Затворник по рождение

— Продаден за шест хиляди паунда на господина от първия ред — обяви аукционерът и удари с чукчето. — Номер тридесет и осем, рядък екземпляр на…

Дани се опита да види участниците от първия ред, но не успя да определи кой от тях бе купил пощенския плик. Искаше да му благодари за това, че бе платил три пъти по-висока цена от очакваната. Някой го потупа по рамото и като се обърна, Дани видя, че мъжът с пурата се е надвесил над него.

— Казвам се Джийн Хънсакър — представи се той, а гласът му беше толкова гръмовен, че почти заглуши акционера. — Имате ли желание да ми направите компания за по кафе, сър Никълъс, мисля, че имаме общи интереси. От Тексас съм — продължи той и подаде ръка, — което едва ли ви изненадва, при положение че вече сме се виждали във Вашингтон. Имах честа да познавам дядо ви.

Тръгнаха надолу по стълбите. Дани мълчеше, не смееше да каже нищо. Щом стигнаха партерния етаж, Хънсакър се насочи към ресторанта и там седна на маса, която сякаш бе запазена за него.

— Две кафета, черни — поръча той на минаващия келнер, без да даде възможност на Дани да избере друго. — Сър Никълъс, аз съм изумен.

— Изумен? — продума Дани.

— Не мога да си обясня защо пуснахте плика на търг и оставихте чичо ви да предложи толкова висока цена. Единственото логично обяснение е, че играете заедно и сте се надявали аз да предложа още повече.

— Отдавна не общувам с него — отвърна Дани, като внимателно подбираше думите си.

— Същото като дядо ви.

— Били сте приятел на дядо ми?

— Приятел би било доста самонадеяно определение — отговори тексасецът. — Ученик и последовател е по-близо до истината. През седемдесет и седма, когато бях още начинаещ колекционер, той ме надхитри за една много ценна марка, но аз бързо започнах да се уча от него. Но ако трябва да бъда честен, той беше изключително щедър учител. Често чета по вестниците, че притежавам най-ценната колекция пощенски марки, но това просто не е вярно. Тази чест се полага на вашия дядо. — Хънсакър отпи от кафето си и добави: — Преди доста години дядо ви ми намекна, че ще остави колекцията на внука си, а не на синовете си.

— Баща ми почина — каза Дани.

Хънсакър го погледна изненадано.

— Зная, присъствах на погребението. Мислех, че сте ме видели там.

— Видях ви — отговори бързо Дани, като си припомни описанието на „едрия американец“ в дневника на Ник. — Но не ми беше разрешено да разговарям с никого, освен с адвоката си.

— Да, зная. Тогава успях да поговоря с чичо ви и му обясних, че съм насреща, ако решите да продадете колекцията. Той обеща, че ще ме има предвид. Разбрах, че не я наследил и че явно дядо ви е спазил обещанието си и я е оставил на вас. Затова, когато господин Блъндел ми съобщи, че сте предложили плика на търг, долетях тук с надеждата да се срещнем.

— Аз дори не знам къде се намира колекцията — призна Дани.

— Може би това обяснява защо Хюго беше готов да плати такава сума за плика. Той не се интересува от марки. А, ето го и него. — Хънсакър посочи с пурата си към мъж, застанал на рецепцията.

Значи това е чичо Хюго, помисли си Дани и се загледа в него. Можеше само да гадае защо чичото на Ник бе искал пощенския плик толкова отчаяно, че да плати три пъти по-висока цена. Хюго връчи чек на господин Блъндел, който му подаде пощенския плик.

— Идиот! — измърмори Дани и стана от мястото си.

— Моля? — учуди се господин Хънсакър и пурата падна от устата му.

— Аз, не вие — бързо поясни Дани. — От два месеца ми е пред очите… Той иска плика заради адреса, не заради марката, защото на този адрес сър Алегзандър е скрил колекцията.

Джийн изглеждаше още по-озадачен. Защо Ник наричаше дядо си сър Алегзандър?

— Извинете, господин Хънсакър, но трябва да вървя. Изобщо не биваше да продавам плика.

— Иска ми се да знаех за какво говорите — отговори Хънсакър, извади портфейла си и подаде на Дани своя визитна картичка. — Ако някога решите да продадете колекцията, моля, съобщете първо на мен. Ще ви предложа добра цена, без да удържам обичайните десет процента.

— Аз пък няма да кача цената с обичайните двайсет — с усмивка отвърна Дани.

— Внук на дядо си — изкоментира Хънсакър. — Той беше прекрасен и изключително умен мъж, за разлика от чичо ви, което със сигурност ви е ясно.

— Довиждане, господин Хънсакър — сбогува се Дани и прибра визитната картичка в портфейла на Ник. Не откъсваше поглед от Хюго Монкрийф, който тъкмо бе прибрал пощенския плик в куфарчето си. Прекоси фоайето и се приближи до жена, която Дани не беше забелязал досега. Тя хвана Хюго под ръка и двамата бързо напуснаха сградата.

Дани изчака няколко секунди, преди да ги последва. Когато изскочи на улица „Бонд“ се огледа и в двете посоки. Забеляза ги в далечината и се учуди колко бързо бяха изминали такова разстояние — очевидно бързаха. Завиха вдясно, отминаха статуите на Чърчил и Рузвелт, седнали един до друг на пейка, после вляво по улица „Албъмарл“, пресякоха на отсрещния тротоар и изминаха още няколко метра, преди да изчезнат в сградата на хотел „Браун“.

Дани изчака няколко минути пред входа на хотела, докато обмисляше как да постъпи. Знаеше, че ако го забележат, ще решат, че Ник ги преследва. Внимателно влезе във фоайето, но не ги видя. Седна на един от фотьойлите, скрит зад колона, откъдето можеше да наблюдава асансьора и рецепцията. Не обърна никакво внимание на мъжа, който в същото време се настани в другия край на фоайето.

Дани изчака половин час и започна да се чуди дали не ги е изпуснал. Тъкмо мислеше да стане и да попита рецепционистката, когато асансьорът се отвори и отвътре се появиха Хюго и жената. Теглеха два куфара след себе си. Приближиха се до рецепцията, където жената плати сметката, и после бързо напуснаха хотела от страничния изход. Дани изтича след тях и видя, че се качват в едно черно такси. Втурна се към следващото в редицата и още преди да е затворил вратата, извика:

— Карай след предното такси!

— Откога чакам някой да ми каже тези думи — възкликна шофьорът и потегли.

Предното такси зави вдясно и се насочи към Хайд Парк, продължи през тунела, покрай Бромптън Роуд и оттам към „Уестуей“.

— Май отиват към летището — обади се шофьорът.

След двайсет минути се оказа, че е прав.

Когато двете таксита спряха пред летище „Хийтроу“, шофьорът на Дани каза:

— Втори терминал — значи ще пътуват някъде в Европа.

Апаратът показваше 34.50 паунда. Дани му подаде 40 и изчака в колата, докато Хюго и жената изчезнат в тълпата.

Дани ги проследи и видя, че се редят на опашка за бизнес класа. На екрана отгоре беше изписано: „ВА0732, Женева, 13:55“.

— Идиот! — изруга се отново Дани. Адресът на пощенския плик. Но къде точно в Женева беше? Погледна си часовника — все още имаше време да си купи билет и да хване самолета. Изтича до гишето на „Бритиш Еъруейз“, където се наложи да почака малко, преди да му дойде редът.

— Дали ще може да ми намерите място в полета до Женева в 13:55? — попита той, като се стараеше да не звучи съвсем отчаян.

— Носите ли багаж? — попита жената.

— Не, никакъв.

Тя провери в компютъра и каза:

— Още не са затворили изхода, така че най-вероятно ще успеете. Бизнес класа или икономична?

— Икономична. — Не искаше Хюго и жената да го видят.

— Прозорец или пътека?

— Прозорец.

— Ще ви струва двеста и седемнадесет паунда.

— Благодаря — отвърна Дани и й подаде кредитна карта.

— Мога ли да видя задграничния ви паспорт?

Никога не беше имал задграничен паспорт.

— Паспорта ми?

— Да, сър.

— О, не! Мисля, че съм го забравил вкъщи.

— В такъв случай едва ли ще успеете да хванете самолета.

— Идиот, идиот — измърмори Дани.

— Моля?

— Не, вие. На себе си говоря.

Жената се усмихна.

Дани се обърна й бавно напусна сградата. Чувстваше се напълно безпомощен. Не забеляза Хюго и жената, които преминаха през вратата с надпис „Заминаващи, разрешено само за пътници“, за разлика от мъжа, който наблюдаваше отстрани и него, и тях.