видя и двамата, преди да умра.

От известно време Бет бе престанала да му отговаря с „Няма да умреш, татко“ и сега само прошепна в ухото му:

— Добре, татко.

Още една дълга пауза, докато се мъчеше да си поеме дъх, след което промълви:

— Обещай ми нещо.

— Каквото поискаш, татко.

Той стисна ръката на дъщеря си.

— Обещай ми, че ще продължиш да се бориш, докато изчистиш името му. — Ръката му се отпусна безжизнено.

— Обещавам, татко — прошепна Бет, макар да знаеше, че той вече не я чува.

49.

Мънро получи няколко съобщения на мобилния си телефон спешно да се обади в офиса. Сега обаче имаше по-важна задача.

Сър Никълъс Монкрийф беше отведен с полицейската кола до участък „Падингтън Грийн“, където го очакваше нощ зад решетките. Веднага след като се разделиха, адвокатът взе такси и се отправи към „Каледониън Клъб“ в Белгрейвия. Обвиняваше се, задето бе забравил, че сър Никълъс е в пробационен период и му е забранено да напуска страната. Вероятно го беше пропуснал, защото не мислеше за него като за престъпник.

Когато пристигна в клуба си малко след единайсет и половина, завари госпожица Девънпорт да го чака във фоайето за гости. Първото, което трябваше да разбере, при това много бързо, дали е съгласна да поеме случая. Това му отне около пет минути. Рядко бе срещал колега, който толкова бързо схваща същината на проблема. Тя му зададе единствено правилните въпроси и му остана само да се надява, че сър Никълъс ще може да й даде правилните отговори. На тръгване, малко след полунощ, Мънро бе убеден, че клиентът му е в добри ръце.

Нямаше нужда Сара Девънпорт да напомня на адвокат Мънро какво е отношението на съдиите към пуснати предсрочно затворници, които нарушават условията на пробационния период. Особено пък когато става въпрос за пътуване в чужбина без разрешението на инспектора им. И двамата с Мънро бяха почти сигурни, че съдията ще върне Ник в затвора, където да излежи останалите четири години от присъдата си. Разбира се, госпожица Девънпорт щеше да пледира за „смекчаващи вината обстоятелства“, но не беше оптимистка за изхода на делото. Но пък Мънро нямаше добро мнение за адвокати оптимисти. Тя обеща да му позвъни в Дънброут веднага щом съдията произнесе присъдата.

Мънро се запъти към стаята си на втория етаж, когато портиерът го осведоми за поредното съобщение — спешно да се обади на сина си.

— Какво е толкова неотложно? — беше първият въпрос на Мънро.

— Галбрайт е оттеглил всички искания — прошепна Хамиш Мънро в слушалката, за да не събуди жена си. — Включително и заповедта сър Никълъс да напусне дома на „Болтънс“ в срок от тридесет дни. Това на тотална капитулация ли ти прилича, татко, или аз пропускам нещо? — попита той, като затвори вратата на спалнята след себе си.

— Боя се, че е второто, момчето ми. Галбрайт е замислил да се откажат от всички безсмислени претенции, за да спечелят голямата награда.

— А именно — да накара съда да признае завещанието на сър Алегзандър за легитимно?

— Точно така — потвърди Мънро. — Ако успее да докаже, че последното завещание на сър Алегзандър, в което оставя всичко на сина си Ангъс, е валидно и отменя предишното, тогава така или иначе Хюго Монкрийф, а не сър Никълъс, ще получи имотите, включително и сметка в швейцарска банка с баланс най-малко петдесет и седем милиона и петстотин хиляди долара.

— Значи Галбрайт е убеден, че завещанието е истинско? — предположи синът му.

— Най-вероятно, но аз пък познавам други, които не са толкова убедени.