Затворник по рождение

Изчака всички да слязат от таксито и се чу да предлага:

— Нека аз да платя! — Беше убеден, че Пол ще му отвърне с нещо като: „И дума да не става“, но…

— Благодаря ти, Ник — рече Пол, хвана Шарлот под ръка и тръгна към хотела.

Дани извади портфейла си и се раздели с десет паунда. Едно беше сигурно — щеше да се прибира пеша.

Кати го чакаше до таксито.

— Пол ми каза, че за втори път гледаш представлението — каза тя, докато вървяха към входа.

— И пак бих го гледал, ако ти играеш Гуендолин — с усмивка отвърна Дани.

Тя също се засмя и го целуна по бузата. Още едно нещо, което отдавна не му се беше случвало.

— Много си сладък, Ник — изрече тя, хвана го за ръката и го поведе към балната зала.

— Каква ще е следващата ти роля? — попита я Дани, наложи се почти да крещи, за да надвика шума на тълпата.

— Тримесечно турне с „Инглиш Туринг Къмпани“.

— Пак ли като дубльорка?

— Не, те не могат да си позволят да наемат дубльори. Ако някой не е в състояние да играе, продуцентът търси заместник. Така че това ще е моят шанс да съм на сцена и твоят — да дойдеш да ме гледаш.

— Къде ще имате представления? — поинтересува се Дани.

— Можеш да си избереш — Нюкасъл, Шефилд, Бирмингам, Кеймбридж и Бромли.

— Мисля, че ще ми е най-удобно в Бромли — отвърна Дани и взе чашата шампанско, която му поднесе един от келнерите.

Огледа претъпканата зала, в която като че ли всички говореха едновременно. Останалите или пиеха шампанско, или обикаляха между хората с надеждата да впечатлят режисьори, продуценти и критици, за да си осигурят следващо участие.

Дани пусна ръката на Кати и си припомни, че също като безработните актьори и той беше дошъл тук с конкретна цел. Бавно огледа залата в търсене на Лорънс Девънпорт, но не го забеляза. Вероятно щеше да се появи по-късно.

— Отегчих ли те вече? — попита Кати и грабна втора чаша шампанско от минаващия келнер.

— Не — неубедително отвърна Дани.

В този момент към тях се присъедини някакъв мъж.

— Здравей, Кати — поздрави я непознатият и я целуна. — Осигури ли си нова роля, или ще почиваш?

Дани си взе наденичка от близкия поднос, защото си припомни, че няма да има друга вечеря. Отново огледа залата за Девънпорт, но видя друг, когото не беше очаквал. Трябваше да се досети, че и той ще присъства на партито. Мъжът стоеше в центъра на залата в компанията на две млади момичета, които видимо попиваха всяка негова дума. Като че не беше толкова висок, колкото си го спомняше от последната им среща, но пък тогава се намираха в тъмна уличка и единствената грижа на Дани бе да спаси живота на Бърни.

Сега реши да го огледа по-отблизо. Постепенно започна да се приближава, докато накрая ги деляха само няколко крачки. Спенсър Крейг се обърна право към него. Дани замръзна на мястото си, но забеляза, че Крейг гледа над рамото му, вероятно забелязал някоя привлекателна дама.

Дани се взря в човека, който бе убил най-добрия му приятел и явно смяташе, че му се е разминало. „Не и докато съм жив“, почти гласно изрече Дани. Направи още една крачка, окуражен от това, че Крейг не гледаше него. Но друг мъж от компанията му явно усети, че някой се доближава зад гърба му, и се обърна. Дани застана лице в лице с Джералд Пейн. Отне му няколко секунди, докато го разпознае, защото беше много напълнял от дните на процеса. Пейн пак му обърна гръб, незаинтересован. Дани си спомни, че дори когато даваше показания от свидетелската скамейка, Пейн не му беше обърнал внимание — вероятно тактика, която Крейг го беше посъветвал да следва.

Дани си взе парче пушена сьомга и се заслуша в историята, която Крейг разказваше на момичетата. Очевидно беше от обичайния му репертоар. Сравняваше съдебната зала с театралния салон, като единствената разлика била, че в съда никога не знаеш кога ще спуснат завесата. Момичетата послушно се засмяха.

— Съвсем вярно — на висок глас се обади Дани.

Крейг и Пейн едновременно се обърнаха към него, но не показаха да са го разпознали. Бяха го виждали на подсъдимата скамейка само преди две години, но пък тогава Дани беше с доста по-къса коса, необръснат и в затворнически дрехи. Пък и защо им трябваше да мислят за Дани Картрайт? За тях той беше минало — умрял и погребан.

— Как си изкарваш, Ник? — попита Пол, внезапно изникнал до него.

— Много добре, благодаря. По-добре, отколкото очаквах — отвърна Дани и се приближи още до Крейг и Пейн, така че да могат да го чуват. Но очевидно нищо не можеше да ги разсее от разговора с двете момичета.

Залата избухна в аплодисменти и всички се обърнаха, за да посрещнат Лорънс Девънпорт. Той се усмихна и помаха с ръка, сякаш бе кралска особа. Бавно тръгна през залата, като спираше на всяка крачка, за да приема поздравления. Дани си спомни крилата фраза на Скот Фицджералд: Докато актьорът танцуваше, нямаше огледала, в които да се огледа, затова той се наведе назад и се полюбува на образа си в полилея.

— Искаш ли да те запозная? — попита го Пол, който беше забелязал, че Дани не откъсва очи от актьора.

— Да, бих искал — прие Дани, любопитен да разбере дали и Девънпорт ще се отнесе към него със същото безразличие.

— Тогава ме последвай. — Бавно си запроправяха път през претъпканата зала, но малко преди да стигнат до Девънпорт, Дани внезапно спря и се загледа в жената, с която Лорънс говореше. Явно бяха много близки.

— Добре изглежда — възхити се Дани.

— Да, хубавец е — съгласи се Пол и преди Дани да успее да го поправи, продължи: — Лари, бих искал да те запозная с моя приятел Ник Монкрийф.

Девънпорт не си направи труда да се здрависа с Дани, за него той беше поредният човек от тълпата, който се опитваше да се добере до него. Дани се усмихна на приятелката му.

— Здравей — отвърна му тя. — Аз съм Сара.

— Ник Монкрийф — представи се той. — Със сигурност и вие сте актриса.

— Не, нищо чак толкова бляскаво — адвокат съм.

— Не приличате на адвокат — отбеляза Дани.

Тя не отговори. Със сигурност много пъти беше чувала същата глупост.

— А вие актьор ли сте? — попита го тя.

— Аз ще бъда каквото пожелаете — отвърна Дани и този път тя се засмя.

— Здравей, Сара — поздрави я някакъв непознат и я прегърна през кръста. — Със сигурност си най-възхитителната жена тази вечер — добави той и я целуна по двете бузи.

Сара се засмя.

— Щях да съм много поласкана, Чарли, ако не знаех, че в действителност се възхищаваш на брат ми, не на мен.

— Вие сте сестра на Лорънс Девънпорт? — невярващо попита Дани.

— Все някой трябва да бъде — отговори Сара.

— Това приятелят ти ли е? — попита Чарли и се усмихна на Дани.

— Не съвсем — отвърна младата жена. — Ник, това е Чарли Дънкан, продуцент на постановката.

— Жалко — измърмори Чарли и насочи вниманието си към младите мъже, заобиколили Девънпорт.

— Мисля, че те хареса — обади се Сара.

— Ама аз не съм…

— Да, разбрах, че не си — усмихна му се Сара.

Дани продължи да флиртува с нея, защото си даде сметка, че няма смисъл да ухажва Девънпорт, при условие че сестра му може да му каже всичко, от което се нуждаеше.

— Вероятно можем… — започна Дани, но някой го прекъсна с думите:

— Здравей, Сара. Чудех се дали…

— Здравей, Спенсър — хладно поздрави тя. — Познаваш ли Ник Монкрийф?

— Не — отговори Крейг и след протоколно ръкостискане с Дани, продължи: — Тъкмо идвах да поздравя Лари за блестящата му игра.

— Е, сега имаш шанс да го направиш.

— Освен това се надявах да те видя за малко?

— Тъкмо си тръгвам — отговори тя и си погледна часовника.

— Но партито едва започва, не можеш ли да останеш още малко?

— Боя се, че не, Спенсър. Трябва да прегледам доста документи преди заседанието утре…

— Надявах се да…

— Ти и при последната ни среща се надяваше.

— Мисля, че тогава нещата тръгнаха в погрешна посока.

— Напълно си прав — рече тя и му обърна гръб. — Съжалявам за това, Ник. Някои мъже просто не могат да приемат „не“ за отговор… — Усмихна се приятелски и добави: — Надявам се да се видим отново.