Затворник по рождение

Нали знаеш, че господин Томас те харесва, сети се тя за думите на Дани и се усмихна.

— Много мило от ваша страна, господин Томас, но мисля, че ще е по-добре да остана тук и да се грижа за офиса, докато отсъствате.

— Бет — започна шефът й, облегна се в стола си и скръсти ръце, — ти си умна и хубава млада жена. Не смяташ ли, че Дани би искал от време на време да се наслаждаваш на живота? Господ ми е свидетел, че си го заслужила.

— Много ви благодаря за загрижеността, господин Томас, но не мисля, че съм готова да…

— Разбирам — прекъсна я господин Томас. — Напълно те разбирам. И предпочитам да изчакам, докато си готова. Още не мога да изчисля какво толкова е притежавал Дани, за да мога да наддам над него.

Бет се засмя.

— Ами нещо като операта, хубавото вино, галериите — обясни тя. — Но дори и тогава няма победите Дани Картрайт.

— Е, аз обаче нямам намерение да се отказвам. Може пък да успея да те склоня догодина да дойдеш с мен в Рим, където ще се проведе конференцията и ще е мой ред да съм президент.

— Караваджо — тихо изрече Бет.

— Караваджо? — озадачено повтори Томас.

— Двамата с Дани мислехме да отидем на меден месец в Сен Тропе. Но после съкилийникът му Ник Монкрийф му разказа за Караваджо и едно от последните неща, които Дани ми обеща, преди да почине — Бет не можеше да изрече думите „да се самоубие“, — беше, че ще ме заведе в Рим, за да се запозная със сеньор Караваджо.

— Значи аз нямам никакъв шанс? — попита господин Томас.

Бет не отговори.

По-късно същата вечер Дани и господин Мънро кацнаха на летището в Женева. Щом преминаха през паспортните проверки, Дани се впусна да търси такси. Краткото пътуване из града приключи, когато шофьорът паркира пред хотел „Ле Арме“, разположен в стария град, близо до катедралата — по негова препоръка.

Мънро се беше обадил на Дьо Кубертен, преди да отлетят. Управителят на банката се съгласи да ги приеме на следващата сутрин в десет. На Дани му се струваше, че старецът доста се забавлява с цялата тази история.

По време на вечерята господин Мънро — на Дани не му минаваше през ума да го нарече Фрейзър — го запозна със списъка от документи, които според него щяха да поискат в банката.

— Липсва ли някой? — попита накрая Дани.

— Разбира се, че не — отговори Мънро. — Освен ако не сте забравили ключа.

Хюго вдигна слушалката на телефона на нощното шкафче.

— Взе нощния влак до Единбург и оттам пътува до Дънброут — докладва гласът от другата страна.

— За да се срещне с Мънро, несъмнено.

— Да, в офиса му в десет сутринта.

— А след това върна ли се в Лондон?

— Не, с Мънро напуснаха офиса, отидоха до летището и хванаха полет на „Бритиш Еъруейз“ за Женева. Трябва да са кацнали преди около час.

— Ти със същия полет ли пътува?

— Не — отговори гласът.

— Защо? — ядно попита Хюго.

— Не си носех задграничния паспорт.

Хюго постави обратно слушалката и погледна към жена си, която спеше. Реши да не я буди.

47.

Дани лежеше буден в леглото и обмисляше неизгодното положение, до което се бе докарал. Вместо да отмъсти на старите си врагове, той си бе създал нови, които бяха готови на всичко, за да го поставят на колене.

Стана рано, взе си душ, облече се и слезе в ресторанта за закуска, където завари Мънро седнал на маса в единия ъгъл с купчина документи до чинията си. През следващите четиридесет минути преговориха всички въпроси, които според Мънро Дьо Кубертен щеше да зададе. Дани престана да слуша адвоката си, когато в ресторанта влезе едър мъж, който се насочи право към масата до прозореца с изглед към катедралата.

— Ако Дьо Кубертен ви зададе този въпрос, сър Никълъс, какво ще му отговорите? — питаше Мънро.

— Струва ми се, че най-известният колекционер на марки в света е решил да ни прави компания за закуска — прошепна Дани.

— Да разбирам ли, че вашият приятел Джийн Хънсакър е сред нас?

— Абсолютно вярно. Не мога да повярвам, че е съвпадение.

— Разбира се, че не е — отговори Мънро. — Със сигурност е наясно, че и чичо ви е тук.

— И какво да правя сега? — попита Дани.

— За момента нищо — посъветва го Мънро. — Хънсакър ще продължи да кръжи като лешояд, докато разбере кой е легитимният наследник на колекцията, и тогава ще се впусне да плячкосва.

— Доста е едър за лешояд — отбеляза Дани. — Но схванах идеята ви. А какво да му кажа, ако започне да ме разпитва?

— Нищо, преди да е минала срещата ни в банката.

— Но Хънсакър ми помогна много и се държа дружелюбно при срещата ни. Освен това стана ясно, че предпочита да работи с мен и да не се занимава с Хюго.

— Не се самозалъгвайте. Хънсакър ще се спазари с онзи, когото Дьо Кубертен определи за законен наследник на колекцията на дядо ви. Вероятно вече е направил предложение и на чичо ви. — Мънро стана от масата и напусна ресторанта, без дори да погледне към Хънсакър. Дани също го последва във фоайето на хотела.

— Колко време ще ни отнеме да стигнем до банката с такси? — Мънро попита пиколото.

— Три-четири минути, зависи от трафика.

— А ако отидем пеша?

— Три минути.

Сервитьорът почука тихо на вратата.

— Румсървис — обяви той, преди да влезе.

Сервира закуската на масата в центъра на стаята и постави брой на „Телеграф“ до една от чиниите; това бе единственият вестник, който Маргарет Монкрийф четеше, в случай че не можеше да намери „Скотсман“. Хюго се разписа на сметката, а жена му се настани до масата и наля кафе в двете чаши.

— Мислиш ли, че ще успеем, момичето ми, въпреки че ключът не е у нас? — попита я Хюго.

— Ако сметнат завещанието за истинско, няма да имат избор — отговори тя. — Освен ако не искат да бъдат въвлечени в дълги съдебни дела. И както знаеш, анонимността е мантрата на швейцарските банкери, можеш да си сигурен, че ще са готови на всичко, за да избегнат публичен процес.

— Няма да открият нищо нередно в завещанието — заяви Хюго.

— Обзалагам се, че до довечера колекцията на баща ти ще е наша и единственото, което ще трябва да направиш, е да се договориш за цената с Хънсакър. Той ти предложи четиридесет милиона на погребението на баща ти, но съм убедена, че ще се съгласи и на петдесет — отговори Маргарет. — Всъщност вече помолих адвокатите ни в Шотландия да подготвят договор с тази сума.

— Сигурно си ги накарала да подготвят два екземпляра в зависимост от това кой ще получи колекцията — сопна се Хюго. — Защото Ник със сигурност вече се е досетил какво правим тук.

— Но той не може да направи нищо — възкликна Маргарет. — Не и докато е закотвен в Англия.

— Нищо не му пречи да се качи на следващия самолет. Даже не бих се учудил, ако вече е тук — смотолеви Хюго, не искаше да признае пред жена си, че Ник наистина е в Женева.

— Очевидно забравяш, Хюго, че не му е разрешено да напуска страната, докато е пуснат условно.

— Ако бях на негово място, бих поел този риск на цената от петдесет милиона — настоя Хюго.

— Ти, може би, но не и Ник. Той никога не би нарушил заповед. Освен това е въпрос на едно телефонно обаждане Дьо Кубертен да прецени с коя част от семейство Монкрийф иска да върти бизнес — тази, която ще го заведе в съдебната зала, или тази, която ще прекара следващите четири години в затвора.

Макар че Дани и Мънро пристигнаха в банката малко по-рано, секретарката на управителя вече ги очакваше в приемната, за да ги заведе до заседателната зала. След като се настаниха, тя им предложи английски чай.

— Не бих опитал вашия английски чай, благодаря ви — отказа й Мънро и сърдечно се усмихна. Дани се почуди дали тя изобщо разбра и дума от шотландския му акцент, камо ли пък да оцени чувството му за хумор.