Затворник по рождение

— Адвокат Галбрайт, ако обичате.

— За кого да предам?

— Хюго Монкрийф.

— Веднага ви свързвам, господине.

— Как вървят нещата в Женева? — бяха първите думи на Галбрайт.

— Тръгваме си с празни ръце.

— Какво? Не е възможно! Притежаваш всички документи, необходими да получиш наследството, включително и завещанието на баща ти.

— Дьо Кубертен заяви, че завещанието е невалидно, и на практика ни изхвърли от кабинета си.

— Наистина нищо не разбирам — призна Галбрайт, който звучеше искрено изненадан. — Проверих завещанието във всички инстанции и бяха единодушни, че е истинско.

— Е, Дьо Кубертен очевидно не е на това мнение. Затова ти се обаждам — да те питам какъв ще е следващият ни ход?

— Веднага ще се обадя на Дьо Кубертен и ще му съобщя, че ще заведем дела и в Лондон, и в Женева. Това поне би трябвало да го спре да предаде наследството другиму, преди автентичността на завещанието да се реши в съда.

— Може би е време да задействаш и другия план, който обсъждахме, преди да тръгна насам.

— Разбира се — съгласи се Галбрайт. — Трябва ми само номерът на полета на племенника ви.

— Прав бяхте — заяви Мънро, когато Дани излезе от банята двайсет минути по-късно.

— За какво? — попита Дани.

— Следващият, който почука на вратата, беше келнерът — усмихна се Мънро, а Дани се настани на масата. — Умен млад мъж, който на драго сърце ми поднесе много полезна информация.

— Значи не е бил швейцарец — отвърна Дани и разгъна салфетката в скута си.

— Изглежда — продължи Мънро, — че господин Хънсакър е пристигнал в хотела преди два дни. Управителят е изпратил лимузина да го посрещне на летището, където е кацнал с личния си самолет. Младият господин беше така любезен да ми съобщи също, в замяна на моите десет франка, че престоят за Хънсакър тук не е фиксиран.

— Сериозна инвестиция — отбеляза Дани.

— Още по-интересното в случая е, че същата лимузина вчера е закарала господин Хънсакър до банка „Дьо Кубертен“, където той е провел четирийсетминутна среща.

— За да разгледа колекцията несъмнено — предположи Дани.

— Не мисля — отвърна Мънро. — Дьо Кубертен не би допуснал никого в трезора без ваше разрешение. Това би нарушило всички правила на банката. Освен това не е и необходимо.

— Защо? — попита Дани.

— Със сигурност си спомняте, че когато дядо ви изложи колекцията си по случай осемдесетата си годишнина в „Смитсониън“ във Вашингтон, един от първите посетители беше самият Хънсакър.

— И какво друго каза келнерът?

— Господин Хънсакър в момента закусва в стаята си на горния етаж и очаква да почукате на вратата му.

— Ще има да почака — отвърна Дани. — Не смятам аз да правя първия ход.

— Жалко — отговори Мънро. — С нетърпение очаквам срещата ви. Веднъж имах привилегията да присъствам на преговори, в които участваше дядо ви. Тръгнах си с усещането, че съм напълно разбит — а бях на негова страна.

Дани се засмя. В същия момент някой почука на вратата.

— По-скоро, отколкото очаквах — измърмори Дани.

— Може да е чичо ви Хюго с поредната призовка — предположи Мънро.

— Или пък келнерът, дошъл да отнесе чиниите. Който и да е, трябва да събера документите от пода. Не искам Хънсакър да види, че досега съм пресмятал колко да му поискам.

И двамата коленичиха и започнаха да събират разпилените листове.

Отново се почука на вратата, този път по-силно. Дани се скри в банята с документите, а Мънро отвори вратата.

— Добро утро, господин Хънсакър, радвам се да ви видя. Запознахме се във Вашингтон — рече адвокатът и протегна ръка, но тексасецът влезе покрай него в стаята и се огледа за Дани.

След секунди вратата на банята се отвори и Дани се появи, облечен в халат с инициалите на хотела. Прозя се и се протегна.

— Каква изненада, господин Хънсакър! На какво дължим тази чест?

— Глупости, изненада — отвърна Хънсакър. — Вчера сутринта ме видя на закуска — мен трудно можеш да ме пропуснеш. И си спести игричките с прозяването, защото знам, че вече ви е била сервирана закуска — добави той и погледна към масата.

— Струваше ви десет франка, предполагам — усмихна се Дани. — И какво ви води в Женева? — попита той и се настани в единствения удобен стол в стаята.

— Дяволски добре знаеш защо съм тук — отговори Хънсакър и запали пурата си.

— Етажът е за непушачи — напомни му Дани.

— Глупости — изруга Хънсакър и тръсна пепелта на килима. — Е, колко искаш?

— За какво, господин Хънсакър?

— Не си играй с мен, Ник. Кажи колко искаш?

— Ще призная, че точно преди да дойдете, обсъждах въпроса с моя адвокат и той мъдро ме посъветва да не избързвам.

— И какво ще чакаш? Ти не се интересуваш от марки.

— Така е — съгласи се Дани. — Но със сигурност има други, които се интересуват.

— Като например?

— Господин Уатанаби.

— Блъфираш!

— И той каза същото, като му споменах вашето име.

— Вече си разговарял с Уатанаби?

— Не лично — призна Дани. — Но очаквам да ми се обади всеки момент.

— Кажи ми каква цена искаш.

— Шестдесет милиона долара — отвърна Дани.

— Ти си луд. Това е два пъти повече, отколкото струва колекцията. И аз съм единственият човек на света, който може да си позволи да даде толкова пари за нея. Точно един телефонен разговор ще ти стигне, за да разбереш, че Уатанаби не ми е конкурент.

— В такъв случай ще продам колекцията на части — отвърна му Дани. — Господин Блъндел ме увери, че „Сотбис“ могат да ми осигурят доживотен доход, без да се налага да наводнявам пазара. А по този начин и двамата с Уатанаби ще имате възможност да подберете точно кои екземпляри да добавите към колекциите си.

— А ти ще плащаш по десет процента за всяка продажба — отбеляза Хънсакър, като го сочеше с пурата си.

— Да не забравяме обаче и двайсетте процента от купувача за „Сотбис“ — контрира го Дани. — Нека погледнем фактите в очите, Джийн — аз съм с трийсет години по-млад от вас, така че нямам причини да бързам.

— Аз бих платил петдесет милиона — предложи Хънсакър.

Дани беше очаквал пазаренето да започне от четиридесет милиона, но с нищо не показа изненадата си.

— Аз пък съм склонен да сваля до шейсет.

— Не, ти ще си склонен да свалиш до петдесет и пет — отговори Хънсакър.

— Не и за купувач, който пристига от другия край на света в личния си самолет само за да разбере кой ще наследи колекцията на Монкрийф.

— Петдесет и пет — повтори Хънсакър.

— Шейсет — настоя Дани.

— Не, таванът ми е петдесет и пет милиона. Освен това ще преведа парите в която и да е банка в света, което означава, че ще ги имаш по сметката си до няколко часа.

— Защо не хвърляме чоп за последните пет милиона?

— Защото каквото и да се падне, ти нищо не губиш. Петдесет и пет милиона е последното ми предложение. Приемаш или отказваш?

— Мисля, че ще откажа — отговори Дани и стана от стола си. — Пожелавам ви лек път обратно до Тексас, Джийн, и ми се обадете, ако се интересувате от конкретна марка от колекцията, преди да я продам цялата на Уатанаби.

— Добре, добре, ще хвърляме чоп.

Дани се обърна към адвоката си.

— Бихте ли желали да сте рефер, господин Мънро?

— Арбитър — поправи го Хънсакър.

— Разбира се — съгласи се Мънро.

Дани му подаде монета от един паунд и с изненада забеляза, че ръката на адвоката леко потрепери, когато се опита да задържи монетата на палеца си. Изстреля я високо във въздуха.

— Ези — извика Хънсакър.

Монетата падна върху дебелата постелка пред камината. Беше паднала на ръбчето.

— Да се договорим за петдесет и седем милиона и петстотин хиляди — предложи Дани.

— Дадено — прие Хънсакър, наведе се, взе монетата и я прибра в джоба си.

— Мисля, че е моя — каза Дани и протегна ръка.