Затворник по рождение

— Как да… — започна Дани, но Сара вече беше стигнала до средата на залата. Очевидно смяташе, че ако иска да я открие, ще намери начин да го направи. Дани се обърна и видя, че Спенсър Крейг го наблюдава втренчено.

— Спенсър — обади се Девънпорт. — Много мило, че успя да дойдеш. Добре ли се представих?

— Никога не си бил по-добър — отвърна Крейг.

Дани реши, че е време да си ходи. Вече не се налагаше да разговаря с Лорънс Девънпорт, а и също като Сара на сутринта имаше среща, за която трябваше да се подготви. Възнамеряваше да е напълно бодър и свеж, когато на търга бъде предложен предмет номер 37.

— Хей, страннико. Къде изчезна?

— Срещнах стар враг — отговори Дани. — А ти?

— Обичайните досадници — въздъхна Кати. — Мисля, че видях достатъчно от това парти. А ти?

— Тъкмо си тръгвам.

— Много добра идея — съгласи се Кати и го хвана за ръка. — Да си вървим.

Прекосиха балната зала и се насочиха към въртящата се врата. Щом излезе на улицата, Кати махна и спря такси.

— За къде, госпожице? — попита шофьорът.

— Къде отиваме? — попита тя Дани.

— „Болтънс“, номер дванайсет.

— Там сме — отвърна мъжът.

Дани едва беше седнал, когато усети ръката на Кати върху бедрото си. С другата си ръка тя обгърна врата му и се наведе, за да го целуне.

— Писнало ми е да бъда дубльорка. Затова смятам тази вечер да поема главната роля.

Когато стигнаха пред дома на Ник бяха останали много малко неразкопчани копчета по дрехите им. Кати изскочи на тротоара и хукна към входа, докато Дани за втори път тази вечер плати таксито.

— Бих искал да съм на твоите години — измърмори шофьорът.

Дани се засмя и последва Кати. Отне му известно време, докато отключи, и щом се озоваха в коридора, тя свали сакото му. Оставиха след себе си диря от дрехи — от входната врата до спалнята. Кати го повлече към леглото и го дръпна върху себе си.

Още едно нещо, което отдавна не му се беше случвало.

45.

Дани слезе от автобуса и тръгна по улица „Бонд“. Забеляза синия флаг, развян от вятъра, с гордо изписаното в златно „Сотбис“.

Никога не беше посещавал търг и сега съжали, че не бе отишъл предварително на една-две разпродажби, в които да загуби девствеността си. Униформеният портиер го поздрави на влизане, сякаш бе редовен посетител, дошъл да похарчи няколко милиона за известна творба на импресионистите.

— Къде се провежда търгът на пощенски марки? — попита той жената зад рецепцията.

— По стълбите на първия етаж — обясни тя и посочи вдясно. — Няма начин да го подминете. Желаете ли номер? — Дани не разбра какво го питат. — Ще наддавате ли?

— Не — отговори той. — Събирам информация този път.

Качи се на първия етаж и се озова в голяма, добре осветена зала, в която имаше пет-шест души. Не беше сигурен дали е на точното място, докато не забеляза господин Блъндел да разговаря с елегантен мъж със зелен костюм. Залата беше пълна с редици столове, но малко от тях бяха заети. Отпред се издигаше лакиран подиум, откъдето вероятно щеше да се провежда търгът. На стената зад него имаше екран, който показваше обменните курсове на чужди валути, така че надаващите от чужбина във всеки момент да знаят каква сума ще заплатят, а покрай стената вдясно на дълга маса бяха подредени няколко бели телефонни апарата.

Дани застана в дъното на залата. Все повече хора влизаха и се настаняваха по столовете. Реши да седне на последния ред, за да може да наблюдава участниците в търга, както и аукционера. Чувстваше се по-скоро наблюдател, отколкото участник. Отново прегледа каталога, макар да го беше прочел няколко пъти. Интересуваше го единствено какво ще стане с обект номер 37, макар че номер 36, марка от 1861-ва с изобразен нос Добра Надежда, бе с цена от 40 000 до 60 000 паунда, което я правеше най-скъпата на тази разпродажба.

Дани вдигна поглед и забеляза господин Прендъргаст от „Стенли Гибънс“, който се присъедини към група търговци в дъното.

Започна да се отпуска, тъй като се появиха доста хора с номера в ръце, дошли да наддават. Погледна часовника си — подарен на Ник от дядо му за двайсет и първия му рожден ден — оставаха десет минути до десет. Нямаше как да не забележи появата на огромния мъж, който държеше незапалена пура в дясната си ръка. Той се придвижи бавно между редиците и се настани в края на петия ред, явно на място, запазено за него. Щом го забеляза — не че можеше да го пропусне — Блъндел веднага отиде да го поздрави. За изненада на Дани двамата се обърнаха и го погледнаха. Блъндел му помаха с каталога си и Дани му кимна в отговор. Мъжът с пурата му се усмихна, сякаш се познаваха, след което продължи разговора си с аукционера.

Залата бързо се напълни с опитни участници, които заеха местата си секунди преди господин Блъндел да се качи на подиума. Той се усмихна на потенциалните си клиенти, напълни чаша с вода и погледна часовника на стената. Потупа микрофона за проба и започна:

— Добро утро, дами и господа. Добре дошли на ежегодния ни търг за ценни пощенски марки. Марка номер едно. — Увеличено копие на марката се появи на екрана до него. — Днес започваме с екземпляр от 1841-ва година, със стойност тогава едно пени, в отлично състояние. Откриваме търга с начална цена от хиляда паунда. — Един търговец от групата на Прендъргаст в дъното вдигна номера си. — Хиляда и двеста? — Участник на третия ред веднага вдигна своя номер и след още шест наддавания, купи марката за хиляда и осемстотин паунда.

Дани остана доволен, че първият екземпляр от търга се бе продал за сума, доста по-голяма от предвидената, но колкото повече чукчето на водещия отчиташе продажбите, толкова по-нелогично му се струваше определянето на крайната цена. Така и не можа да си обясни защо някои марки достигат цена, много по-висока от предложената, а други не успяват да се продадат дори за началната обявена и аукционерът тихо завършваше с: „Няма продажба“. Не искаше и да си помисли за последиците, ако за номер 37 също нямаше кандидати.

От време на време хвърляше поглед към мъжа с пурата, но засега не забеляза той да наддава за нещо. Надяваше се да прояви интерес към пощенския плик, адресиран до Дьо Кубертен. Иначе защо Блъндел беше посочил към него?

Когато търгът стигна до номер 35, колекция марки от британските колонии, продадена почти мигновено за хиляда паунда, Дани вече бе на края на нервите си. Обявяването на номер 36 предизвика шум в залата и Дани провери в каталога: марката с нос Добра Надежда, 1861 година, само шест такива запазени в цял свят.

Блъндел откри търга с начална цена 30 000 паунда и след като няколко търговци и колекционери отпаднаха, останаха само мъжът с пурата и анонимен участник по телефона. Дани не откъсваше поглед от едрия мъж. По нищо не личеше, че той наддава, но когато господин Блъндел получи отказ от дамата по телефона, той се обърна към него и обяви:

— Продадена на господин Хънсакър за седемдесет и пет хиляди паунда. — Мъжът се усмихна и извади пурата от устата си.

Дани остана толкова пленен от разразилата се война, че чак се изненада, когато Блъндел обяви:

— Номер трийсет и седем, уникален пощенски плик с първото издание на марка от 1896 година, пусната от френското правителство в чест на откриването на съвременните Олимпийски игри. Пликът е адресиран до барон Пиер дьо Кубертен. Търгът започва с първоначална цена хиляда паунда.

Дани остана разочарован от ниската сума, предложена от Блъндел, но забеляза, че веднага се включиха доста участници.

— Хиляда и петстотин? — Отново доста кандидати.

— Две хиляди? — Вече не чак толкова.

— Две хиляди и петстотин? — Господин Хънсакър продължаваше да седи с незапалена пура в уста.

— Три хиляди? — Дани се повдигна и огледа залата, но не успя да види кой наддава.

— Три хиляди и петстотин? — Пурата си беше още на мястото.

— Четири хиляди! Четири хиляди и петстотин. Пет хиляди. Пет хиляди и петстотин. Шест хиляди. — Хънсакър извади пурата от устата си и сбърчи чело.